Тара Хайланд
Дъщери на греха (4)

Трета глава

— Имаш ли намерение да разбъркаш това по някое време днес, госпожичке? Или се надяваш, че ако го зяпаш достатъчно дълго, то ще се приготви само?

Острият тон на майка й сепна Франи и я изтръгна от унеса й. Жените се намираха в кухнята и приготвяха традиционния хляб със стафиди за вечерта на Хелоуин. Момичето погледна купата в ръцете си и видя, че маята още не се е разтворила в брашното и си седи в същото положение като преди двайсет минути, когато бе започнала да го бърка. Тя въздъхна, сякаш носеше цялото бреме на света на раменете си.

— Извинявай, мамо. Май не ми е добре.

Тереза се загледа в дъщеря си. Франи си падаше добра актриса и нищо не й костваше да се престори на болна, за да отърве някоя работа. Но бледото лице и обзелата я апатия показваха, че този път не се преструва.

— Ако ти е зле, защо не се качиш да си полегнеш?

Франи обмисли предложението за момент и каза:

— Благодаря, мамо. Но предпочитам да глътна малко свеж въздух. Това ще ми помогне да си проясня мислите.

Тереза кимна.

— Отивай тогава. Маги ще се заеме вместо теб.

— Не е честно! — избухна Маги. — Тя защо все се измъква от бачкане?

— Защото е болна — отвърна твърдо майка им. — И би направила същото за теб, ако ти беше лошо.

Маги изсумтя с недоверие.

— Да, бе, болна е от мързел — измърмори.

Франи вече бе свалила престилката си и бе тръгнала да излиза, но като чу думите на сестра си, се обърна.

— Ще престанеш ли някога, Маги? — Зелените й очи проблеснаха гневно. — Нищо чудно, че не можеш да си намериш мъж. Хленченето ти кара всеки с малко разум в главата да си плюе на петите!

Като каза това, тя изхвърча от кухнята и блъсна вратата след себе си.

Маги остана загледана след нея с отворена уста.

— Какво й става? — Тереза бе искрено объркана от поведението на малката си дъщеря. Франи беше доброто дете в семейството. Тя обикновено подминаваше подигравките на Маги със смях. Беше нетипично за нея да се държи жестоко.

Маги бързо се съвзе и каза:

— Сигурно е заради онзи мъж.

— Кой мъж? — Тереза я погледна пронизително. — Шон ли имаш предвид?

Голямата й дъщеря се поколеба за момент, сякаш щеше да каже нещо, след което, изглежда, промени намерението си.

— О, не знам. Само предполагам. Забрави какво съм казала.

Тереза не зададе повече въпроси на дъщеря си. Но докато месеше тестото, мислеше за Франи. Имаше лошото предчувствие, че знае точно какво й има на малката. И ако се окажеше права, това означаваше неприятности за всички.

 

 

— Прости ми, отче, защото съгреших. Мина седмица от последната ми изповед.

Франи настръхна от притеснение, както ставаше всеки път, когато коленичеше в изповедалнята. Макар че свещеникът беше зад завесата и не виждаше лицето й, той я позна още в мига, в който тя заговори. Дори не бе сигурна защо е дошла тук днес. Но след като избяга от къщи, не знаеше къде другаде да иде, а спокойствието на старата каменна църква поне предлагаше тихо място за размисъл. Беше просто съвпадение, че свещеникът извършваше изповеди същия следобед, а тя със сигурност имаше достатъчно грехове за изповядване. Но щом моментът настъпи, куражът на Франи я напусна.

— Продължавай, чедо — подкани я свещеникът.

Момичето отвори уста да говори, но не успя да произнесе думите. В края на краищата какво трябваше да каже — че е развратничила, и то неведнъж, ами няколко пъти през последните няколко месеца, и че действията й са довели до това, от което се бе страхувала най-много — до бебе, незаконно дете, заченато извън брака, което най-вероятно щеше да бъде родено извънбрачно, ако спешно не вземеше мерки.

Подозренията на Франи относно състоянието й започнаха преди известно време. Запази тревогите си в тайна възможно най-дълго, молейки се за чудо, но когато нищо не се случи, предишния ден най-накрая събра куража да каже на Шон.

— Сигурна ли си? — попита веднага той.

Същия въпрос вече си бе задала милион пъти. Понякога нощем, докато лежеше по гръб в леглото, поставяше ръка върху плоския си корем и беше сигурна, че не е възможно вътре да расте бебе. Но колкото и упорито да се мъчеше да убеди себе си в това, знаеше, че греши. От четири месеца спеше с Шон, а не й бе идвало от два.

— Да, сигурна съм — отвърна тихо.

Гласното признание отприщи сълзите й. Дотогава не бе плакала — беше прекалено шокирана. Но сега даде воля на страховете си. Понеже имаше нужда от пари, Шон бе склонил пред баща й и бе останал да помогне за жътвата, но с наближаването на зимата той трябваше скоро да се премести в търсене на друга работа. Трябваше да обсъдят въпроса, преди да е заминал.

Шон я прегърна през кръста.

— Шшт, не плачи, малката ми. Всичко счупено се поправя.

Франи остана в прегръдките му, хлипайки. Той продължи да й шепне успокоителни слова, докато риданията й стихнаха.

— О, Шон — въздъхна отчаяно тя и склони глава на рамото му. — Какво ще правим?

След кратко мълчание Шон каза:

— Имам идея.

Франи извърна глава да го погледне.

— Кажи я.

— Познавам една жена там, където живеех преди, в Лондон — започна той внимателно. — Тя е акушерка, добра е колкото лекарите. Помогнала е на две-три мои познати, които бяха в същото положение.

Франи не разбра веднага думите му. После се отдръпна от ръцете му.

— Какво имаш предвид? — рече предпазливо. — Да не би да предлагаш да го махна?

Той разпери ръце, все едно се предава. Знаеше този негов жест. Отначало й бе допаднал безгрижният му подход към всичко, но напоследък бе започнала да осъзнава и обратната страна на поведението му — той не си падаше по поемането на отговорност.

— Но аз си мислех, че ще се оженим. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да се спре. Видя как лицето му пребледня.

— Да се оженим? — Той се задави с въпроса. Изправи се рязко и тя падна назад в леглото. — Чакай, да не прибързваме толкова. — Каза го с нотка на пресилена веселост, като дори, мъчейки се да я очарова, се опита да пусне нахаканата усмивка, която тя познаваше така добре. — Знаеш, че не съм семеен тип.

— Тогава може би трябваше да помислиш повече, преди да ме поканиш в леглото си — рече остро Франи.

Те се загледаха продължително. Франи задържа погледа на Шон, решена да го накара да се засрами. Сърцето й биеше толкова бързо, че тя се уплаши да не експлодира. Щеше ли той да я изостави? После обаче изражението му се промени и стана сериозно.

— Права си, скъпа — рече мрачно. — Този път няма да избягам от отговорност. — Той се приближи и взе ръката й. — Ще намерим начин да се справим заедно. Обещавам.

Като чу това, тя почувства как я залива вълна на облекчение — все пак той щеше да остане до нея. Нямаше нищо чудно в първоначалната му реакция, помисли си. Нормално беше да се шокира от новината, че ще става баща. И тя самата го приемаше трудно.

След разговора им Франи не успя да заспи, размишлявайки върху всичко, което си казаха. Ситуацията не беше идеална, но все щяха да измислят някакво разрешение. Трябваше веднага да се оженят и, разбира се, щеше да се наложи да поостанат във фермата за известно време, поне докато се родеше бебето. Но след това можеха да отидат някъде другаде, само те тримата. Да заминат за Англия или Америка и да започнат нов живот. Нямаше нужда това да е краят. Не и докато бяха заедно.

На сутринта Франи толкова гореше от желание да разкаже на Шон за плановете си, че стана по тъмно и забърза към колибата му. Той не отвори и тя натисна дръжката на вратата. Когато влезе, огледа стаята — голия дюшек, празния гардероб. Шон го нямаше. Както и вещите му. Беше я изоставил.

Остана толкова шокирана, че отначало не забеляза плика върху леглото, на който бе написано името й. Като го видя, у нея за миг се надигна надежда. Може би й бе оставил инструкции да се видят по-късно, мислеше си трескаво, докато разкъсваше плика; може би той искаше да избягат и бе заминал, за да уреди нужните приготовления. Но вътре тя откри само бележка с адреса на английската акушерка, за която й бе разказал, заедно с две лири — двуседмичната му заплата. Толкова ли струваше тя за него?

За момент сериозно се замисли дали да вземе парите. Но после разумът й надделя над гордостта. Може би ако можеше да го замери с парите в лицето, щеше да си струва, но Шон не беше наоколо, за да види великия й жест, така че не пречеше да ги задържи. Каквото и да се случеше отсега нататък, тя имаше чувството, че в бъдеще ще й е нужно всяко пени. Затова пъхна писмото в предния джоб на полата си и напусна колибата, съкрушена от сполетелите я беди.

 

 

Франи не намери сили да разкрие пред отец Браян пълния размер на греховете си. Така че щом се покая за онова, за което се изповяда — като каза десет пъти молитвата „Аве Мария“, четири пъти „Отче наш“ и веднъж Молитвата за покаяние, — тя се отправи обратно към къщи. Беше петък, което означаваше риба за вечеря. Още щом влезе в коридора, миризмата на варена треска я блъсна. По принцип не я понасяше, но в сегашното си състояние се почувства още по-зле от обикновено. Оправда се, че все още й е лошо, за да не се налага да яде или да разговаря. Само седеше мълчаливо, хапвайки от един залък сух хляб и отпивайки от слабия си чай, докато останалите от семейството обсъждаха как е минал денят им.

Другите още не бяха установили отсъствието на Шон. Днес беше почивният му ден и знаеха, че той често ходи до Корк. Когато не се появи за вечеря, предположиха, че все още е там. Франи не си направи труда да ги поправи. Ако започнеха да задават въпроси защо е изчезнал така внезапно, вероятно щеше да се разплаче и да им разкаже, а все още нямаше сили да го направи.

Като се стъмни, Маги обяви, че си ляга. И на Франи й се искаше да си легне тихо и кротко, за да има време да помисли върху събитията от деня, но нямаше да може да понесе присмехулните нападки на сестра си, затова реши да остане долу още малко.

Франи и родителите й прекараха следващия час заедно, пред радиото в малката всекидневна. Щом програмата свърши и огънят почти изгасна — меката червена жарава трептеше и догаряше в огнището, Майкъл се изправи.

— Качвам се горе. — Той не се спря, за да целуне жена си за лека нощ, просто тръгна към вратата.

Франи чу отдалечаващите му се стъпки по стълбите и се протегна.

— И аз ще се качвам, мамо.

Без да вдига поглед от плетката си, Тереза се обади:

— Не бързай, момичето ми. Сега сме сами и мисля, че е време да си поговорим малко за случващото се между теб и Шон Галахър.

Франи се стъписа, мислите й препуснаха. Дали Маги я бе издала? Беше малко вероятно. Значи майка й просто предполагаше и все още можеше да я залъже.

Опитвайки се да запази гласа си спокоен, Франи попита:

— Какво имаш предвид?

Изражението на Тереза се стегна. Тя остави кълбото и куките в скута си и се наведе напред във фотьойла с блеснали от гняв очи.

— Я не ме прави на глупачка, момичето ми — изсъска. Гласът й беше тих — ако не шепнеше, щеше да я чуе цялата къща, но тя все пак успя да изрази яростта си. — От седмици знам какво става, но си затварях очите. — Поклати глава, сякаш не можеше да се примири с глупавата си постъпка. — Мислех си, че само се занасяш с този… този нехранимайко. Но като видях днес, че ти е лошо… — Тереза затвори очи за момент, сякаш се надяваше, че всичко това ще изчезне. Но когато отново погледна Франи, изражението й беше сурово. — Е? — попита. — Направил ти е бебе, нали?

Франи се поколеба за момент, след което бавно започна да кима.

— И сега е офейкал?

Франи отново кимна.

Сега, след като цялата ситуация бе ясна, Тереза погледна красивата си своенравна дъщеря, която открай време си падаше немирна глава, и й се прииска да заплаче.

Виждайки разочарованието върху лицето на майка си, Франи изгуби присъствие на духа.

— Съжалявам, мамо, много съжалявам. Но аз го обичам и мислех, че и той ме обича. Знам, че не беше редно да спя с него, но той каза, че ще се оженим.

Тереза изсумтя презрително. Не й се слушаха оправданията на дъщеря й.

— Нямаш ли мозък в главата си? Би ти казал какво ли не само за да те вкара в леглото си!

— Не беше така! — настоя Франи в отчаян опит да накара майка си да разбере. — Правихме планове заедно. Той щеше да ми помогне да се махна от Глен Вейл. Може би ще се върне да ме вземе…

— О, моля ти се! — Тереза поклати глава с отвращение. — Не ми казвай, че наистина го вярваш. Мъжете като него преследват само едно. И щом го получат, си вдигат парцалите. Не може да се разчита на тях.

— Защо ми е притрябвало да разчитам на някой мъж? — попита Франи. Изведнъж се почувства готова да излее всичко, което й бе на душата. — Толкова ли е грешно, че исках да имам малко страст в живота си? Защото тъкмо това ми даде Шон. Не искам да прекарам дните си в Глен Вейл и никога да не видя нищо от света. Не искам да робувам в някоя ферма години наред с някой грубиян за съпруг, който ще очаква от мен да седя в кухнята или в спалнята. Искам повече, отколкото ти си постигнала…

Слушайки дъщеря си да критикува живота й, нещо у Тереза се пречупи. Без предупреждение тя зашлеви Франи силно през лицето.

— Как смееш, глупава малка повлекана!

Настъпи слисано мълчание. Франи не помнеше друг път майка й да я е удряла. Беше си отнасяла боя доста пъти, но винаги от баща си. Най-накрая проумя ужасната ситуация и всичката смелост я напусна. Изведнъж отново беше дете, което търсеше утеха от жената, която обикновено презираше. Като зарови глава в скута на майка си, тя се разрида.

— Съжалявам — изхлипа. — Ще ми се да не го бях направила. О, боже, всичко бих дала да върна времето назад.

Виждайки мъката на дъщеря си, Тереза също се разстрои. Нямаше намерение да реагира така — просто тя също беше огорчена и разочарована. Но повече не можеше да се кара на Франи.

— Тихо. Не плачи — успокояваше я тя, докато галеше косата й. — Не е дошъл краят на света. Ще измислим нещо, рожбо.

Като чу майка си да я нарича „рожбо“, Франи веднага се почувства по-добре. Това означаваше, че са й простили. Франи вдигна глава.

— Наистина ли? — рече с надежда.

— Точно така. — Тереза се усмихна успокоително, доволна, че й е донесла малко утеха. — Ще кажа на баща ти какво се е случило. Тогава, още на сутринта, той ще отиде при отец Браян. Свещеникът ще поговори с Конрад Уолш и майка му.

Франи я гледаше объркана. Какво общо имаха Конрад и госпожа Уолш в случая?

— Конрад е добро момче — продължи майка й. — Той ще постъпи както е редно.

Изведнъж Франи проумя накъде бие Тереза и отново й прилоша — и този път това нямаше нищо общо с бременността й. Да се омъжи за Конрад може и да изглеждаше правилното решение за родителите й, но за нея означаваше доживотна присъда. Щеше да се превърне в копие на майка си — осъдена да ражда и отхранва деца. По-скоро би живяла със срама и позора, отколкото да се съгласи на това.

Искаше да сподели чувствата си с майка си, но Тереза нямаше да я разбере.

— Сега върви да си лягаш — рече възрастната жена с пресилена бодрост в гласа. — Ще видиш, че до утре вечер всичко ще се нареди.

Замаяна, Франи се качи по стълбите до стаята си. За щастие Маги вече бе заспала и хъркаше шумно, откъсната от света. Франи легна по очи в леглото си и се застави да погледне фактите. Не можеше да се омъжи за Конрад, в това беше сигурна. Той беше свестен младеж и перспективите му бяха по-добри от тези на родителите й — говореше се, че ще получи електричество и течаща вода до фермата си, — но тези допълнителни удобства нямаше да компенсират живота й без страст и приключения. Не искаше мизерно съществуване в Глен Вейл. Имаше толкова много неща, които искаше да изживее. Но как да каже това на родителите си? Как можеше да им каже, че отхвърля избора им и всичко, за което са се блъскали всеки ден? Но имаше ли алтернатива?

Инстинктивно пъхна ръка в предния си джоб. Извади бележката с адреса, който й бе надраскал Шон.

Англия. Можеше да иде в Англия.

Не, възпротиви се разумът й; нямаше как да замине. Щеше да е по-добре да остане тук, където имаше семейство, което да я подкрепя. Нямаше да посмее да замине — не и в сегашното си състояние, не и сама…

Но не беше типично за Франи да се вслушва в разума си, а отчаянието я правеше още по-готова за действие. Имаше парите, оставени й от Шон, имаше и адрес, на който да отиде. Може би ако заминеше там, щеше да успее да го открие и да го убеди да постъпи почтено спрямо нея.

Франи спусна краката си от леглото и се изправи. Стъпвайки на пръсти по пода, тя отвори скрина. Нахвърли набързо някои неща в една чанта. Трябваше да тръгне веднага, преди куражът да я е напуснал.