Тара Хайланд
Дъщери на греха (45)

Четиридесет и четвърта глава

Щом научи за банковия обир на Бейкър стрийт, Кара бе обзета от лошо предчувствие. Съобщиха го по ранните вечерни новини на Би Би Си. Въоръжените бандити бяха нападнали банката по обяд, точно когато охраната се разменяше в обедната почивка. Единият охранител бе прострелян и се намираше в болницата в критично състояние. Обирджиите се бяха измъкнали с четвърт милион лири. Имаше общо четирима заподозрени — трима бяха извършили обира в банката, а четвъртият бе шофирал колата, с която бяха избягали.

Мислите на Кара веднага се насочиха към Дани. Беше минал месец от неуспешния обяд у Ани и оттогава той беше станал отчужден и потаен. Бе излязъл в девет часа тази сутрин и още не се бе върнал. Нямаше представа къде е — което не бе чак толкова необичайно. Но напоследък съзнанието му бе погълнато от нещо и тя смяташе, че става въпрос за нещо сериозно. Отначало си помисли, че се касае за друга жена. После, след като преодоля първоначалната си параноя, си даде сметка, че признаците са съвсем различни. Това беше нов, съсредоточен Дани. Тук ставаше дума за нещо по-съществено от преследването на фусти.

През нощта спа на пресекулки, ослушвайки се за отварянето на вратата. На следващата сутрин той все още не се бе прибрал, така че тя нямаше друг избор, освен да прекара деня си както обикновено.

Когато се върна от магазина, входната врата беше отворена и отвътре се чуваха гласове. Кара остави чантите в коридора и се втурна да види какво става. Из апартамента щъкаха половин дузина униформени полицаи. Явно правеха пълен обиск. Отваряха чекмеджетата и разпръсваха съдържанието им навсякъде, цялото й бельо беше по пода.

Тя ги видя, че я оглеждат от глава до пети, смятайки я за най-обикновена държанка, която живее от парите на мъжа си, и потъна от срам.

Полицията имаше още по-малко предположения и от нея относно местонахождението на Дани. Но Кара познаваше един човек, който определено щеше да знае къде е той — майка му.

— Той замина, скъпа.

Кара остана безмълвна за момент. Тогава схвана какво й казва Ани — Дани бе заминал не за ден или седмица, а за неопределено време. И бе заминал без нея.

— Заминал ли е? — повтори тя. — Къде?

Ани не можеше да я погледне.

— Не знам.

Кара изобщо не й повярва.

— Ирландия? — попита. — Испания?

Но Ани не й отговори.

— Наистина, миличка, този път не ми каза.

Кара я изгледа с присвити очи. Имаше чувството, че Ани знае повече, отколкото издава, но колкото и да обичаше Кара, любовта й изобщо не можеше да се сравнява с тази към сина й. Полицията не бе успяла да я накара да предаде Дани и Кара знаеше, че няма да постигне по-голям успех.

Охранителят, който бе прострелян по време на нападението, бе починал в болницата. Ани отказваше да повярва, че синът й би убил човек, но Кара не бе толкова сигурна. Тя си помисли за семейството на охранителя, за неговата вдовица и за трите му деца и се надяваше да греши. Но каквато и да беше истината, не можеше да загърби факта, че Дани я е изоставил. Разбира се, нямаше как да вини Ани. Майка му я бе предупредила, че това ще се случи. Тя просто не бе поискала да я чуе. Беше прекалено заета да се наслаждава на лесния си живот.

— И сега аз какво да правя? — попита Кара. Не можеше да се върне в апартамента. Нямаше работа, нямаше покрив над главата си. Дани не им бе оставил никакви пари. А каквото не бе взел, полицията щеше да го конфискува.

Ани отиде до чекмеджето в кухнята и извади един плик.

— Той остави това за теб.

Кара взе плика. Надяваше се да съдържа писмо, но видя, че е натъпкано с банкноти от десет лири. Погледна за момент към парите, после плъзна плика към Ани.

— Не мога да ги взема — прошепна.

— Да не би вече да стана твърде добра за тях? — рече подигравателно Ани.

Кара разбра намека на възрастната жена. Месеци наред въобще не се замисляше откъде идват парите, с които живееше — не я вълнуваше. Защо съвестта й се обаждаше сега? Глождеше я мисълта за охранителя и бедното му семейство — не можеше да вземе пари, изкарани по този начин.

Тя се изправи.

— Трябва да вървя.

Ани също стана.

— Скъпа, готова съм да си отрежа езика за това, което казах току-що. Знаеш, че не исках да те засегна. — Тя изведнъж се разкая. — Просто съм разстроена от заминаването на Дани. Остани тук, не ми пречиш. Знаеш, че винаги има легло за теб.

— Благодаря, но ще се оправя. — Кара имаше няколко лири в джобовете си и приятели, които навярно щяха да й позволят да остане на дивана им за ден-два. Ани може и да съжаляваше за думите си, но днес между тях бе теглена черта и нямаше връщане назад. И вероятно така беше по-добре. Кара усети, че ако остане сега, ще прекара остатъка от живота си в непрекъснато очакване на Дани. Щеше да скърби за човек, който ясно й бе показал, че тя не е достатъчно важна част от живота му, за да й остави някаква бележка, преди да напусне страната.

Ани изглеждаше така, сякаш иска да възрази, но се отказа.

— Нека не се разделяме с лоши чувства — каза тя.

Кара й се усмихна нежно.

— Как би могло да има такива? — И беше искрена. Каквото и да станеше оттук нататък, тя никога нямаше да забрави майчинските грижи на Ани.

Двете жени се прегърнаха и останаха притиснати една към друга дълго време, докато накрая Кара се отдръпна. Ани я изпрати до вратата.

— Идвай от време на време — заръча й възрастната жена.

— Разбира се.

И двете знаеха, че това едва ли ще се случи. Но им се струваше по-любезно да запазят илюзията, че все още ги свързва нещо.

Заминаването на Дани сломи Кара. Бяха живели заедно като съпрузи близо две години и случилото се просто показваше колко малко е означавало това за него — колко малко тя бе означавала за него. И по-лошото беше, че с тръгването си той бе отнел и цялата й стабилност. Беше я ограбил от Ани, от всяка частица сигурност, придобита през последните пет години, откакто се бе появила на прага на семейство Конъли.

През тези няколко първи дни на Кара й беше трудно дори ставането от леглото сутрин. Чувстваше се така, сякаш Дани бе умрял. Чувстваше се вцепенена, нямаше интерес към нищо. Не можеше да се храни, не можеше да спи. Само необходимостта я крепеше — нуждата да си намери работа и място за живеене. Не можеше да се върне в апартамента им, понеже полицията го бе запечатала. Никой от нейните приятели и от тези на Дани не й предложи място за пренощуване. Дани бе извършил банковия обир зад гърба на Финбар и гангстерският бос нямаше скоро да му го прости. Сега никой не желаеше да бъде свързван с Дани или с някой негов близък.

Затова Кара похарчи последните си пари за стая в едно евтино женско общежитие в Стокуел. Каза си, че вероятно така е по-добре, отколкото да остава при приятели. Размотаването със старата тайфа само щеше да й напомня за Дани. А точно сега не й бе по силите да мисли за него.

Най-притискащата я грижа беше набавянето на средства. След като прецени възможностите си, Кара разбра, че няма друг избор, освен да се опита да се върне на старата си работа в „Еклипс“. Видът й не беше кой знае колко възхитителен, помисли си, като огледа отражението си в огледалото, докато се приготвяше да се срещне с управителя на клуба. През седмицата след заминаването на Дани не се бе грижила за себе си и сега това си личеше. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й беше петниста и бледа заради липсата на сън и свястна храна. Постоянно се чувстваше нервна и напрегната, заради което й бе невъзможно да се храни. Поначало си беше слаба, но сега бе станала само кожа и кости. Изрязаното деколте на роклята разкриваше ключиците й, които стърчаха по не особено приятен начин, затова тя си сложи жилетка, с която да прикрие слабината си. Сложи си и грим, но пак бе очевидно, дори и за нея, че не изглежда в най-добрата си форма. Нищо не можеше да отнеме тази аура от тъга, която сякаш я обгръщаше.

За нещастие на Кара една от сервитьорките явно бе забелязала пристигането й в „Еклипс“ и бе предупредила другите, защото когато се качи горе, всички момичета стояха наредени край стената в коридора, който водеше към кабинета на Ронан, и я очакваха.

— Да си чула нещо от Дани? — попита я Мел подигравателно, щом Кара мина край нея.

Думите й бяха последвани от възгласи и подвиквания. Кара усети, че се насълзява от грозните им думи.

— Вече не е толкова надута и велика, нали?

На Кара й бе нужно да събере цялото си самообладание, за да направи последните няколко стъпки до кабинета на Ронан, без да се разплаче.

Управителят на „Еклипс“ се изненада да я види след толкова време, но не коментира постъпката й. Той беше справедлив мъж, който не таеше неприязън и въпреки начина, по който се бяха разделили, бе достатъчно любезен да я изслуша. Но не можеше да й предложи работа.

— Знаеш, че веднага бих те взел, скъпа. Но Финбар няма да ми позволи. — Той разпери ръце с жест на безпомощност. — Не и след като ти бе толкова близка с Дани.

Макар да бе разочарована, Кара разбираше позицията му. Дани бе измамил гангстерския шеф и всеки, свързан с него, сега беше персона нон грата.

Оттам Кара отиде до четири други заведения, кое от кое по-западнали, но никой не поиска да я наеме. Всички знаеха, че е била момичето на Дани, и се притесняваха, че ако я вземат на работа, ще обидят Финбар. Вече бе започнала да се отчайва, когато отиде във „Флирт“ — долнокачествен клуб в края на списъка й. Забутан по средата на Дийн стрийт, той представляваше вертеп и бе на дъното на вече станалата противна индустрия. Цигареният дим едва замаскираше вонята на пот и други гадости. Мястото беше още и хазартно заведение, което означаваше, че работеше денонощно и вътре не проникваше дневна светлина. Докато седеше на лекьосания кадифен диван, Кара вече се чувстваше мръсна — само от присъствието си там.

Собственикът — застаряващ донжуан в кафяв костюм от рипсено кадифе с изкуствени зъби и зле прикрита плешивост — гореше от желание да я наеме.

— Красавица като теб ще се справи добре тук — рече похотливо.

Кара внимателно махна ръката му, която се бе озовала на коляното й, и й се прииска да му фрасне един и да се махне веднага. Но това беше единственото място, което й предлагаше работа.

— Кога мога да започна? — попита тя с досада.

„Флирт“ нямаше нищо общо с „Еклипс“. „Еклипс“ притежаваше известна класа, а „Флирт“ беше мърляво, противно място. Мазният собственик Джино се опитваше да мами сервитьорките при всяка възможност — взимаше половината им хонорар и приспадаше от заплатата им всички питиета, които консумираха, макар и клиентите да бяха таксувани за тях. Ако някой клиент не платеше сметката си или възразеше срещу високите цени и скритите такси — което често се случваше, — охранителите го изхвърляха през задния вход. Самите сервитьорки бяха по-възрастни, похабени, много от тях бяха бивши проститутки и тази работа беше крачка нагоре за тях. Те обаче бяха забавни и весели и се справяха по най-добрия начин с положението си.

През първата си вечер Кара разбра, че две от по-младите момичета си търсеха съквартирантка, за да си делят приземния апартамент в Килбърн. Не предлагаха кой знае какво — разтегателно легло във всекидневната, — но това й позволи да се изнесе от общежитието. Все още се чувстваше тъжна и сломена и й беше трудно да погледне оптимистично в бъдещето. Но поне започна да стъпва отново на краката си.