Тара Хайланд
Дъщери на греха (35)

Тридесет и четвърта глава

През двете години, които бе прекарала в сиропиталището, Кара никога не бе виждала сестра Консепта толкова ядосана. Лицето й бе почервеняло и на Кара й се стори, че ако монахинята беше анимационен герой, от ушите й щеше да излиза дим.

— Ах, вие, лоши, проклети момичета! — озъби се тя. Взе един колан и започна да увива края му около ръката си. Нийв се дръпна и се сви, но сестра Консепта я хвана и я придърпа обратно. — Как смеете! — Шляп! Коланът попадна върху ръката на Нийв. — Да говорите такива лъжи за тези прекрасни хора! — Шляп! Този път ударът улучи рамото й.

Кара не издържа. Дълго време бе убеждавала Нийв да разкажат за постъпката на Джеймс Бюканън, а сега не само че сестрата не им вярваше, а и ги наказваха заради думите им. Тя сграбчи ръката на монахинята и я отблъсна, заставайки между нея и Нийв.

— Стига!

Очите на сестра Консепта блеснаха от ярост.

— Неми казвай какво да правя. — Тя зашлеви Кара по бузата. Ударът беше болезнен, но поне вниманието на монахинята бе отклонено от Нийв. — Обзалагам се, че ти стоиш зад тези лъжи, малка проклетнице!

Шляп! Шляп! Шляп!

Кара се свлече на земята, но боят не престана. Болката беше почти облекчение. Поне блокираше съзнанието й от чувството за вина.

Кара се събуди в леглото си в общата спалня. Болеше я главата. Сестра Агнес стоеше на един стол до нея и четеше. Обясни на Кара какво й се е случило — че се е ударила в стената и е изгубила съзнание.

— Известно време ще трябва да лежиш, докато разберем дали имаш сътресение — каза монахинята.

Но собственото й състояние беше последната й грижа.

— Нийв добре ли е? — Тя се помъчи да се изправи в леглото си и се огледа за приятелката си.

Сестра Агнес отбягна погледа й.

— Тя не е тук.

— Къде е тогава?

Сестрата най-после вдигна очи с разтревожено изражение.

— Отиде при семейство Бюканън. Те се обадиха и настояха…

Но Кара вече беше скочила на крака. Изтича до малкия прозорец, който гледаше към алеята, и видя, че Нийв тъкмо се качва в чакащата кола. С приведените си рамене и бавната, вдървена походка, тя приличаше на осъдена. Кара сложи ръка на стъклото. Даваше си сметка, че приятелката й не може да я види, но въпреки това искаше да предаде силата си на другото момиче.

Уикендът премина дори по-бавно от обикновено. Когато другите отидоха в града в събота, Кара реши да не ходи. Тя прекалено много се безпокоеше за Нийв.

В неделя вечерта зачака с тревога завръщането на приятелката си. С напредването на часовете безпокойството й растеше, а лошото й предчувствие се засилваше. Положението не се подобряваше от факта, че монахините се суетяха наоколо с пребледнели и изопнати лица. Очевидно ставаше нещо.

Кара се натъкна на забързалата се сестра Агнес.

— Какво става? Нещо с Нийв ли?

Сестра Агнес изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но се поколеба.

— Съжалявам, мила, но наистина не мога да ти кажа точно сега. Просто… просто се моли за нея, чу ли? — После се отдалечи с бързи крачки.

До края на вечерта Кара не научи нищо ново. Стоя будна цяла нощ, чудейки се къде може да е Нийв.

На сутринта, още щом станаха, всички момичета бяха извикани в залата за събрания. От мрачните изражения на монахините Кара предположи какво ще им съобщят.

Оказа се права. Нийв беше мъртва. Късно в събота вечерта тя бе избягала от Касъл Глен. Според доклада на полицията се е опитвала да се добере до града. Решила е за по-напряко да мине през езерото, но ледът се пропукал. Сестра Консепта спести подробностите, като само осведоми накратко момичетата. Но през следващите няколко дни от външния свят започнаха да се процеждат слухове, разнасяни от църковните служители и доставчиците, които идваха в сиропиталището. Едно превъзбудено момиче, което работеше в кухнята и бе ухажвано от млад полицай, разказа на Кара и на група жадни за клюки момичета, че Нийв случайно била паднала в езерото и се удавила, но че било толкова студено през нощта, че след като потънала, водата над нея отново замръзнала. Заради това търсенето на полицията се проточило с часове, преди да се сетят да претърсят езерото. Когато го направили, веднага видели тялото й под ледената повърхност — с отворените си безжизнени очи Нийв приличала на замръзналата Офелия^[1].

— Пълна трагедия — допълни момичето с подправена скръб, доволна, че е станала център на внимание, след като необичайното събитие бе прекъснало еднообразието на скучния й живот. — Само Господ знае какво е правила навън в такава студена нощ, когато е можела да си стои на топло в онази прекрасна къща.

— Сигурно се е измъкнала, за да се срещне с някой младеж — отбеляза важно готвачката.

Другите се съгласиха с нея и изказаха учудването си от явната глупост на младите.

Само Кара знаеше истината. Нийв се бе опитвала да избяга от Джеймс Бюканън.

 

 

Погребението на Нийв се състоя след два дни. Кара беше като вцепенена от преживяването — първо майка й, после баба й, а сега и най-добрата й приятелка. Като че ли й отнемаха всички, които обичаше. От семейството на Нийв никой не си направи труда да се появи — вместо това бяха организирали литургия в нейна памет в местната им църква в Англия. Най-трудно Кара понесе присъствието на семейство Бюканън. Тя ги изгледа свирепо, докато заемаха местата си на предната пейка в църквата.

Свещеникът застана отпред да прочете надгробното слово. Той говори няколко минути за привидното безсмислие на отнетия млад живот и за плана, който Бог има за всеки, като посъветва опечалените да намерят утеха във факта, че детето вече се намира при Отца си. Макар да не бе сигурна доколко вярва в думите му, Кара ги слушаше търпеливо. Но с проточването на проповедта му скритият гняв, който кипеше у нея от няколко дни, започна да прелива.

— Никога не ще узнаем какво е минавало през ума на малката Нийв през онази страховита нощ — продължи монотонно свещеникът от амвона. — Семейство Бюканън… — Той направи пауза, за да се усмихне благосклонно на двойката, седнала на предната скамейка, където Джеймс прегръщаше утешително ридаещата си съпруга. — Семейство Бюканън бяха достатъчно щедри да приютят сирачето. Никой не знае приумиците на младия ум, но по някаква причина тя е избрала да отблъсне гостоприемството им и да излезе сама през нощта. Ако не го бе направила, вероятно този ужасен инцидент никога нямаше да се случи…

Кара не можеше повече да издържа на това лицемерие.

— Не беше инцидент! — извика тя внезапно, преди да се замисли над действията си. Свещеникът млъкна и всички опечалени се обърнаха да я погледнат.

— Кара! — смъмри я шепнешком сестра Агнес и постави ръка на рамото й.

Но Кара разбра, че няма връщане назад. Тя се изправи нестабилно, решена да излее мъката си.

— Тя умря, защото се опитваше да избяга от теб! — Тя посочи към Джеймс Бюканън. — Защото не можа да понесе онова, което й направи. Смъртта й ще тежи на твоята съвест. И не само на твоята. — Махна с ръка към сестра Консепта. — Вината е и ваша, защото не искахте да я послушате. Тя се опита да ви каже какво е направил, а вие пак я изпратихте у тях. — Кара вече подсмърчаше, говореше с мъка през сълзите си, плачеше толкова силно, че не забеляза как сестрите Джуд и Бернадет се промъкнаха зад нея. — Нийв нямаше да умре, ако я бяхте послушали — продължи тя. — Ако аз я бях послушала. Всички имаме вина. Трябваше да съм по-настоятелна с нея… — Монахините издебнаха момента да сграбчат Кара за ръцете. Тя бе толкова изтощена, че нямаше сили да им се противопостави. Докато я влачеха към изхода на църквата, тя продължи да повтаря: — Аз съм виновна за смъртта й. Вината е изцяло моя.

Сестра Агнес се тревожеше за Кара. След случката в църквата сестра Консепта се бе разпоредила да затворят момичето в тихата стая. Беше там вече четири дни и през цялото това време й даваха само вода — по една чаша три пъти на ден. Наказанието се бе отразило тежко върху Кара. Устните й бяха покрити с херпеси, а съзнанието й бе замъглено. Понеже не бе способна дори да си вдигне главата, сестра Агнес трябваше да държи чашата с вода пред устата й. Тя я изпи жадно и се закашля.

По характер монахинята беше простодушна, богобоязлива жена, която вярваше във вродената доброта у хората като цяло и по-специално в църквата. Но събитията от последните дни бяха разтърсили вярата й в човечността. По някаква необяснима причина сестра Консепта настървено се опитваше да унищожи Кара. Момичето бе полуумряло от глад и обезводняване и имаше нужда от лекар. Сестра Агнес се опита да убеди началничката си в това, но жената отказа да я послуша. По тази причина сега бе дошла тук.

— Трябва да се махнеш, Кара — прошепна припряно младата монахиня. — Да избягаш. Тази вечер. И аз ще ти помогна.

Сестра Агнес обмисляше плана си от известно време. Сега обясни на Кара, че има брат, който работи като докер. Той се бе съгласил да скрие Кара на кораба си и да я отведе в Англия. Докато говореше, монахинята за пръв път от смъртта на Нийв видя искра на надежда в зелените очи на момичето.

— Но как ще се измъкна оттук? — Тя погледна към заключената врата.

Сестра Агнес си пое дълбоко дъх. Тази част от плана изискваше от нея да прояви кураж. Каза й, че ще се върне през нощта, след като всички заспят, и ще отвори на Кара. Щеше да изглежда така, сякаш е забравила да заключи, след като е донесла водата. В дъното на подземната изба имаше таен тунел, който извеждаше навън покрай стените на сиропиталището. Кара щеше да избяга през него, а после, щом се озовеше извън двора на сградата, братът на Агнес, Деклан, щеше да я чака. Оттам щеше да я откара в Йорк и после да заминат със следващия ферибот за Ливърпул.

Като видя колко слаба е Кара, монахинята разбра, че момичето трябва да тръгне още същата вечер, защото иначе никога нямаше да успее да избяга. Макар малко да се страхуваше от това, което би се случило, ако свържеха бягството й с нея, сестра Агнес беше сигурна, че ще може да убеди всички, че е било нещастен случай. Без съмнение сестра Консепта щеше да има подозрения и да вгорчи живота й, но младата монахиня можеше да изтърпи всичко в името на убеждението си, че е постъпила по най-правилния начин.

 

 

Кара се препъна по стълбите към избата и се вкопчи в дръжката, за да не падне. Всичко вървеше според плана на сестра Агнес. Въпреки че липсата на храна я бе омаломощила, мисълта за бягството й даваше неподозирана сила. Сестра Агнес бе успяла да й пробута малко хляб и тя го изяде, преди да тръгне. Това й даде достатъчно енергия да се справи със задачата си.

Тунелът беше мрачен и влажен; по дъното му се стичаше застояла вода, а стените бяха покрити с мокър мъх. Край нея притичваха плъхове, които се отъркваха в краката й, а тя се опитваше да не крещи. Като излезе навън в студената нощ тя вдиша дълбоко, поемайки от свежия въздух и от дъха на свободата. Но не си позволи да се отпусне — още не беше в безопасност.

Докато се отдалечаваше нестабилно от стените на сиропиталището, Кара се огледа. Някъде трябваше да има кола, която да я чака. Очите й се присвиха в мрака и се опитаха да различат някакви форми. Но нямаше нищо. Беше на ръба да се паникьоса, когато чу приглушен глас в нощта:

— Тук. Насам.

Тя последва звука, като всяка крачка й се удаваше все по-трудно, докато една ръка не се протегна и не я хвана. Тя вдигна поглед, едва ли не очаквайки да види сестра Консепта, готова да я завлече обратно в сиропиталището, но вместо нея там стоеше як мъж с рижа коса и кожа, която някога навярно е била бяла, но сега имаше червеникав загар заради дългите дни работа на корабната палуба. Това беше братът на сестра Агнес — Деклан.

— Оттук. Не можах да паркирам по-близо, да не би пазачите да чуят двигателя.

До колата имаше още двеста метра. Деклан не престана да се оглежда, сякаш се боеше да не ги следят. Кара получи болки в едната си страна и трябваше да спре да си поеме въздух. Най-после стигнаха колата. Деклан измъкна една торба от задната седалка.

— Ето. — Той й подхвърли някакви дрехи. — Облечи ги.

След като тя смени униформата си от сиропиталището с другите дрехи, той запали колата.

— Влизай — нареди й Деклан, щом тя бе готова.

През цялото време, откакто я бе посрещнал, той току й излайваше по някоя заповед. Кара имаше чувството, че не е особено радостен от факта, че й помага. Не го винеше, разбира се — можеха да го арестуват заради участието му в бягството й. Щом потеглиха, Деклан не направи усилие да завърже разговор. Затова Кара се обърна назад и наблюдаваше как с отдалечаването им тъмната сянка на сиропиталището все повече се смалява. Гледката я изпълни със задоволство.

 

 

Зората пукна над Корк. Започна да се надига буря, тъмното Атлантическо море се разпени, вятърът разтропа ламаринения покрив на бараката на Деклан, разположена край вълнолома, заради което бе невъзможно да се спи или разговаря.

Корабът не можеше да отплава през този ден. Бяха нужни четирийсет и осем часа бурята да утихне и водите да станат достатъчно спокойни, за да се премине каналът. Дори и тогава участъкът беше развълнуван. Натоварена скришом във вътрешността на кораба, на Кара бе забранено да излиза на палубата, за да не я види някой от екипажа. По-късно единственото, което си спомняше от пътуването, беше непрестанната морска болест. Деклан бе сготвил вечеря, преди да тръгнат — картофено пюре и пай с пълнеж от говеждо, — и докато корабът се клатушкаше от едната на другата страна, стомахът й се разбунтува и скоро тя повърна всичко, което бе изяла, докато накрая само продължи да й се гади, без нищо да излиза от устата й.

Когато корабът акостира, Кара нямаше търпение да слезе. Но трябваше да изчака да свалят товара, за да не бъде забелязана.

Ливърпулското пристанище беше шумно и мръсно. Огромни, груби мъже си подхвърляха един на друг разни торби, мъкнеха бурета и щайги, разказваха си вулгарни вицове смееха се и пееха.

Когато тя застана на палубата, загледана в целия този хаос, Деклан дойде при нея.

— Тръгваш ли?

Той й бе предложил да пренощува за няколко дни в един пансион, където спеше и той, „само докато си стъпиш на краката“, но Кара му отказа. Тя имаше чувството, че мъжът се е съгласил да й помогне да стигне до Англия само заради сестра си, но щом вече бяха тук, не беше честно да продължава да му е в тежест.

— Да, искам да продължа сама. — Беше права, той видимо си отдъхна. Нямаше нужда да му се сърди. Вече бе рискувал работата и препитанието си заради нея, една напълно непозната. Не можеше да иска повече от него.

— Ами тогава на добър час — рече той тромаво. Бръкна в джоба си и извади няколко шилинга, сякаш в последния момент го бе обзело чувство на вина и трябваше да направи нещо за бедното мърляво създание пред себе си.

Кара се поколеба. Не й се щеше да приема парите, но нямаше никакви, а щяха да й трябват за пътя.

— Благодаря — каза и после се обърна. Не искаше да го пита как да се добере до мястото, където отиваше — колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. По някое време щеше да попита някой непознат как да стигне до Лондон.

Защото тъкмо там възнамеряваше да отиде — в Лондон — и да се опита да намери Ани Конъли и децата й, хората, с които бе живяла до седемгодишната си възраст. Сега те бяха най-близките, които можеше да нарече свое семейство, след като майка й, Тереза и Нийв си бяха отишли, а и домът им беше последното място, където се бе чувствала истински щастлива. За Кара това бе най-очевидното място, където да избяга. И колкото по-малко хора знаеха, толкова по-малка бе вероятността някой от миналото й да я намери. Трябваше да изчезне безследно.