Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fallen Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2021)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на греха

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1092-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2694

История

  1. — Добавяне

Шестдесет и четвърта глава

Станхоуп Касъл, декември 1959 г.

Гейбриъл не бе сигурен какво става със семейството му. Вече втора година бе студент в Станфорд и когато се върна вкъщи за коледните празници, завари всички в Станхоуп Касъл мрачни и унили. Франи и баща му винаги стояха затворени заедно и се държаха потайно. А Оливия все още не му изглеждаше добре. Знаеше, че тя преживява някакви емоционални проблеми, но какво ли можеше да е толкова ужасно, че да продължава толкова дълго? Сестра му само го поглеждаше с празен поглед, сякаш не бе способна да осъзнае какво се случва около нея.

Накрая Гейбриъл отиде при баща си.

— Какво им става на всички тук? — попита той. — Татко? Защо не ми казваш? Не мога да измъкна и думичка от Оливия. Болна ли е, или какво?

Отначало Макс не каза нищо. Той просто отиде до шкафа с алкохола и наля уиски в две големи чаши. Занесе ги до масата и постави едната пред сина си. Гейбриъл се уплаши. Никога преди не бе виждал баща си в това състояние. Каквото и да ставаше, явно беше лошо, щом Макс му даваше да пие.

— Онова, което ще ти кажа, трябва да остане между нас. — Лицето на баща му беше сериозно. — Миналата година се случи нещо със сестра ти.

Докато Гейбриъл слушаше баща си, лицето му ставаше все по-бледо.

Гейбриъл обвиняваше себе си. Можеше да направи нещо, за да спре всичко това. Знаеше, че Оливия се измъква, за да се вижда с някого, когато бяха в Ел Ей, но бе избрал да си затвори очите. Ако не беше той, нищо от това нямаше да се случи.

Той изслуша разказа на баща си. За първи път почувства близост между тях, бяха свързани от загрижеността си към Оливия. Изпиха заедно по-голямата част от съдържанието на бутилката, преди Макс да каже, че трябва да се върне при Франи. Гейбриъл усети, че и там става нещо, но си имаше достатъчно грижи и без да се намесва в това. Баща му го посъветва да внимава какво говори, когато е с Оливия — тя все още беше много уязвима. Може би ако младежът не бе пил толкова много, щеше да се вслуша. Но вместо това той се отправи към стаята на сестра си.

Оливия седеше в леглото и четеше. Вдигна поглед, когато той влезе в стаята. Като видя лицето му, нещо в изражението й се промени.

— Ти знаеш — каза тя.

Заяви го като факт. Гейбриъл не си направи труда да й отвърне, а просто отиде при нея и я взе в обятията си.

— Много съжалявам, че не бях до теб — прошепна в косата й, щом тя отпусна глава на рамото му. След известно време, сякаш цяла вечност, той нежно се отдръпна. Очите му потърсиха лицето й. — Оливия, кажи ми. Кой беше? Кой ти причини това?

Макс му бе споделил, че Оливия отказва да разкрие самоличността на бащата, и той не очакваше отговор. Но след миг колебание тя заяви:

— Дюк беше. Дюк Картър.

Оливия не знаеше защо призна на Гейбриъл кой е бащата. Месеци наред бе отказвала да разкрие името му, защото разбираше какви проблеми ще породи това. Понякога все още не можеше да повярва, че е била толкова глупава. Всичко стана заради партито по случай шестнайсетия й рожден ден. В края на вечерта актьорът й даде телефонния си номер и й каза да му се обади, когато отиде в града. През следващия учебен срок увлечението й нарасна и тя започна да мечтае за деня, когато ще се видят отново.

През ваканцията за Деня на благодарността Гейбриъл отиваше да се срещне с приятели в Ел Ей и Оливия поиска да го придружи. Беше лесно да се обади на Дюк и да си уговорят среща. В началото не бе сигурна дали той я помни, но щом таксито я остави пред дома му, тя видя, че е доволен да я види. Момичето прекара нощта с него и се промъкна обратно в Холмби Хилс рано на следващата сутрин, преди някой да разбере, че е излизала. Беше го виждала няколко пъти след това, когато бе придружавала Гейбриъл до Ел Ей — на Коледа, през някой случаен уикенд, последно през великденската ваканция.

Няколко седмици по-късно разбра, че е бременна. Опита се да се обади на Дюк, като с всяко оставено съобщение все повече се отчайваше — искаше да му каже лично за случилото се. Но той никога не й се обади. Накрая секретарката му й каза да спре да звъни, или той ще се обърне към полицията.

Оливия не знаеше как да постъпи. След това мащехата й и баща й се намесиха и тя реши да не съобщава името на Дюк.

А после Гейбриъл се върна вкъщи и след разговора с баща им тази вечер започна да задава същите стари въпроси относно бащата на детето й. Изпитвайки нужда да се довери на някого и смятайки, че брат й ще разбере, Оливия му сподели тайната си. В края на краищата той очевидно й съчувстваше много за всичко. Но след като научи, поведението му се промени. Тя долови яростта, с която той наруга Дюк, усети в дъха му алкохола, подхранващ гнева му. Гейбриъл тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита тя, уплашена.

— Да се срещна с него — отвърна през стиснати зъби.

— Гейбриъл! Не!

— Трябва!

Оливия видя непреклонността в очите му и взе решение.

— Тогава и аз идвам с теб.

Те изтичаха заедно надолу по стълбите. От сервиза по-рано през деня бяха върнали понтиака на Франи, поправен напълно след катастрофата й преди няколко седмици. Той стоеше паркиран пред мустанга на Гейбриъл и блокираше пътя. За щастие механиците бяха оставили ключовете на таблото. Идеално. Щеше да го вземе вместо своята кола.

Макс беше в спалнята с Франи, когато чу колата. Отиде бързо до прозореца и видя как понтиакът изчезва с висока скорост по алеята — Гейбриъл беше на волана, до него на предната седалка седеше Оливия. Инстинктивно разбра, че това е свързано с признанието на Макс отпреди малко, и се прокле, задето си бе мислел, че синът му ще е способен да се справи с информацията.

— Какво има? — попита жена му разтревожено, щом той се втурна към вратата.

Макс не спря, за да й отговори. Хукна надолу по стълбите и навън към собствената си кола. Понтиакът вече бе взел голяма преднина, но Макс бе видял Гейбриъл да завива наляво от алеята и предположи, че децата му са се запътили към Ел Ей. Той подкара с бясна скорост след тях, надявайки се да ги накара да спрат, преди синът му да е сторил нещо откачено.

Шосето беше тъмно и пусто, както винаги в този участък от магистрала 1. От време на време на някой завой Макс забелязваше фаровете пред себе си и знаеше, че се движи в правилната посока. Уверен, че скоро ще ги настигне, той започна малко да се отпуска, когато от далечината пред себе си дочу скърцане на гуми и сблъсък. Натисна газта.

На следващия завой видя какво се е случило. Това беше същият остър завой, където наскоро Франи бе излетяла от пътя. Понтиакът очевидно отново бе излязъл от шосето и сякаш се бе преобърнал няколко пъти, преди да застане на ръба на скалата. Макс спря линкълна и се втурна да помогне на децата си.

Понтиакът едва-едва се крепеше на ръба и когато се приближи, Макс видя, че предната лява гума виси над пропастта, а колата се поклаща напред-назад. Всеки момент можеше да се понесе надолу. Гейбриъл бе изхвърлен навън при удара, но Оливия все още беше вътре. Макс бързо прецени ситуацията. Тъй като синът му стоеше на тревата и видимо не беше пострадал, макар и да изглеждаше малко замаян, Макс се втурна да провери дъщеря си. Дори от разстояние виждаше, че тя е вързана с колана на предната седалка и е със затворени очи. От положението на главата й предположи, че вратът й е счупен, но той нямаше да се предаде. Засили се към дъщеря си, викайки името й, опитвайки се да измисли как да я пренесе в безопасност.

Но щом понечи да я достигне, се чу последно проскърцване на метал. Макс замръзна на място, гледайки как понтиакът се преобърна през ръба и полетя надолу, където се разби в скалите и експлодира при удара. Оливия беше загубена завинаги.

 

 

Макс така и не узна дали е взел правилното решение през онази нощ. Но вече загубил едно дете, нямаше намерение да загуби и двете. Заради алкохола в дъха на сина си разбра, че не може да го остави в ръцете на полицията. Нямаше жива душа в продължение на километри и в двете посоки, затова той закара изпадналия в шок Гейбриъл обратно в Станхоуп Касъл, заведе го в стаята му и го предупреди да не разговаря с никого. После отиде при Франи, за да й разкаже какво се е случило и какво смята да направи.

— Не мога да позволя да се разбере, че Гейбриъл е карал. — Макс бе съсредоточен върху проблема на сина си в момента и се опитваше да не мисли за случилото се с Оливия. — Петното от обвиненията, че е отговорен за смъртта на сестра си, ще го преследва завинаги. Ще съсипе живота му.

— И какво предлагаш? — И на самата Франи й беше трудно да приеме факта, че прекрасната й мила заварена дъщеря — която бе преживяла толкова много през последните осемнайсет месеца — е мъртва.

— Смятам да отида в полицията и да кажа, че аз съм карал — заяви Макс.

— Не! — Гласът на Франи бе изпълнен с паника. — Може да влезеш в затвора.

— Знам.

— Но не можеш да ме напуснеш!

Макс знаеше, че не е честно спрямо нея, особено сега, когато беше болна. Но също така разбираше, че не може да предаде Гейбриъл. Вече достатъчно пъти бе разочаровал децата си.

— Какво друго да направя?

Франи се замисли. Когато погледна към Макс, тя изглеждаше много спокойна и каза:

— Нека да си мислят, че аз съм загинала в катастрофата.

 

 

До този момент планът на Франи да инсценира смъртта си все още беше на ранен етап, не бе обмислен в детайли. Двамата с Макс бяха решили да не предприемат никакви действия, докато състоянието й не се влоши забележимо. Случилото се вечерта изпреварваше замисъла, но изглеждаше като най-доброто решение в тази ужасна ситуация. Нищо не можеха да сторят за клетата Оливия, но поне по този начин Гейбриъл нямаше да бъде намесен в смъртта на сестра си. Франи щеше да пожертва няколко месеца от живота, които познаваше досега — вече нямаше връщане назад. Но това не изглеждаше чак такава беда, щом по този начин щеше да помогне и на заварения си син.

 

 

Макс и Франи бяха на мнение, че трябва да бъдат замесени възможно най-малко хора, за да е сигурно, че няма да се разчуе нищо. Единственият им съучастник беше Хилда, доверената Хилда, която би направила всичко за мъжа, за когото бе работила през по-голямата част от живота си. През онази вечер Хилда помогна да укрият Франи в една от къщите за гости и се съгласи да се грижи за нея, когато болестта й напредне.

Колкото до децата на Макс, публичната версия беше, че Оливия е станала нещо като отшелница в Станхоуп Касъл — никой не си и помисли да се усъмни в историята, понеже беше всеизвестно, че момичето има психически проблеми. Гейбриъл беше изпратен в Европа, докато всичко утихне, а обучението му в колежа щеше да бъде прекъснато за една година. Той неохотно се бе съгласил с плана, понеже беше в твърде голям шок, за да възрази. Понеже винеше себе си за случилото се през онази нощ, искаше да стои възможно най-далеч от всичко, което му напомняше за Оливия.

Никой не се усъмни, че загиналата е Франи. Все пак тя вече бе катастрофирала веднъж, а и всички знаеха за неадекватното й състояние напоследък.

В деня на погребението скръбта на Макс беше очевидна за всички — просто никой не разбираше, че е причинена от смъртта на детето му, а не на съпругата му.

Вечерта Макс отиде при Франи. Вече нямаше връщане назад; не можеха да избягат от онова, което им предстоеше.

Но Франи изглеждаше спокойна, седнала в леглото си в светлата приятна стая. Тя самата бе избрала обстановката — искаше да може да гледа навън и покрай нея да е цветно, а не да бъде затворена в някакъв сив затвор като клиниката „Мейфийлд“.

— Имам една последна молба към теб — каза тя на Макс през онази нощ. — Трябва да ми направиш една последна услуга.

Обмисляше това още откакто научи за състоянието си. Писа на майка си Тереза и й каза за болестта си и за желанието си Кара да дойде в Калифорния да живее при нея. Това се бе случило преди няколко седмици, но все още нямаше отговор и тя започваше да се безпокои, което означаваше, че се нуждаеше от помощта на Макс. Бе изчакала малко заради състоянието му вследствие на смъртта на Оливия. Но повече не можеше да отлага.

— Обещай да направиш това за мен — изрече тя, — колкото и да не си съгласен с молбата ми.

— Всичко. Ще направя всичко, което пожелаеш.

Тогава тя каза:

— Искам да доведеш дъщеря ми.