Тара Хайланд
Дъщери на греха (54)

Петдесет и трета глава

На следващата сутрин Кара отиде по коридора до банята, която й бе показала Хилда. Водопроводната система не беше много добра и на душа му трябваше известно време, докато проработи — чуваше се как водата дрънчи през старите тръби.

Долу готвачката госпожа Джеймисън бе пристигнала. Тази сутрин кухнята очевидно беше нейна територия. Тя попита Кара какво ще желае за закуска и й каза, че ще й я занесе в трапезарията. Кара предпочиташе просто да погледне в хладилника и да си вземе някакъв плод и кисело мляко, но имаше чувството, че идеята й няма да се приеме с добро око.

Докато седеше в трапезарията и си ядеше палачинките, Кара чуваше едно постоянно скърцане от тавана, сякаш по пода горе нещо бе влачено като детско колело.

— Какво е това? — попита Кара, когато госпожа Джеймисън влезе да раздигне чиниите.

— Инвалидната количка на господин Станхоуп — отвърна тя с безразличие. — Просто се разхожда напред-назад по дъсчения под.

 

 

Докато Кара довършваше второто си кафе, двойните врати се отвориха и Хилда влезе в стаята.

— Съжалявам, но господин Станхоуп не се чувства достатъчно добре, за да се срещне с вас днес.

Сърцето на Кара се сви. Искаше да приключи с това, не й се чакаше, докато той се накани да говори с нея.

— Знаете ли колко сериозно е положението му? Има ли вероятност утре да е по-добре?

Икономката сви устни.

— Нямам представа. Но когато е готов, ще ви уведоми.

Тогава Хилда излезе, но тонът й подсказа на Кара, че Макс всъщност не е болен, а просто не желае да разговаря с нея. Тя се зачуди защо — все пак именно той я бе извикал тук. Беше много изнервящо. Бе пропътувала цялото това разстояние по негова покана, а сега той се криеше. Но както изглеждаше, тя нямаше какво да направи по въпроса — освен да чака.

 

 

Кара остана цялата сутрин в стаята си, като отново прегледа всички статии, които се отнасяха до майка й и Макс. Следобедът излезе да се разходи из буренясалата градина. Когато се връщаше към къщата, тя видя във вътрешния двор да стои един мъж, трийсет и няколко годишен на вид. Облечен като хипи, с дълга тъмна коса и брада, той изглеждаше съвсем не на място на фона на застарялото великолепие на Станхоуп Касъл и Кара дори се усъмни дали не се е натъкнал на имението по погрешка.

— Значи ти си журналистката, така ли? — провикна се мъжът, опровергавайки теорията й, щом тя се приближи. — Кара, нали? Чух, че ще идваш, но реших да го потвърдя със собствените си очи.

— Точно така. А вие сте?

— Гейбриъл Станхоуп — заяви той. — Блуден син и обикновен лентяй.

Кара беше шокирана. Беше виждала снимки на Гейбриъл като осемнайсетгодишен младеж и бе останала изумена от красивата му и обаятелна външност — тъмнокоса версия на сестра му: и двамата притежаваха едни и същи фигури — високи и кокалести, и същите очи с почти неестествен тъмносин цвят. Но като го погледна сега с дългата му коса, провисналата брада и телосложение на бездомник, той по нищо не се различаваше от всяко друго хипи.

Мъжът седна на масата от ковано желязо, извади пакет с хартия за цигари и започна да си свива една. Кара приближи един стол, предполагайки, че той би искал точно това от нея. И да не искаше, възможността беше твърде добра, за да я пропусне. Ако Макс не желаеше да я види, може би синът му щеше да има какво да й разкрие.

— Е, говори ли вече с татко? — попита той, без да си прави труд да я погледне.

— Разбрах, че е твърде болен, за да се види с мен.

Гейбриъл се изсмя.

— Така ли?

Устата му се изви в лека усмивка, сякаш той бе посветен в някаква шега, която не й бе известна. Тя се зачуди какво ли знае за нея той. Предполагаше, че е повече, отколкото би си признал.

— Защо си се върнал? — попита Кара. — При сестра си ли си дошъл?

По лицето на Гейбриъл премина сянка и усмивката му се стопи.

— Не — отвърна кратко.

— Защо тогава… — Тя остави въпроса си висящ.

— Тук съм, за да се видя с баща си. Чух, че краят наближава, и реших да се върна за тези последни няколко месеца. После щом всичко свърши, се махам оттук, връщам се в Мароко.

Кара се опита да не покаже изненадата си от грубостта в думите му.

— Сдобрихте ли се? — попита тя, не се сещаше да е чела нещо за помиряване между баща и син.

Усмивката му се върна.

— Никога не сме се карали.

— Мислех, че не сте си говорили от години.

— Е, и? — каза Гейбриъл и си личеше, че се забавлява. — Това не означава, че сме се карали. Има много по-добри причини, за да поискаш да не разговаряш с някого.

Кара нямаше представа за какво става дума. Явно не можеше да изтръгне от него ясен отговор, а от гатанките му започна да я боли главата.

Чу се шум от чукане по стъкло, който накара и двама им да се обърнат. До един от прозорците на долния етаж седеше възрастен мъж и ги гледаше ядосано. Той беше слаб, с покрита с бяла коса глава и изглеждаше потънал в дрехите си. Кара бързо се досети, че това трябва да е Макс Станхоуп. Той изглеждаше поне с десет години по-стар от шейсетгодишната си възраст.

След като бе привлякъл вниманието на Гейбриъл, той посочи към сина си и му махна да влезе вътре.

— Опа! — каза Гейбриъл. — Май ни спипаха.

Кара се хвана за думите му.

— Баща ти не иска ли да разговаряш с мен?

— Не се ласкай. Баща ми не иска да разговарям с никого.

Кара кимна към стаята, в която беше Макс.

— Къде се намира тази стая?

— Това е кабинетът му. Там прекарва повечето от времето си.

Гейбриъл стана. Кара виждаше, че това е последният й шанс да изкопчи нещо от него, преди да си тръгне.

— Мислиш ли, че ще мога да накарам Оливия да разговаря с мен?

Устата на Гейбриъл се изви в крива усмивка.

— Бих искал да видя как се опитваш да го направиш.

Кара наблюдаваше Гейбриъл, докато той изчезна в къщата. Можеше да различи звука от гласове, но не и самите думи. Но след като чу какво бе казал Гейбриъл, в главата й започна да се оформя една идея. Ако Макс не пожелаеше да говори с нея, тогава щеше да й се наложи да предприеме собствено разследване. И тя знаеше точно откъде да започне.

 

 

Ключът към всичко явно беше мъртвороденото дете на Франи. Предполагаше се, че именно тази случка бе предизвикала влошеното й състояние, така че върху това трябваше да се концентрира Кара.

Не беше трудно да открие името на доктора, който бе присъствал на раждането на Франи — доктор Робъртсън, личен лекар на семейство Станхоуп. Името му беше навсякъде из вестникарските статии. Той явно бе играл ролята и на говорител на семейството, защото няколко пъти бе цитиран да обяснява какво се е объркало. Франи искала да роди в дома си, за съжаление се получили непредвидени усложнения — бебето започнало да се ражда седалищно, без никакви болнични заведения в близост било невъзможно да се направи необходимата операция и да се освободи детето.

Едно от най-странните неща беше изборът на Франи да ражда вкъщи. По време на бедната си младост в Ийст Енд Франи очевидно не бе имала друг избор, освен да роди в къщата на Ани. Но защо, след като бе достатъчно заможна да си позволи удобствата на най-добрите медицински грижи, ще поиска отново да се подлага на това?

Кара предположи, че ако Макс разбереше намеренията й, нямаше да й позволи да се доближи и на километър до доктор Робъртсън. Затова тя нямаше друг избор, освен да използва хитрост, за да се добере до болничното досие на майка си. Тя се обади в кабинета на лекаря, преструвайки се на съпругата на Харви Ковингтън, известен английски продуцент, който наскоро се бе преместил в района — бе прочела за него и жена му в един от местните вестници и знаеше, че от клиниката ще познават добре имената, но не и лицата им. В действителност Ема Ковингтън беше петдесетгодишна внушителна жена, но когато Кара се обади, тя се представи за двайсет и няколко годишна младоженка. Рецепционистката прие прикритието й за чиста монета и с радост й записа час за следващия ден.

Като на повечето скъпи лекари кабинетът на доктор Робъртсън бе прилепен към елегантна къща в сърцето на Сан Франциско. Кара не се появи с готов план, решавайки да импровизира на място. Даваше си сметка, че ако иска да прегледа досиетата на лекаря, ще трябва в един момент да го накара да излезе от кабинета. Имаше смътен план да симулира припадане, надявайки се той да излезе за чаша вода. Но не се наложи, понеже го извикаха отвън да разговаря с пациентка, която се бе появила случайно с въпрос за лекарството си.

— Ще ме извините ли за няколко минути, госпожо Ковингтън?

След като той излезе, Кара бързо пристъпи към действие. Открехна вратата, за да чува гласовете отвън и да разбере кога той се кани да се върне, и отиде до шкафовете с досиетата. Бяха заключени. Но върху бюрото имаше връзка ключове, така че тя ги грабна и преценявайки ключалката, опита с най-малкия ключ. Той се превъртя. Възможно най-безшумно Кара отвори средното чекмедже на шкафа. То се отнасяше за фамилии с инициали от М до П. Тя внимателно го затвори и отвори следващото под него с етикет Р-Т. Бързо прегледа папките и откри тази с името Станхоуп.

Кара наостри уши. Навън разговорът между доктор Робъртсън и пациентката му приключваше.

— Ще се видим следващата сряда следобед и ако антибиотикът не е подействал дотогава, ще предпиша нещо друго.

Тъй като нямаше време да прочете досието, Кара го прегъна на две и го пъхна в чантата си. После безшумно затвори и заключи шкафа. Когато след секунди лекарят влезе, тя вече беше в стола си, все едно изобщо не бе помръдвала от мястото си.

— Извинявам се — каза докторът, щом влезе.

Но Кара се изправи.

— Всъщност току-що си спомних, че имам един друг ангажимент. — Тя мина край него и отвори вратата. — Ще се обадя да си запиша нов час.

Кара успя да излезе навън, преди той да успее да каже нещо. Сърцето й биеше силно, докато тичаше към колата, очакваше едва ли не някой да я подгони и да поиска от нея да върне папката. Но защо биха го направили? — помисли си тя, докато даваше на заден. Обзалагаше се, че никой повече не се интересува от тези архиви.

Щом прецени, че се е отдалечила достатъчно от клиниката, Кара спря в една отбивка и извади досието на майка си. Прелисти страниците, преглеждайки думите по най-бързия начин, затруднена от лошия почерк и странните стенографски знаци на професионален медик. Имаше записки за няколко посещения: първоначална консултация и после четири теста за бременност. Всички бяха отрицателни. Последният тест беше от април 1958-а. Той също беше отрицателен, а след него майка й не се бе върнала за друг преглед.

Това беше странно. През юли 1958 година Франи бе обявила, че е бременна в четвъртия месец.

Последното вписване съдържаше данните от самото раждане, което означаваше, че Франи не бе провеждала консултации с лекаря по време на бременността си. Това отново й се стори странно и в противоречие с характера на майка й. Тя продължи да чете.

„Бях извикан в два часа сутринта в имението на Станхоуп, за да проведа домашно раждане. Майката бе с родилни болки от шестнайсет часа, когато пристигнах. Не беше на себе си от болка. Шестнайсетгодишно момиче, недостатъчно развито, за да се справи с травмата от раждането“.

Кара се намръщи, щом прочете последното изречение, като отначало не можа да разбере какво чете. Тези бележки за друга жена ли се отнасяха?

Тогава проумя. По онова време в дома на Станхоуп е живеело шестнайсетгодишно момиче, което бе възможно да е бременно и чиито баща и мащеха биха скрили прегрешението й, за да не рискуват да избухне скандал.

— Оливия — прошепна на себе си тя.

Бебето беше на Оливия. Тогава защо, за бога, майка й бе обявила, че детето е нейно?