Тара Хайланд
Дъщери на греха (30)

Двадесет и девета глава

Конемара, Ирландия, април 1960 г.

Една сутрин, няколко седмици преди тринайсетия рожден ден на Кара, баба Тереза не се събуди.

Случи се два месеца след смъртта на Франи. Тъй като никой не знаеше за съществуването на Кара, тя научи, че майка й е починала, от един вестник. Беше малка статия, в която просто се съобщаваше за погребението. За своя изненада Кара не се разплака и отказа да скърби за майката, която първо я бе изоставила, а след това забравила. Скри вестника от баба си, понеже не искаше да тревожи и бездруго разстроения ум на Тереза.

През годините, в които живяха заедно, Кара и баба й бяха установили един и същ дневен режим. Тереза винаги се събуждаше първа, към пет часа — навик, който бе развила след всички години, прекарани във фермата. Ако се чувстваше добре, тя хранеше козата, издояваше кравата и палеше огъня в кухнята, за да приготви скромната закуска от хляб и чай, когато след два часа станеше и Кара. Както обикновено, през онази сутрин Кара се събуди в седем. Но веднага разбра, че нещо не е наред. От долния етаж не се чуваше никакъв шум. В къщата беше тихо като в църква.

Тя отиде до стаята на баба си. Отвътре не се долавяше никакъв звук. Момичето почука на вратата и се провикна, но не получи отговор. Инстинктът й подсказваше, че нещо не е както трябва. Като бутна и отвори вратата, Кара видя, че Тереза е още в леглото, лежеше на една страна към прозореца, а шареният юрган я покриваше до шията.

— Бабо? — обади се плахо, предполагайки, че Тереза просто се е успала. Когато не получи отговор, тя пристъпи една крачка напред и повтори по-високо: — Бабо?

Тереза отново не отговори. Момичето се протегна да докосне рамото на баба си. Дори през памучната нощница Кара почувства, че е скована и студена.

Не, помисли си. Не можеше да се случва това.

— Бабо? — Кара успя да чуе паниката в собствения си глас. Разтърси баба си малко по-силно. — Бабо? Събуди се! — Очите й се насълзиха, докато продължаваше да вика умолително: — Моля те, моля те, събуди се!

Този път я разтърси толкова силно, че обърна Тереза по гръб. Кара зяпна, покривайки устата си с ръце, когато видя баба си — безжизнените й очи бяха вперени в тавана; предницата на нощницата й се отвори и разкри една повехнала гърда.

Кара падна на колене, затвори очи и започна да се моли:

— Отче наш, който си на небесата…

Може би ако се помолеше достатъчно усилено, Господ щеше да върне баба й.

Тя остана до тялото през следващите два часа и се моли. Дотогава вече бе разбрала, че Бог няма намерение да отвърне на молбите й. После си позволи да се разплаче. Баба Тереза може и да беше студена, груба жена, но също така беше и единственият човек, когото Кара познаваше през изминалите няколко години. Бабата и внучката неизбежно се бяха привързали една към друга и сега, след като Тереза си бе отишла, тя бе останала сам-сама.

Кара нямаше представа какво да направи или на кого да каже. За възрастта си бе доста самостоятелна — нямаше друг избор, — но тъй като през последните шест години не бе контактувала с никого, освен с Тереза, не можеше да мине за особено общителна. Ако бе друго дете, вероятно щеше да изтича за помощ при някой роднина или съсед. Но Кара не познаваше други възрастни. И след като толкова пъти бе предупреждавана да не издава самоличността си, не знаеше дали е добра идея да съобщи за случилото се на някой непознат. Затова тя заключи стаята на баба си — с тялото вътре — и продължи да живее в колибата, както досега с Тереза.

През изминалите няколко години контактите на възрастната жена с външния свят бяха минимални. Единственият редовен посетител бе момчето, което им доставяше стоките от бакалницата. От няколко месеца тя не беше в състояние да ходи в селото, затова съдържателят на магазина, загрижен за нея, започна да изпраща сина си веднъж на две седмици с основните продукти, които тя винаги купуваше като допълнение към онези, които отглеждаха във фермата.

На седемнайсет години Раян Кин бленуваше да се махне от баща си, от магазина и от Конемара. Мразеше да ходи чак до фермата на Хийли и още повече мразеше задължението да разговаря със старата майка Хийли. Напоследък тя се държеше все по-странно. Въпреки че се смяташе за корав мъж, той все пак бе достатъчно малък, за да слуша децата, които разправяха за нея, че е вещица, а така също беше и достатъчно глупав, за да им вярва. Затова когато стигна фермата и никой не отвори вратата, той едва ли не си отдъхна. Без съмнение старицата бе излязла, макар че един бог знаеше къде е отишла. Той с радост щеше да стовари продуктите на стълбите и да си тръгне — най-разумното нещо на света. Само че баща му бе въвел нова система, при която клиентът трябваше да подпише една хартийка, за да потвърди, че е получил стоките си. Затова вместо да остави покупките, Раян ги отнесе обратно вкъщи и разказа на баща си какво се е случило.

Шеймъс Кин бе по-умен от сина си. Понеже бе наясно колко немощна бе станала Тереза, той се усъмни, че може да й се е случило нещо, и се свърза с полицията.

В колибата изпратиха младия полицай Матю О̀Донъл. Като повечето хора в селцето, той познаваше Тереза по физиономия, колкото да й кимне за поздрав, когато я срещне.

Докато приближаваше къщата, той огледа околностите с тренирано око и веднага забеляза, че градината е потънала в бурени. Колко жалко, че Тереза нямаше роднини или съседи наблизо, които да я наглеждат. Почука няколко пъти на входната врата, но не получи отговор. Полицаят се отдръпна няколко крачки назад и като погледна нагоре, му се стори, че пердето на един от прозорците на втория етаж потрепна. Матю бе само с няколко години по-възрастен от Раян и въпреки че, за разлика от сина на магазинера, бе разумен и стабилен мъж — изтръпна леко, докато заобикаляше къщата, за да влезе вътре. Наоколо пейзажът беше пуст и тих, с изключение на цвърченето на птиците.

Опита дръжката на вратата и откри, че е отворено. Макар да му стана неудобно, задето влиза неканен, той знаеше, че това е най-добрият ход. Вътре къщата изглеждаше изненадващо чиста, но бе прекалено тихо и той предусети, че нещо не е наред.

Матю се отправи към горния етаж. Беше ходил в подобни къщи и предположи, че главната спалня ще е в задната част, с изглед към градината.

Още щом отвори вратата, подуши мириса на смърт. Покри носа и устата си и се приближи до леглото. Тереза бе посивяла и ако се съдеше по вонята, вероятно бе мъртва от няколко дни. Каза бързо наум една молитва и дръпна чаршафа върху лицето й.

— Остави я!

Ужасен от гласа, той подскочи, убеден, че зад него се спотайва банши^[1]. После се окопити. Завъртя се и видя високо, кльощаво момиче, което го гледаше свирепо.

— Казах да я оставиш на мира! — повтори тя, преди да избухне в плач.

На полицаите им отне още два дни, за да се свържат с близките на Тереза. През това време майката на полицай О̀Донъл се съгласи да се грижи за момичето. Овдовяла наскоро, собствените й деца вече бяха пораснали и тя с радост се зае да запълни празното си гнездо. Жената хвърли един поглед на мършавото сираче и й се прииска да му помогне. Детето успя да им каже името си — Кара — и че е на тринайсет години, но след това млъкна и повече не обели и дума.

— Горкото, сигурно е в шок. — Очите на госпожа О̀Донъл се напълниха със сълзи от съчувствие. — Представете си — да живее толкова време с труп.

Голямата дъщеря на Тереза, Маргарет — вече не я наричаха Маги, защото беше омъжена жена с деца, — най-накрая се появи, една седмица след като откриха тялото на майка й. Щом влетя в полицейското управление, тя обясни, че е дошла възможно най-скоро. Била много заета личност, уважаван член на обществото и имала отговорности, от които нямало как да се измъкне — така например трябвало да организира разпродажбата на сладкиши за училищния благотворителен базар на децата си; да се погрижи за украсата от цветя в църквата; както и да поеме ръководството на молитвената си група.

— А сега трябва да се оправям и с това — заяви с мъченическа въздишка.

— Знаете ли нещо за детето, с което е живяла майка ви? — поиска да узнае полицай О̀Донъл, отклонявайки разговора от оплакванията на Маги.

Маги го изгледа остро.

— Дете ли? — повтори тя, за да се увери, че е чула правилно.

— Д-да. — Младият полицай се запъна под пронизващия поглед на жената. — Намерих я, когато отидох да огледам къщата. Единственото, което знаем, е, че е била сама с трупа шест или седем дни. Странно човече е малката. Казва, че е на тринайсет, макар че изглежда по-малка.

Нещо в ума на Маги щракна. Възрастта на детето — май съвпадаше… Изглеждаше невероятно, но…

— Не знам нищо за никакво момиче — отсече. — Сигурно е някое бездомно сираче, което майка ми е прибрала. — Престори се, че обмисля проблема. — Може ли все пак да я видя? Би могло да ми хрумне нещо.

Докато полицаят отиде да доведе момичето, Маги закрачи из стаята. Ако излезеше вярно онова, което подозираше, не беше сигурна как да постъпи. След малко вратата на стаята за разпити се отвори и полицай О̀Донъл се завърна с едно слабо момиче с тъжен поглед, което се мъкнеше зад него.

На Маги й трябваше само един поглед към зелените очи на момичето — тези огромни, измъчени очи, които заемаха по-голямата част от лицето й, — за да разбере точно чие дете е. Малката може и да не бе наследила хубостта на майка си, но Маги би разпознала тези очи от километри. Значи затова Франи си бе тръгнала така ненадейно. Не само че бе избягала с онзи работник, а е била и бременна с копелето му. Маги се зачуди кога ли майка й бе узнала за детето. Спомни си как Тереза й каза, че Франи се е обаждала — сигурно бе зарязала момичето на майка им точно преди да замине за Холивуд. Изведнъж събитията от изминалите няколко години си дойдоха на мястото — настояването на Тереза да живее сама; отказите да й ходят на гости; а когато Маги се появеше в къщата, стаите на горния етаж стояха заключени.

— Е, ще имате ли възможност да приемете детето и да се грижите за него? — попита полицаят. — Ако не можете, трябва да отиде в сиропиталище. Твърде е голяма за приемно семейство.

Маги трябваше да вземе решение бързо. Тя също не бе направила връзката между кинозвездата Франсис Фицджералд и своята своенравна по-малка сестра — като всички други, които бяха познавали Франи от времето, преди да замине за Холивуд. По тази причина нямаше как да знае, че Франи е мъртва. Изобщо нямаше представа къде се е запиляла, но беше логично да предположи, че сестра й не се сеща много за детето си. Конрад скоро щеше да пристигне. Щом видеше момичето, със сигурност щеше да стигне до същото заключение относно родителите й и щеше да настоява да я вземат при тях. Това бе последното, което искаше тя. Ако детето приличаше дори малко на майка си, тогава Маги не я желаеше в дома и в живота им. Трябваше да се грижи за собствените си деца. Те бяха добри, богобоязливи момичета и тя възнамеряваше да си останат такива. Една червива ябълка можеше да развали цялата каца с плодове.

— Не, съжалявам — каза накрая. — Повярвайте ми, ще ми се да можехме да я вземем. Но аз имам пет собствени деца и нямаме нито достатъчно място, нито достатъчно пари за още едно дете.

Полицаят изгледа добре облечената жена — новото й палто, ръчно изработените кожени обувки и чанта — и се зачуди как би могла да не изпитва и капка състрадание.

Полицай О̀Донъл се опита да сдържи презрението в гласа си.

— Разбирам. Властите ще пристигнат след няколко часа да вземат детето. След това няма да се налага повече да се тревожите за нея.

Той погледна към горкото кльощаво дрипаво хлапе, което стоеше безмълвно. Майка му с радост би я взела в дома си, но беше на петдесет и пет и нямаше да сметнат възрастта й за подходяща. Полицай О̀Донъл не разбираше това. Според него имаше нещо много сбъркано в една система, която предпочиташе да изпрати детето в институция, вместо да го настани в някое любящо семейство. Но за съжаление той не можеше да направи нищо по въпроса.