Тара Хайланд
Дъщери на греха (44)

Четиридесет и трета глава

Лондон, юни 1967 г.

Дани вдигна поглед и видя Нина, една от сервитьорките в „Еклипс“, която му се усмихваше. Бе назначена едва преди седмица, но вече правеше голямо впечатление, най-вече защото имаше фигура на типичен модел от списание „Плейбой“. Униформените корсети на клуба бяха проектирани именно за момичета като нея.

Тя се наведе, излагайки на показ пълните прелести на деколтето си.

— Мога ли да направя нещо друго за вас? — Гласът й беше хриптящ и приканващ.

Дани се облегна назад, наслаждавайки се на вниманието на наперената блондинка.

— Чашата ми е пълна, така че какво друго имаш предвид?

Нина примигна с изкуствените си мигли.

— Ами Ронан твърди, че трябва да се стараем да удовлетворим всяка нужда на клиентите си.

— Така ли? — попита Дани провлачено.

Те се ухилиха един на друг и си размениха погледи на взаимно разбирателство.

— Застанала си на пътя ми — прекъсна ги един ядосан глас.

Дани и Нина се обърнаха и видяха смразяващия поглед на Кара. Облечена с дантелена минирокля в цвят слонова кост, съчетана с равни балетни обувки, тя изглеждаше висока и стройна, цялата дълги крака и непринудена класа, пълна противоположност на по-очевидната традиционна красива външност на Нина.

— Извинявай. — Пред приятелката на Дани Нина благоволи да се изчерви. Като взе подноса си, тя се отдалечи с бързи стъпки.

Отначало Кара не каза нищо. Седна, отпи глътка шампанско и тогава се обади:

— Какво беше това?

Дани вдигна рамене.

— Нищо.

— Не ми изглеждаше като нищо. — Гласът й беше изненадващо спокоен, но Дани усещаше остротата в него.

— Какво да направя, като горкото момиче не може да стои далеч от мен. — Той се почувства зле. Просто тук го смятаха за важен и на жените това им харесваше. Понякога му беше трудно да им отказва. Но не искаше да наранява Кара, обичаше нея и само нея. Приведе се, преметна ръка около приятелката си и я придърпа към себе си. — Стига де, скъпа. Не ме измъчвай. Нали знаеш, че за мен си единствена?

Кара го изгледа продължително и реши да остави темата.

— Да, знам. — Тя се застави да се усмихне в името на добрата вечер, но дълбоко в себе си не беше особено успокоена. Едва бе отскочила до тоалетната, а като се върна. Дани вече буквално точеше лиги по друга жена. Напоследък прекалено често ставаше свидетел на подобни гледки. Не смяташе, че Дани е почнал да й изневерява — не още, но подозираше, че това е само въпрос на време.

Вече бе минала една година, откакто бе напуснала работата си в клуба, и отначало всичко беше перфектно. Но напоследък й се струваше, че домашното им щастие бе започнало да писва на Дани. Той изглеждаше неспокоен и отегчен — и не само от нея. Беше му дошло до гуша и от Финбар. Дани не бе доволен от отредения му пай и бе започнал да разправя, че смята да се отдели от общия бизнес и да продължи сам. Тези приказки бяха опасни. Ако го чуеше Финбар или някой от съдружниците му, нямаше да се поколебаят да дадат добър урок на Дани. Но щом Кара заговореше за опасенията си, Дани ги подминаваше с лека ръка. Както винаги, той се смяташе за непобедим. И това я безпокоеше повече, отколкото историята с Нина и всички други като нея.

 

 

Следващата неделя, както обикновено, Кара и Дани отидоха на обяд у майка му. Цял следобед Дани не бе способен да се укроти; изглеждаше разсеян и се наложи Ани и Кара да поддържат разговора. Атмосферата по време на хранене беше неловка, никой не разбираше точно какво не е наред, заради което беше трудно да оправят положението.

Едва бяха приключили да се хранят, когато Дани стана рязко.

— Отивам за цигари.

Кара го погледна и стомахът й се сви.

Ани й отправи изпълнен със съчувствие поглед.

— Ще сложа чай — каза тя.

Двете жени седяха в кухнята, пиеха чай и го чакаха да се върне, като от време на време поглеждаха часовника. Към шест часа стана ясно, че няма да се прибере.

— Страхотна неделя, няма що. — Кара знаеше, че звучи огорчена, но й беше все едно.

— О, скъпа — погледна я тъжно Ани. — Знаеш, че си ми като дъщеря и ще съм най-щастлива, ако двамата с Дани станете семейство. Но аз познавам момчето си. Той не е от тия, дето се женят. И колкото и да ми харесва да ви виждам заедно, не мога да си кривя душата и да твърдя, че историята ви ще свърши като в приказките. Ти как мислиш?

Кара знаеше точно какво има предвид Ани, но не искаше да го чува. Не и сега.

— Благодаря за съвета — рече сковано Кара. — Но мисля, че просто трябва да видим какво ще се получи.

Тогава тя се извини и каза, че трябва да се прибира. Ани я изпрати. Не можеше да даде на момичето нищо повече от това предупреждение. Надяваше се да греши. Но познаваше сина си твърде добре и знаеше, че той може да се грижи единствено за себе си. На Кара просто й трябваше още известно време, за да го разбере.

 

 

Щом се върна, Кара завари апартамента тъмен и празен. Беше почти десет и половина, когато чу ключа на Дани в ключалката. Тя скочи от дивана и отиде в коридора да го посрещне с ръце на хълбоците.

— Къде се запиля, по дяволите? — попита остро.

Той я бутна, за да мине.

— Срещнах едни хора. Отидохме да пийнем.

Кара го последва, решена този път да не оставя нещата така.

— А Нина там ли беше? — Вече знаеше отговора — подушваше парфюма й: евтиният цветен аромат щипеше ноздрите.

Дани я погледна студено.

— Да, беше. Както и много други хора. Защо не престанеш вече с тая параноя? Заболя ме главата от теб.

Той пусна телевизора и се разположи в един фотьойл. Неспособна да докаже дали я лъже или не, Кара реши да си замълчи, премина през отворения свод, който свързваше всекидневната с кухнята, и извади от хладилника чинията с остатъци от храна.

— Майка ти прати тази храна за теб — провикна се тя. — Искаш ли да я стопля?

Той не свали поглед от програмата.

— Не, хапнах навън.

Тогава пред Кара изплува онова, което от дълго време знаеше дълбоко в себе си — той проявяваше толкова незначително уважение към нея, че можеше да е навън с Нина цяла вечер и да си мисли, че накрая пак може да се върне тук при нея. Сега разбра, че Дани никога няма да се промени: това беше животът й, ако го искаше — да чака сама вкъщи мъжа, който можеше да се върне или да не се върне при нея.

В тази частица от секундата, когато осъзна това, настроението й се промени.

— Негодник! — изръмжа тя, толкова тихо, че той не я чу заради звука от телевизора. Без да се замисли, Кара запрати чинията към всекидневната. Тя се разби в отсрещната стена, преди да падне и да се счупи на пода, оставяйки по боята следи от картофи и сос.

Дани скочи от фотьойла с пламтящи от гняв очи.

— Какво, по дяволите…

Но преди да довърши изречението, Кара прекоси стаята и го зашлеви силно през лицето.

— Мразя те! — извика тя и го удари пак.

Изражението му се смени от изненада на раздразнение.

Но Кара не забеляза. Мислеше единствено колко много иска да го нарани — както той я бе наранил. И щом не можеше да го направи емоционално, щеше да се задоволи да го направи физически. Изведнъж изля цялото си разочарование върху него. Не можеше да се спре — удряше го, блъскаше го и го дращеше, ноктите й раздираха плътта му.

— Стига! — нареди той, като хвана китките й с една ръка.

Но Кара не го слушаше. Тя се извиваше и гърчеше в хватката му, мъчеше се да се освободи, за да му причини още болка. Като изтръгна едната си ръка от хватката му, ноктите й одраха бузата му. Той изръмжа от болка и я пусна, за да сложи ръка на раната. Моментът беше достатъчен за Кара.

— Между нас е свършено! — изкрещя му тя, като се втурна към спалнята. — Напускам те! Веднага!

Тя бе извадила куфара си и бе започнала да хвърля вътре дрехите си, когато той дойде след нея.

— О, не, не можеш! — озъби се той. — Не е свършено, докато аз не кажа така!

Този път той отиде зад нея и като я стисна с месестата си ръка през кръста, я повали право на пода. Тя го плюеше и забиваше ноктите си в него като подивяла котка, опитвайки се да избяга, докато той я пренесе през стаята и я пусна по средата на леглото.

— Копеле! — кипна тя, мъчейки се да стане. Но той нямаше намерение да я остави.

Дани беше силен мъж, който си изкарваше прехраната чрез физическо насилие — Кара нямаше шанс да избяга, щом той коленичи над нея, прикова ръцете й над главата й, а коляното му притисна краката й, за да не рита. Тогава тя го погледна и видя горящите му от гняв очи, както и нещо друго — суровия, първичен копнеж. Божичко, колко беше възбуден. Това я вбеси още повече.

Тя се тласна нагоре под него.

— Махни се от мен…

Досещайки се за намерението му, Кара направи един последен опит да освободи десния си крак и с всичката сила, която успя да събере, заби коляното си в слабините му.

Дани нададе вик на болка. Инстинктът му за самосъхранение се включи и преди да се замисли какво прави, той зашлеви Кара през лицето, като я събори от леглото и при падането тя удари главата си в нощното шкафче.

Ударът я вцепени и тя млъкна. Болка разцепи главата й и за един ужасен момент зрението й се размаза. Тя се сви отстрани до леглото, трепереща от страх и нещастие, и се разплака.

Зает със собствената си болка, Дани отначало не забеляза, че нещо не е наред. Сега, като я чу, той погледна нататък.

— Кара? — Щом тя не отвърна, той стана и се придвижи до нея. — Добре ли си, скъпа? — Сложи ръка на рамото й, но Кара изтръпна от допира му.

Тогава тя се обърна и го погледна с изпълнени с омраза очи.

— Добре ли ти изглеждам? — изсъска разярено.

Дани нямаше представа какво да каже. Щом Кара се разплака с мощни, разтърсващи ридания, той погледна приятелката си и видя раната на челото и стичащата се по лицето й кръв. Погледна собствените си гърди и ръце, покрити с ухапвания и драскотини. Чак тогава започна да разбира какво е направил.

— Божичко, Кара. — Той искрено съжаляваше. Протегна се да я прегърне, но се отказа. — Съжалявам. Наистина съжалявам. — Изчака я да каже нещо, но тя само продължи да плаче. — Не исках да ти причинявам това.

Извинението му звучеше неубедително дори в неговите уши. Не я обвини, щом тя му подметна презрително:

— Е, щом не си искал, значи всичко е наред.

Той примигна от сарказма в гласа й. Усети, че тази вечер е прекрачил границата, от която нямаше да може да се върне обратно. Тогава слезе от леглото и коленичи пред нея.

— Кара, говори с мен, моля те. Кажи ми как да оправя нещата.

Кара погледна приятеля си. Знаеше, че той искрено се разкайва, но това не решаваше проблема. Дани искаше прошка, а точно сега тя просто нямаше сили да му даде тази утеха.

— Просто ме остави, може ли? — каза уморено. — Искам да поспя.

Тогава тя легна на леглото и се сви на топка в единия край с гръб към него. Макар да му бе дала да разбере, че не го иска там, Дани не си тръгна. Кара усещаше, че той иска да се одобрят, но не знае как. Това им беше проблемът — държеше се като свиня, а после очакваше да оправи всичко с няколко думи.

Той легна до нея, което не я изненада особено. Изчака за момент, сякаш да види дали тя няма да възрази, и после плахо постави едната си ръка на рамото й.

— Моля те, Кара — прошепна. — Моля те да ми простиш.

Кара не отговори. Истината беше, че се бе уморила да му прощава. Дълбоко в душата си знаеше, че трябва да го напусне, но проблемът бе, че нямаше къде да отиде. Нямаше нищо в живота си, освен Дани и семейството му. И все още го обичаше, макар да знаеше, че той не е подходящ за нея. Затова когато ръката му я прегърна през кръста, тя не го отблъсна — най-вече защото от това на него сякаш му стана по-добре. А Кара точно тогава, лежейки в ръцете му, се почувства изтощена, разтревожена и по-самотна от всякога.