Тара Хайланд
Дъщери на греха (26)

Двадесет и пета глава

Когато Кара се събуди сутринта, веднага разбра, че нещо не е както трябва. В къщата цареше тишина. Обикновено баба й ставаше първа и Кара се будеше от шумовете, които идваха от шетането й в кухнята. Хрумна й, че Тереза може да е излязла вън да събере яйцата. Затова момичето стана, сложи домашната си роба и гумените си ботуши и слезе долу да провери. Но кухнята беше чиста и подредена, както я бяха оставили, преди да си легнат предната вечер, и нямаше никого. Вратата към външната умивалня се вееше, отворена от сутрешния бриз, показвайки, че и това помещение е празно. Като се досети, че остава само едно място, където може да е баба й, Кара се върна вътре и се отправи към горния етаж.

Пред спалнята на Тереза се спря. Сърцето й туптеше толкова силно, че можеше да го чуе сред тишината на тясното коридорче. Двоумеше се как да постъпи. От една страна, баба й обичаше личното си пространство и се сърдеше, ако Кара влезеше в стаята й; от друга, беше неделя и Тереза щеше да изпусне литургията, ако не станеше сега, което щеше още повече да я вбеси. Кара реши, че не й остава друго — налагаше се да влезе и да събуди баба си. Запази самообладание и се протегна към дръжката.

Миризмата я блъсна още щом отвори вратата.

— Божичко!

Тя инстинктивно отстъпи три крачки назад и вдигна ръка към устата и носа си. Това не й помогна особено да блокира миризмата; отвратителната воня бе прекалено силна. Инстинктът й подсказа да се махне възможно най-далеч оттук. Тя отстъпваше назад, когато от леглото се обади немощен глас:

— Франи? Ти ли си?

Кара замръзна на място.

— Франи? — извика отново гласът, още по-отчаяно.

Кара се окопити и взе решение.

— Да, аз съм… Франи. — Беше по-лесно, отколкото да спори.

Тя се приближи към леглото и видя баба си да лежи в него с ококорени очи, изглеждаше слаба и изплашена като дете.

— Май е станала беля.

Кара затвори очи. Мисълта за онова, което се налагаше да направи, я отврати. Но наоколо нямаше никого другиго. Колкото и да чакаше, друг нямаше да дойде.

За да не покаже на старата жена колко й е противно, единайсетгодишното момиче се насили да се усмихне.

— Няма значение какво е станало. — Тя се наведе над леглото, на една ръка разстояние от баба си. — Хайде, сложи ръце около врата ми и ще те повдигна.

Да почисти баба си беше най-трудното нещо, което някога е правила. Опитвайки се да не мисли за действията си, Кара помогна на Тереза да съблече изцапаната си нощница. Гледката на старата жена, която стоеше гола, а набръчканото й тяло трепереше, изведнъж накара Кара да се вземе в ръце — колкото и да й бе трудно, за баба й бе още по-неприятно.

След като осъзна това, нещата станаха по-лесни. Изми баба си с гъба и й помогна да влезе в коритото — точно както Тереза бе постъпила с нея, когато се бе разболяла в Брайтън. Като я остави във ваната от ковано желязо, Кара бързо събра мръсното спално бельо и дрехите и ги накисна в една кофа отвън. След половин час, след като постла чисти чаршафи и облече баба си в чиста нощница, тя й помогна да се върне в леглото.

След това Кара застана отстрани с чувство на облекчение, че всичко е свършило. Сега, щом Тереза бе настанена, тя самата можеше да се изчисти и да приготви някаква закуска.

— Така вече е по-добре, нали?

Баба й я изгледа с празен поглед.

— Коя си ти? Какво правиш в къщата ми?

Кара затвори очи, опитвайки се да не заплаче.

Ситуацията се влошаваше, не се подобряваше, и тя не знаеше как ще е най-добре да постъпи. Нямаше с кого да поговори, нямаше приятел или роднина, на когото да се обади, нито да отиде при някой добър съсед. Не искаше да пише на майка си за ситуацията, уверена, че на нея ще й е все едно. Просто се надяваше баба й да се оправи от само себе си.