Тара Хайланд
Дъщери на греха (22)

Двадесет и първа глава

Когато Кара прочете за сватбата на майка си, тя едва ли не почувства облекчение. Очакваше нещо подобно — следващото оправдание на Франи за невъзможността си да се върне — и знаеше, че то е неизбежно. Сега, след като се бе случило най-лошото, тя най-после можеше да го приеме и да продължи напред с пълното съзнание, че е изоставена тук завинаги.

Майка й все още не си го признаваше — дори не и в това писмо. В него отново присъстваха обичайните оправдания — „Сватбата се случи толкова неочаквано, че нямах време да поговоря сериозно с Макс и да му кажа за теб“ — заедно с придружаващите ги уверения — „Веднага щом нещата утихнат, ще говоря с него. Бъди спокойна и не се съмнявай, че тогава незабавно ще те вземем при нас!“. Но Кара беше на десет години и вече не вярваше в приказки. Запита се дали майка й вярва в паяжината от лъжи, която редовно плетеше. Най-вероятно, реши тя. Франи не възнамеряваше да й навреди умишлено — просто действията й бяха толкова необмислени, че често причиняваха болка на другите, без самата тя да осъзнава това.

Стигнала до това зряло заключение, Кара пъхна писмото под леглото си при другите и написа в отговор едно подходящо тактично и любезно „поздравление“. След което реши да не мисли повече за това.

Имаше и друга причина, поради която мислите й не се застояха дълго върху новината. Защото тя бе изправена пред много по-належащ проблем — очевидно с баба й нещо изобщо не бе наред.

Кара първа би признала, че баба й винаги е била малко странна. Но напоследък старата жена се държеше дори по-странно от обикновено. Това започна няколко седмици след завръщането им от Англия. Един следобед, след като бе обработила малката зеленчукова леха в градината, Кара влезе в кухнята, из която се разнасяше ароматът на мая и омесен за печене хляб. Тереза, наведена над печката, се обърна и я погледна.

— Ето къде си била, Франи. Чудих се къде си.

Тереза за пръв път бъркаше имената на дъщеря си и внучка си. Както винаги, Кара отговори търпеливо:

— Не съм Франи. Аз съм Кара. Сещаш ли се?

Обикновено след такава обикновена поправка паметта на баба й си идваше на мястото. Но този път, вместо да се поправи, жената се намръщи.

— Какво е това, дете? Някоя от проклетите ти игрички ли?

— Не, разбира се, че не…

Но Тереза я прекъсна:

— По-добре престани веднага, чуваш ли! Отивай да извикаш баща си и Маги за чая.

Кара я гледаше втренчено и не разбираше точно какво се случва.

— Какво седиш? — каза Тереза. — Не ме зяпай тъй, момиче. Размърдай се.

— Не знам за кого говориш — обади се безпомощно Кара. — Тук няма други, освен нас.

Думите й се оказаха грешка. Тереза прекоси стаята с две големи крачки и вдигна ръка. Момичето изскимтя, щом отнесе неочаквания удар.

— Не ми се слуша повече нахалното ти дрънкане! — Очите на Тереза святкаха от ярост. — Няма да има вечеря за теб тази вечер, Франсис Хийли. Отивай в стаята си и помисли над постъпката си.

Като реши, че няма смисъл да се мъчи да убеди баба си, Кара тръгна нагоре по стълбите, докато разтриваше задника си, който бе понесъл удара. Каквото и да бе накарало баба й да забрави името й, едно нещо бе сигурно — тя все още помнеше как да удря.

— Имаш ли нужда от помощ, мамо? — провикна се Маги от всекидневната. — Мамо? Чуваш ли ме?

Маги изчака малко, но не получи отговор. Въздъхна и влезе в кухнята, където Тереза трябваше да приготвя чай. Но вместо това я завари да стои до мивката, загледана разсеяно през прозореца. Маги се приближи и сложи ръка на рамото на майка си.

— Мамо? Добре ли си?

Тогава Тереза се обърна да погледне дъщеря си, но сякаш не я позна. Маги се намръщи, не беше сигурна точно колко трябва да се притеснява. Майка й винаги си беше някак чудата и заради самотния си живот през изминалите няколко години бе станала толкова привързана към колибата, че не искаше да я напуска дори за една вечер. Когато я канеха за Коледа и Великден, тя първо се съгласяваше, но в последния момент измисляше някакво оправдание и не идваше. Изглеждаше малко странно, че никога не искаше да иде да види семейството й, но Маги предполагаше, че е от старостта.

Но напоследък странното поведение на майка й не й се струваше само като обикновена чудатост. Когато дойдеше да я види, Тереза изглеждаше странно разсеяна. Маги го бе забелязала през едно от посещенията си преди няколко месеца. Обсъди го със съпруга си Конрад и двамата решиха, че трябва да ходи при майка си по-често, за да я държи под око. После, ако нещата се влошаха, щяха да измислят как да се справят.

Като видя Тереза така отнесена, Маги се зачуди дали не е време вече да предприеме нещо. Но после се огледа из кухнята и й хрумна, че може би преувеличава в преценката си. Макар напоследък майка й да не бе много в час, изглежда, че все още бе в състояние перфектно да се грижи за себе си. Къщата бе безупречно чиста — макар и да бе малко запусната, — а на масата имаше сандвичи и торта, всички прясно приготвени. Самата Тереза също изглеждаше спретната и добре нахранена. Ако наистина губеше разсъдъка си, щеше да има някакви външни признаци за това.

А и на Маги й отърваше да разсъждава така. Защото в противен случай единственият изход беше майка й да отиде да живее у тях, а тя не бързаше това да се случи.

Когато Маги отиде да сложи чайника, дъските от пода на горния етаж проскърцаха. Тя инстинктивно вдигна поглед.

— Това пък какво е? — попита.

Тереза не даде вид, че я е чула. Дъщеря й се заслуша за момент, но всичко бе утихнало. Сигурно беше котката, реши тя и продължи с приготвянето на чая.

След един час Кара най-после чу, че жената си тръгна, и въздъхна с облекчение. През повечето време се опитваше да е навън, щом дойдеше дъщерята на Тереза. Но днес бе прекалено студено, затова се скри горе, като се помъчи да не шава. Баба й я бе предупредила още при пристигането й, че Маги никога не бива да научава за съществуването й. Ето че пак им се беше разминало. Кара се надяваше късметът да продължи да е с тях.