Тара Хайланд
Дъщери на греха (41)

Четиридесета глава

Лондон, юни 1965 г.

— Болят ме краката.

Мелани опря ръцете си на гладкия махагонов барплот и изу обувките си на висок ток, при което незабавно се смали с осем сантиметра.

Кара поклати глава с насмешлив укор.

— Ако Ронан те хване без униформа, здраво ще загазиш.

— Това е най-малкият ми проблем. — Мел се потърка по двете страни на корсета, който носеше. — Мисля, че Дона ме е пристегнала прекалено. Чувствам се малко като вързана за печене коледна пуйка.

— И аз така — засмя се Кара, като погледна оскъдния си тоалет.

В клуба царяха стриктни правила и управителят на „Еклипс“ Ронан беше изключително взискателен в прилагането им — особено що се отнасяше до облеклото на момичетата. Всички сервитьорки трябваше да са облечени еднакво и те винаги се оплакваха от неудобните униформи — макар че според Кара повечето, също като нея, тайничко обичаха прилепващия по фигурата тоалет. Тя самата винаги се чувстваше секси, щом го облечеше вечер — боди от черен сатен, съчетано със смокинг, дълги черни ръкавици мрежести чорапи и високи токчета. Още при назначаването им всяко момиче минаваше през шивачката на клуба, за да е сигурно, че костюмът ще е по мярка. Кара смяташе, че жената си разбира от работата, защото щом си сложеше жакета, някак си вече не приличаше на дъска за гладене, а придобиваше фигура на пясъчен часовник.

Освен униформата, момичетата трябваше да носят косата си вдигната, както и да са силно гримирани през цялото време. Външността им — сексапилна и елитна — до голяма степен характеризираше „Еклипс“. Клубът се намираше в подземното помещение на една кооперация в Сохо и всеки детайл вътре бе обмислен до съвършенство. Слабото осветление, тъмночервените килими и пейките, тапицирани в луксозно кадифе, правеха мястото възхитително западнало и декадентско и му придаваха подчертан старомоден блясък, заради което то привличаше и толкова знатна клиентела. Като се огледа тази вечер, Кара забеляза две кинозвезди, един министър от правителството и високопоставен член на кралското семейство.

Кара работеше в клуба вече от шест месеца и никога преди не се бе чувствала по-щастлива. Работата беше лесна. Както я бе предупредил Ронан по време на интервюто, освен да разнася питиета, основната й задача беше да се разхожда полугола из мястото, придавайки цвят и предлагайки компания при поискване. И макар да смяташе позицията си за малко безсмислена, на Кара й допадаше идеята, че мъжете бяха готови да плащат, за да прекарат вечерта с нея. За жена, която се възприемаше като грозното патенце, всяка една вечер беше потвърждение, че се е превърнала в лебед.

Както бе предсказал Ронан, Ани не беше особено доволна от новата работа на Кара.

— Защо искаш да правиш това? — попита тя, щом научи.

Макар да нямаше официално образование, Кара бе умно момиче и възрастната жена се бе надявала някой ден тя да си намери хубава работа, да се омъжи за някой почтен мъж, който да я обича безумно, и да се устрои в някое от по-заможните предградия на Лондон. Сега вече това й се струваше малко вероятно и Ани се чувстваше отговорна, че момичето е подхванало този подземен начин на живот. Но Кара беше доволна, така че Ани нямаше думата.

Откакто бе дошла да работи в „Еклипс“, Кара най-после започна да се чувства пораснала. По-рано, през март същата година, навърши осемнайсет. Семейство Конъли й устроиха малко празненство и Ани й опече торта. На следващата вечер тя излезе в един клуб в Саут Енд заедно с няколко от момичетата, с които работеше в „Еклипс“, и се заговори с едно момче, на име Грант. Той настоя да я изпрати до вкъщи и същата нощ Кара получи първата си целувка. Ани се запозна с него и го одобри. Той живееше в Съри и имаше добра чиновническа служба. Двамата излизаха заедно няколко пъти след това, но Кара усети, че той е по-настоятелен от нея, затова прекъсна отношенията си с него по най-внимателния начин. Тя знаеше, че няма да може да го обича така, както обичаше Дани, затова не си струваше да продължава връзка, която нямаше бъдеще. Отдавна бе минало времето, когато момичетата се омъжваха за първия, който им предложеше. Новото десетилетие беше отредено за жените, които правеха избор, и тя бе решена да се възползва максимално от правата си.

— Не си променила решението си за утре, нали? — обърна се тя към Мел.

— Не съм, даже нямам търпение.

И двете имаха свободна вечер и планираха да излязат с още няколко момичета. Всички сервитьорки се разбираха добре и Кара бе завързала няколко добри приятелства в „Еклипс“. Харесваше й тази задружност и чувството за приобщеност.

Мел изпъшка и отново се обу.

— Май трябва да се връщам на работа — рече неохотно.

— Ако ти е толкова зле, защо не си вземеш почивката сега?

Другото момиче направи физиономия.

— Вече си я взех — преди един час.

Кара не се изненада да го чуе. Мел се славеше като една от най-мързеливите. Ронан я държеше единствено защото клиентите обичаха жизнерадостния й характер.

— Ще те покрия — предложи Кара, както го бе правила много пъти преди.

Очите на червенокосата светнаха.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. — Кара я пропъди с ръце. — Хайде, бягай. Преди да съм размислила.

Без да се нуждае от повече насърчения, Мел бързо се изниза.

Управителят на клуба Ронан Картър и началникът му Финбар Съливан стояха в остъкления кабинет и наблюдаваха заведението долу. Стъклата бяха огледални, така че те можеха да виждат какво става, без да бъдат забелязани.

— Добре ли се справя хлапето на Ани? — Очите на Финбар бяха насочени към високото, слабо и тъмнокосо момиче на бара.

Ронан проследи погледа на шефа си.

— Кой, Кара ли? Да, много добре.

Той видя как Кара взе един поднос с питиета и се отправи към сектора на Мел. Веднага се досети какво е станало — червенокосата вечно клинчеше от задълженията си и Кара постоянно я покриваше. Тя с готовност заместваше и другите момичета, когато бяха болни или се налагаше спешно да си тръгнат по някаква причина.

— Всичко изглежда наред — заяви унесено Финбар, като хвърли един последен поглед към клуба долу. Доволен, че нещата вървят добре, гангстерът се отдалечи от прозореца и седна. Извади една цигара. — Дани скоро излиза — каза, след като запали.

Ронан кимна. Вече бе научил новината и се радваше за младежа. На него самия нямаше да му хареса да прекара осемнайсет месеца в затвора. Но пък и беше съвсем различен човек в сравнение с Дани Конъли. Ронан искаше от живота повече, отколкото да свърши като долнопробен бандит. Дани, от друга страна, беше вироглав и винаги си търсеше повод да се сбие. Не му пречеше да си излежи присъдата, приемаше я като част от живота, който си бе избрал. Едва ли се замисляше колко им е тежко на онези, които го обичаха.

— Ани ще се зарадва — отбеляза Ронан.

И няма да е единствената, помисли си той, а очите му се задържаха малко по-продължително върху Кара. Всички в клуба знаеха за увлечението й по Дани — даже постоянно се шегуваха с нея по този повод. Тя се бе променила много през изминалите няколко месеца. Ронан си спомни първия път, когато бе дошла в кабинета му, когато бе толкова агресивна и затворена. Оттогава бе станала по-зряла и се бе превърнала в уравновесена, изискана млада жена. Щеше да е интересно как ще я възприеме Дани сега, като я види толкова пораснала.

Кара беше на работа в „Еклипс“ в нощта, когато Дани излезе. Макар всички да знаеха за предстоящото му освобождаване, не знаеха точната дата. Но към девет часа вечерта започна да се шушука, че Дани Конъли се е върнал в града.

Кара посрещна новината със същото безразличие, с което се отнасяше към всичко напоследък. Не го бе виждала от почти осемнайсет месеца и й се искаше да вярва, че за това време е пораснала и вече не е вярното кученце, което го бе следвало по петите. Въпреки че продължаваше да му пише всяка седмица, това не означаваше, че ще почне да му се умилква. Тя бе продължила по пътя си — всъщност от два месеца излизаше с Чарли, един от охранителите на клуба. А и дори все още да мислеше от време на време за Дани, вече бе твърде пораснала за тъпи увлечения, каза си тя, докато стоеше до бара, очаквайки да бъде изпълнена поръчката й. Бяха минали дните, в които бе въздишала по Дани Конъли, и нямаше намерение повече да си губи времето с него.

Тя застина по средата на мисълта си. Защото докато се заричаше пред себе си да посрещне завръщането му с безразличието, което то заслужава, мъжът влезе в клуба. Като видя грубата му, тъмна красота, тя пак усети познатото старо свиване в стомаха и разбра, че въпреки твърдото си решение да го изключи от мислите си, Дани все още беше в организма й и под кожата й.

Отначало той не я забеляза. Около него имаше твърде много хора, които го тупаха по гърба и му предлагаха да го почерпят. Все едно кралят се бе върнал у дома. Кара стоеше отстрани, несигурна как да го поздрави след толкова време.

Мел я видя да се спотайва на бара и отиде при нея.

— Няма ли да кажеш здрасти? — попита червенокосата. — Мислех, че ще си първа на опашката. По дяволите, от месеци копнееш за него!

— Не е вярно!

Мел се изсмя.

— Да, бе!

Без да обръща внимание на приятелката си, Кара продължи да разнася питиетата.

Чак след час и половина Дани най-после настоя да отиде на бара и да почерпи всички по едно. Кара разбра, че това е моментът.

За щастие, тя изглеждаше добре. Напоследък винаги беше така. Като приглади с ръце черния си корсет, тя нервно докосна тъмната си коса, укротена в изискана бухнала прическа, и се приготви да се срещне с него.

Щом Дани дойде на бара, навалицата се разпръсна. Беше петък вечер и мястото беше претъпкано. Той седна на един висок стол в очакване да го обслужат. Изглеждаше хубав, забеляза тя — по-възрастен, по-обигран, както и по-як. Беше извадил портфейл и броеше парите си, когато Кара го приближи.

— Привет, Дани — каза тихо тя.

Като чу познатия глас, той вдигна поглед. За момент се обърка и накрая, като я позна, рече смутено:

— Кара?

Тя долови смайването му — опита се да възпре вълнението си и го погледна, както се надяваше, с хладен поглед.

— Кой друг?

— Дявол да ме вземе! — изсмя се той и поклати глава, все едно не можеше да повярва на очите си. — Значи все пак грозното патенце най-после се е превърнало в лебед!

Коментарът я засегна. Значи той все пак нямаше да я приеме сериозно? Е, някогашната Кара може и да бе линяла по него, но новата нямаше да е такава глупачка.

— Исках само да ти кажа колко се радвам, че си се върнал — рече сковано.

Понечи да се обърне, но той се протегна и я хвана за рамото.

— Хей, не се впрягай — примоли се той. — Имах предвид, че изглеждаш страхотно. Предполагам, че съм бил откъснат от света прекалено дълго, чак съм забравил как се прави комплимент на една дама.

Гузното му изражение й подейства — през годините беше виждала да го използва с толкова много други момичета, когато бе хванат в немилост и искаше да спечели отново вниманието им. Винаги имаше прекалено много жени, които се натискаха на Дани — сега беше време да го остави той да се поизпоти.

— Нямам нужда от комплиментите ти, Дани Конъли — рече тя дяволито и отърси рамото си от хватката му. — Има достатъчно други мъже, които се редят на опашка, за да ми ги изказват.

С тези думи тя се отдалечи. Усети го как зяпа след нея. Напрегна цялата си воля, за да не се обърне.