Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fallen Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2021)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на греха

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1092-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2694

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Англичаните и гладът бяха нищо работа, мислеше си Франи, докато седеше сгушена до дъщеря си в каруцата. Пронизващият вятър, който се вихреше над блатата на Конемара[1], беше божието проклятие към ирландците.

Франи с умиление пееше носталгични песни за родния си дом, докато беше в Лондон, но реалността в родината й не съответстваше на романтичните представи, с които се бе залъгвала. И ако имаше място, което мразеше още повече от родния си град Глен Вейл, това беше Конемара в Голуей — отдалечен район от страната, който гладът и емиграцията бяха превърнали в една от най-оскъдно населените области на Ирландия. Той се намираше в сърцето на ирландски говорещата част от страната. За Франи това беше най-изостаналото място на света, което с радост нямаше никога да посети отново, ако не се налагаше заради майка й.

Пощата стигаше за около пет дни от Лондон до Ирландия, а отговорът на Тереза се получи след близо три седмици. Франи почти бе изгубила надежда. Но после писмото пристигна — грубо, коравосърдечно писмо. За седемте години откакто Франи си бе тръгнала, бяха настъпили много промени. Най-значимата беше смъртта на баща й преди четири зими, след като тракторът му се бе преобърнал в една канавка. Франи прие тежко новината — да научи, че баща й си е отишъл и че никога няма да може да получи прошката му. Въпреки различията им, тя все още го обичаше. Винаги си представяше как един ден ще се върне вкъщи победоносно и ще им докаже, че е успяла да постигне добър и успешен живот. Сега вече беше прекалено късно и тя съжаляваше, че не се е свързала по-рано със семейството си.

След като избърса сълзите си, продължи да чете и разбра, че има и други промени. След смъртта на Майкъл Хийли Маги и Конрад се бяха оженили и той се беше преместил във фермата на Хийли. Тереза бе живяла с тях, заедно с майката на Конрад, докато по-голямата й сестра Агата, не се бе разболяла от пневмония. Тереза заминала за отдалечената й колиба в Конемара и останала с нея до края й. Чувствайки, че е в тежест на Маги и Конрад, и новото им семейство — имали вече две дъщери — Тереза решила да остане да живее в дома на Агата.

„Затова отговорът ми се забави — пишеше тя. — Маги трябваше да препрати писмото ти до тук“.

Тонът на писмото беше хладен, но Тереза бе съгласна да вземе Кара, а само това имаше значение. Единственото условие беше двете да пристигнат в Конемара, запазвайки съществуването на Кара в тайна от семейството и приятелите им. Макар на Франи да не й харесваше да крие така дъщеря си, все пак това щеше да продължи само няколко месеца, докато успееше да вземе Кара в Америка, затова реши да се съобрази с плана на майка си. Какво друго й оставаше?

Денят беше дълъг за Франи и дъщеря й. Пътуваха вече осемнайсет часа — осем часа с влак от Юстън до Холихед; после четири часа прекосяваха бурното Ирландско море до доковете на Дънлагори; отново с влак до Голуей. Пред гарата Франи намери кон с каруца, с която да се придвижат до село Рисес, което бе най-близката точка до мястото, където живееше майка й сега. Спомняйки си точно колко студени могат да са откритите долини, тя се постара двете с Кара да са увити топло по време на пътуването. Но сега, докато двуколката трополеше по каменистата пътека, която ги превеждаше през мъгливите мочури, характерни за тази планинска и дъждовна област от Западна Ирландия, Франи разбра, че два плетени пуловера и едно палто все пак не са достатъчни да ги предпазят от голуейската зима.

Пристигнаха в Рисес след полунощ. Дотогава улиците бяха опустели, а всички къщи — потънали в тъмнина.

— Пристигнахме.

Кочияшът спря коня на площада. Предполагайки, че майката и детето ще отсядат в града, той посочи към две квартири, които предлагаха нощувки. Франи се престори, че го е разбрала.

Кара бе заспала по време на пътуването. Сега майка й се обърна към нея.

— Миличка? — Франи се надвеси над спящото си дете. Кара се размърда, мърморейки неясно, но не се събуди. Сърцето на Франи се сви. Не й оставаше друго, освен да я вземе на ръце.

Хвърли чантата върху павираната улица и слезе от каруцата, след което се обърна, за да свали дъщеря си. Франи леко се преви под тежестта на момиченцето. Кара беше слабичко същество, но все пак достатъчно тежка за седемте си години и на майка й рядко й се налагаше да я носи.

— Slán leat — каза кочияшът на галски.

Франи го изгледа мрачно.

— Довиждане и на вас — отвърна, нарочно на английски. Това бе едно от нещата, които я дразнеха най-много в Конемара — жителите в тази област страдаха от манията да използват остарелия галски език.

Като намести спящата Кара върху лявото си рамо, тя стисна зъби и вдигна куфара с дясната си ръка. Не искаше кочияшът да узнае къде отива, затова се престори, че тръгва в посоката, която й бе показал. Но щом конят изтрополи зад ъгъла, тя се обърна и се отправи извън селото.

Наоколо не се виждаше жив човек, което бе типично за нощите на Конемара. През деня, ако човек вървеше достатъчно дълго, можеше да се натъкне на местни жители, добиващи торф от блатата, или на фермери, пасящи говеда или овце, но сега, в мъртвия студ на зимната вечер, мястото беше пусто. Понеже нямаше кого да попита за пътя, Франи се боеше да не се загубят. Но за своя изненада, дори в мрака, тя лесно си спомни пътя до дома на леля си. Докато изминаваше разстоянието от осем километра, в съзнанието й се върнаха спомени от детството и прекараните тук ваканции. От тях повечето бяха хубави, като например, когато брат й я бе учил да плува в бурното Ирландско море. Маги се страхуваше да се присъедини към тях, затова само двамата с Патрик си устройваха състезания по гмуркане, като взаимно се предизвикваха да се покатерят на по-висока скала и да се хвърлят надолу в развълнуваните води.

Отначало Франи и Кара минаваха покрай къщи и колиби, които постепенно се разреждаха, докато накрая жилищата, които подминаха, бяха разрушени и обрасли — обитателите им навярно отдавна бяха заминали за Америка. Ходенето продължи по-дълго от обикновено, защото Франи беше натоварена с багажа и Кара. Постоянно й се налагаше да спира и да сменя ръцете.

Нямаше голяма видимост, тъй като пътеката бе огряна единствено от бледата светлина на полумесеца. Франи трябваше да внимава къде стъпва, за да не се озове до колене в някое тресавище. Най-отличителната черта на Конемара беше неговият суров и разнообразен пейзаж, така че пътят първо се изкачи през една планина и се спусна в гориста и блатиста долина; дори в тъмнината Франи различаваше белите пухчета на пушицата[2], които се носеха от вятъра. Тя се зачуди как ли Кара ще възприеме свежия въздух и простора, след като досега бе живяла единствено в пределите на Уайтчапъл.

След час и половина Франи най-после съзря мястото, където отиваха. Доволна, че са към края на изпитанието, и нетърпелива да се скрият от студа, тя събуди дъщеря си.

— Много малко път остана — каза й. — Ще можеш ли да го извървиш?

Кара кимна сънено.

С два чифта крака те изминаха оставащото разстояние за нула време и скоро се намериха пред колибата, където някога бе живяла лелята на Франи. Построена върху парче зелена площ, къщата гледаше на север към планината Туелв Пин, която се издигаше над просторна равнина, осеяна с типичните за Конемара понита. На юг се намираше студената скалиста красота на залива Голуей и островите Аран.

Колибата бе в по-лошо състояние, отколкото помнеше Франи. Построена от грапави неравни сиви камъни, най-доброто в нея бе внимателно изграденият сламен покрив. Фасадата се състоеше от изподрана дървена врата, чиито чепове показваха възрастта й, и четири малки нащърбени прозореца, които не бяха по-широки от две педи, за да не пропускат студа; на единия, стъклото дори липсваше, без съмнение отнесено от някой силен вятър. Газените лампи бяха пуснати в долната част на къщата, което означаваше, че Тереза бе получила второто й писмо, което съдържаше датата на пристигането им, и бе решила да ги чака. Дали това посрещане показваше, че майка й, й е простила? След като вече бе толкова близо до срещата с майка си, която бе напуснала, Франи изпита тревога. Тя се опита да запази самообладание и почука на вратата.

Отвътре се чуха стъпки, придружени от смотолевена ругатня, след което лампата на верандата светна. След миг предната врата се отвори.

Франи се стъписа. Последните седем години не се бяха оказали милостиви към майка й. Смъртта на съпруга й Майкъл бе оставила своя отпечатък върху Тереза — косата й напълно беше побеляла, а тя се бе прегърбила, сякаш под тежестта на стовареното й от живота бреме. На шейсет години тя вече изглеждаше като старица.

Очите на Франи се напълниха със сълзи.

— О, мамо! — Тя пое слабото кокалесто тяло на майка си в обятията си. Копнееше да се реваншира за годините, които бе пропуснала.

Но Тереза, която по принцип не си падаше по изразяването на емоции, задържа дъщеря си само за няколко секунди, след което се отдръпна.

— Да не се размекваме, детето ми. — Тонът й беше тих и груб.

Франи не се надяваше на точно такова посрещане, но скри разочарованието си.

— Е, мамо — каза Франи с пресилена бодрост, като се опита да се престори, че това е някакво щастливо семейно събиране. — Време е да се запознаеш с внучката си. — Тя се обърна леко назад, където стоеше детето й. — Ето я къде се крие. Това е Кара.

Кара застана срамежливо до майка си, прикрита зад полата й. Старата жена я погледна с безразличие.

— Значи това е момичето — заяви студено, с нотка на презрение. Нямаше и следа от интерес или любопитство, каквито бе очаквала Кара. На идване във влака и на кораба разни непознати я погалваха и й даваха бонбони. И от баба си очакваше нещо подобно. Но вместо това жената просто отстъпи назад и каза: — По-добре влизайте на топло. Не искам после цяла седмица да бавя болно дете.

Уплашена, Кара погледна към майка си. Надяваше се, че ще си тръгнат още сега и ще се приберат у дома. Вместо сърдечна и гостоприемна, баба й беше стара и зла. С разрошената си сива коса, студените очи и прегърбената стойка тя напомняше на Кара за някоя вещица от приказките. При мисълта момичето неволно потръпна и стисна още по-здраво ръката на майка си. Ако знаеше какво я очаква, никога нямаше да се съгласи да дойде.

Бе минало малко повече от седмица, откакто майка й я попита дали иска да се отправи на малко приключение. Кара слушаше с интерес, докато майка й описваше пътуването. Обясни й, че ще отидат в Ирландия на гости на баба й. Кара, която винаги бе искала да узнае повече за роднините си, намери идеята за чудесна.

Единственият недостатък беше, че се налагаше да се раздели с Дани за известно време, но тъгата й бе компенсирана от вълнението покрай предстоящото пътешествие. А и по пътя щеше да види и преживее много нови неща. На гара Юстън беше оживено, шумно и горещо, пълно с плачещи жени — изпращачки и посрещачки — и със сериозни мъже. Последва дълго пътуване с влак от Лондон, с всичките му гледки, звуци и миризми. За любопитно дете като Кара то беше като рай.

Но вече пристигнали тук, вълнението й се бе изпарило. Макар майка й да продължаваше да се усмихва, Кара усещаше, че дълбоко в душата си тя също не е много щастлива от положението.

Още щом влязоха, Кара сбърчи нос. Из къщата се носеше онази отчетлива миризма на стари хора и котки. В същия миг една хърбава черна котка се отърка в краката на Кара. Тя се наведе да я погали по гърба, но животното отскочи разярено. Зелените му очи проблеснаха, то изви гръб и изсъска предупредително.

Като чу звука, баба й се обърна със смразяващ поглед.

— Остави я, дете. Работата й е да хваща мишки, не е за игра.

Кара искаше да каже, че не е направила нищо на котката, но реши да си замълчи.

Франи се намръщи при грубите думи на майка си.

— Искаш ли да си тръгнем? — попита тя. — Само кажи, и се махаме.

— Казах, че ще се погрижа за детето ти — рече равно Тереза, — и ще спазя обещанието си.

Кара наблюдаваше двете жени с ококорени очи. Не разбираше много от казаното, но усети, че майка й и баба й не се разбират особено.

Като видя втренчения поглед на Кара, Тереза я изгледа остро.

— А ти какво зяпаш?

Кара преглътна тежко, прекалено уплашена, за да отвърне. Майка й я прегърна закрилнически и я приближи към себе си.

— Остави я, мамо — рече уморено.

Старата жена изсумтя шумно и излезе тромаво от стаята, оставяйки Франи и детето й сами. Кара погледна майка си.

— Тук ли ще ме оставиш? — изскимтя уплашено.

— О, Кара — въздъхна дълбоко Франи. — Да, скъпа, съжалявам, наистина трябва да те оставя. — Като видя тревогата, изписана върху лицето на дъщеря си, тя бързо добави: — Обаче ще е само за кратко, обещавам. А и — кимна към кухнята — а и тя не е толкова лоша, колкото изглежда. — Последните думи не бяха изречени много убедително.

Откъм кухнята се чу дрънчене на тенджери, последвано от приглушена ругатня. Торфът в огъня съскаше и пращеше. Сърцето на Кара заби учестено.

— Мамо? — прошепна. — Не мисля, че искам да остана тук.

Кара видя как очите на майка й се насълзиха.

— О, скъпа! — Тя падна на колене и прегърна детето силно. Кара почти изпита болка от натиска, но не искаше да бъде пусната. — Знам — каза накрая, а думите й бяха приглушени от косата на дъщеря й. — И аз не искам да те оставя тук. Но нямам избор. — Тя пусна Кара и я погледна в очите. — Разбираш това, нали, скъпа?

Кара не разбираше. Но не искаше да вижда обичната си майка нещастна, затова се опита да прояви смелост, като заяви някак тържествено:

— Да, мамо.

Беше възнаградена с усмивка.

— Благодаря, миличка — рече през сълзи майка й. — Благодаря, че улесняваш нещата.

 

 

Денят беше дълъг и тежък, така че Кара бързо заспа. Франи остана за малко в тясната спалня, гледайки спящата си дъщеря. Тя самата се чувстваше изтощена и копнееше да се пъхне в леглото до детето си, но първо трябваше да говори с майка си. Тази вечер гневът и ненавистта на Тереза бяха очевидни и Франи разбираше, че трябва да затоплят отношенията си, дори и само за да е сигурна, че през следващите няколко седмици старата жена няма да си излива омразата върху Кара. Със свито сърце тя отиде да поговори с майка си.

Долу в малката всекидневна Тереза гасеше с вода последната жарава в огнището. Стаята вече изстиваше. Франи придърпа шала около раменете си и се приготви да се помири с майка си.

— Искаш ли да направя още чай, мамо?

Тереза изсумтя.

— Ако пия още малко, цяла нощ ще ставам до тоалетната.

Зад гърба на майка си Франи завъртя очи. И на нея самата не й се пиеше чай — беше просто претекст да седнат заедно. Но за майка й беше типично да не схване предложението за мир. Тя реши да предприеме по-директен подход.

— Може ли да спреш да шеташ за пет минути и да поговориш с мен?

— Какво има да си говорим?

Франи настръхна.

— Ами може би ще е хубаво да ми разкажеш малко за баща ми…

Тереза се извъртя към нея.

— За баща ти ли? За него да ти разкажа значи? Заминаването ти му разби сърцето. Уби го така, както ако го бе застреляла между очите. — Франи пое рязко дъх, но майка й не бе свършила. — Осем години без никаква вест от теб, а като ти потрябва услуга, се обаждаш. Не си се променила, нали? Все същата егоистка.

Сълзи запариха в очите на Франи.

— И ти не си се променила, мамо — рече горчиво. — Все още гледаш да ме унижиш при първа възможност.

— Някой трябва да влее мозък в дебелата ти кратуна.

Майка и дъщеря се спогледаха свирепо, както го бяха правили много пъти през годините.

Първа Франи отмести поглед. С болезнено разочарование разбра, че усилията й са напразни. Тази вечер нямаше да се стигне до никакво помирение.

Тя стана.

— Късно е и трябва да си почина. Утре ще тръгна рано, със сигурност, преди да си се събудила.

Нарочно наблегна на последната част, за да накара майка си да разбере, че скоро няма да се видят. Надяваше се да я подтикне към сдобряване, но майка й само заяви:

— Добре. Само се постарай да кажеш на онова хлапе да се държи послушно, след като си тръгнеш.

Франи се опита да се застъпи за дъщеря си.

— Кара е добро момиче. Няма да ти създава проблеми.

Тереза се усмихна накриво.

— Тогава значи не се е метнала на теб, както се боях.

Бележки

[1] Обширен пустинен полуостров в графство Голуей, Западна Ирландия. — Б.пр.

[2] Тревисто растение с пухести, подобни на памук цветове, което се среща в блатистите местности. — Б.пр.