Джоузеф Файндър
Параноя (92)

92.

Никога не бях виждал нещо като апартамента на последния етаж в крило „A“.

Обстановката коренно се различаваше от всичко останало в „Трайон“ — тук нямаше клаустрофобични офиси, задръстени работни клетки, индустриално сив мокет от стена до стена и флуоресцентни лампи.

Вместо това имаше открито във всички посоки пространство с прозорци от пода до тавана, през които струеше слънчева светлина. Подът бе от черен гранит, тук-там бяха разхвърляни ориенталски килими, а стените бяха скрити под ламперия от лъскаво дърво. Дизайнер с несъмнен вкус бе разчупил интериора с прегради от бръшлян, събрани в няколко разпръснати групи кресла и дивани — личеше им, че не са купени от супермаркета. Перлата на всичко бе фонтанът в центъра — водата се спускаше от невидим източник и падаше върху грапави розови камъни.

Президентският апартамент за организиране на приеми. И за посрещане на най-важните гости: министри, сенатори и конгресмени, президенти на фирми, държавни глави. Не го бях виждал досега и никой от колегите ми не бе споменавал, че го е виждал. Нищо чудно. Не изглеждаше в стила на „Трайон“. Не изглеждаше никак демократично. Беше някак… потискащ, показен.

Между фонтана и камината, в която газови пламъци ближеха керамични цепеници, бе сложена малка кръгла маса. Двама млади латиноамериканци, мъж и жена в тъмночервени униформи, тихо си говореха нещо на испански, докато подреждаха сребърен сервиз за кафе, кошнички със сладкиши и кани с леденостуден портокалов сок. За трима гости.

Огледах се озадачено, но нямаше никой друг. И никой не ме чакаше. Внезапно се чу звън и в другия край на помещението се отвори вратата на друг асансьор.

Джок Годард и Пол Камилети.

Смееха се високо, малко неестествено, сякаш бяха под въздействието на някакъв наркотик. Годард ме забеляза, спря да се смее и каза:

— А… ето го и него. Извини ни. Пол… предполагам, ще разбереш.

Камилети се усмихна, потупа дружески Годард по рамото и остана в асансьора. Годард излезе и енергично, почти подтичвайки, тръгна през необятния хол.

— Ела с мен до тоалетната, ако обичаш — каза той. — Трябва да измия този проклет грим.

Без да кажа нищо, го последвах към блестящата черна врата, върху която имаше две сребърни фигурки на мъж и жена. Когато влязохме, осветлението се запали автоматично. Тоалетната също бе просторна и изцяло в стъкло и черен мрамор.

Годард се погледна в огледалото. Не знам защо ми се струваше малко по-висок. Сигурно беше от позата — не беше така прегърбен, както бях свикнал да го виждам.

— Господи… изглеждам като някакъв шибан диригент — каза той, докато сапунисваше лицето си. — Не се беше качвал тук досега, нали?

Поклатих глава. Наблюдавах го в огледалото. Той мушна главата си под крана и се уми. Изпитвах смес от емоции — страх, гняв, шок — толкова сложна, че не знаех какво да чувствам.

— Е, нали знаеш как е в света на бизнеса — продължи той. Говореше ми някак извинително. — И колко голямо внимание се отделя на театралността, показността, помпозността, церемониалността… всичките тези дивотии. Но истината е, че няма как да посрещна президента на Русия или принца на Саудитска Арабия в скапаната ми кутийка долу.

— Моите поздравления — казах тихо. — Невероятна сутрин.

Годард избърса лицето си с дебела хавлиена кърпа и каза пренебрежително:

— Все същото театралничене.

— Знаел си, че Уайът ще купи „Делфос“, без значение колко би му струвало — продължих аз. — Дори ако е означавало банкрут за него.

— Е, ясно беше, че няма да може да устои на изкушението — призна Годард и хвърли изцапаната с оранжево кърпа на мраморния плот.

— Разбира се — казах. Пулсът ми се бе ускорил. — Стига да е вярвал, че се готвиш да обявиш квантовия скок в създаването на оптичния чип. Само че такъв никога не е имало, нали? — Годард само се усмихна с палавата си усмивка. Обърна се и излязохме от тоалетната. Продължих със заключенията, до които бях стигнал тази сутрин: — И именно поради тази причина не са били подадени заявки за регистриране на патенти, не е имало никакви кадрови досиета на персонал, ангажиран по проект „Аврора“…

— Оптичният чип — прекъсна ме той, докато пореше въздуха над ориенталските килими към масичката, — съществува само в побърканите мозъци и изподрасканите бележници на шепа третокласни инженери, работещи в една малка, никому неизвестна и обречена компания в Пало Алто. Хора, посветили живота си в преследването на фантазия, за която не е ясно ще се сбъдне ли, докато си жив. Говоря за теб, защото със сигурност знам, че аз няма да го доживея. — Той седна зад масичката и ми направи знак да седна до него.

Подчиних се и двамата униформени прислужници, които дискретно се бяха отдалечили до една от бръшляновите стени, пристъпиха напред и ни наляха кафе. Не бях само изплашен, гневен и объркан — бях изтощен.

— Може и да са третокласни — отбелязах, — но ти си купил невзрачната им компания преди повече от три години.

Това, разбира се, беше само предположение — според информацията, до която се бях добрал след упорито ровене из интернет, главният инвеститор в „Делфос“ бе фонд за рискови инвестиции, базиран в Лондон, чиито пари бяха прехвърлени през банки на Каймановите острови. Единственото, което бях успял да установя със сигурност, бе, че някой притежава „Делфос“ чрез верига от пет създадени за целта компании.

— Умно момче си — призна Годард, взе си баничка и я захапа лакомо. — Веригата на реалната собственост се разплита много трудно. Вземай, вземай си, Адам. Баничките са със сирене крема и малиново сладко — страшни са.

Изведнъж разбрах как Пол Камилети — човекът, който изпипваше всичко до последната подробност — така удобно бе „забравил“ да подпише клаузата, забраняваща на „Делфос“ да преговаря с други потенциални купувачи. Когато Уайът бе видял тази възможност, бе разбрал, че разполага с едно денонощие, за да „открадне“ от „Трайон“ скъпоценната придобивка. Естествено, че при това положение не бе имал време да свика директорския борд, та дори и членовете му да не биха имали — както най-вероятно щеше да се случи — нищо против сделката.

Забелязах все още незаетото трето място и се запитах кой ли може да е другият гост. Нямах никакъв апетит, дори кафе не ми се пиеше.

— Единственият начин да се накара Уайът да захапе въдицата — казах — е тя да бъде хвърлена от шпионин, който той да си мисли, че сам е внедрил в лагера на врага. — Гласът ми трепереше и вече знаех, че доминиращата в мен емоция е гневът.

— Ник Уайът е крайно подозрителен тип — поясни Годард. — Напълно го разбирам, защото и аз съм такъв. Неговият манталитет донякъде е като на ЦРУ — те никога няма да повярват на каквато и да било информация, освен ако не е добита с някаква хитрост.

Отпих глътка вода — беше толкова студена, че ме заболяха зъбите. Единственият звук бе плискането и бълбукането на водата във фонтана. От ярката светлина ме боляха очите. Но обстановката беше определено жизнерадостна. Сервитьорката се приближи с каната портокалов сок, но Годард я отпрати с ръка.

— Muchos gracias — каза той. — Двамата сте свободни — имаме си всичко, което може да ни потрябва. Поканете и другия ни гост, ако обичате.

— Не го правиш за пръв път, нали? — продължих аз. Някой ми беше казал, че след всяко изправяне на ръба на банкрута се установявало, че конкурентът не е пресметнал нещо, както трябва, а „Трайон“ се извисявал по-силен от всякога.

Годард ме погледна косо.

— Съвършенството се постига само чрез много практика.

Главата ми се въртеше. Всъщност се бях сетил благодарение на резюмето на Пол Камилети. Годард го бе взел от „Селадон Дейта“, която преди време била най-голямата заплаха за съществуването на „Трайон“. Но „Селадон“ направили станал вече легендарен технологически гаф — нещо от рода да заложиш на „Бетамакс“ вместо на Ви Ейч Ес — и удобно банкрутирали точно преди „Трайон“ да ги забърше.

— Преди мен е бил Камилети — казах.

— А преди него и други — натърти Годард и отпи яка глътка кафе. — Не, ти не си първият. Но мога да те уверя, че си най-добрият.

Комплиментът ме ужили.

— Едно не мога да разбера: как си успял да убедиш Уайът, че идеята за шпионина може да му донесе дивиденти?

Годард вдигна очи, защото в този момент се отвори вратата на асансьора — същият, с който се бе качил той.

Джудит Болтън. Сърцето ми спря.

Беше в строг тъмносин костюм с бяла блузка и изглеждаше много сериозна и делова. Устните и ноктите й бяха коралови. Приближи се до Годард и леко го целуна по устните. После пристъпи към мен и хвана ръката ми с двете си ръце. Бяха студени и от тях лъхаше слаб аромат на цветя.

Седна от другата страна на Годард, разгъна салфетката и я разстла в скута си.

— Адам е любопитен как си убедила Уайът — информира я Годард докъде сме стигнали.

— О… не бих казала, че се наложи да му извивам ръцете — гърлено се засмя тя.

— Знам, че твоите методи са по-деликатни — коментира Годард.

Изгледах я.

— Защо аз? — успях най-сетне да формулирам въпроса си.

— Изненадана съм, че ме питаш. Виж какво постигна. Имаш природен талант за това.

— Плюс факта, че ме бяхте хванали за топките, заради онези пари?

— Виж, Адам, много хора в компанията сгазват лука — обясни ми тя, като се наведе към мен. — Имахме богат избор. Но ти изпъкваше сред останалите. Определено беше най-квалифицираният кандидат. Страхотна дарба за баламосване плюс проблема с баща ти.

Кипящият в мен гняв заплашваше да избухне, ако продължавах да седя и пасивно да слушам. Станах, изправих се над Годард и го политах:

— Ще ми отговориш ли на един въпрос? Какво би било мнението на Илайджа за теб след всичко това? — Годард ме изгледа неразбиращо. — Илайджа, синът ти?

— О, боже… да, Илайджа — сети се Годард и озадаченото му изражение бавно се разля в широка лукава усмивка. — Хм. Да. Е, това беше идея на Джудит. — И той тихичко се засмя.

Стаята бавно започна да се върти. Ставаше все по-светло, цветовете около мен избледняваха. Годард ме гледаше изпитателно с блестящите си очи.

— Адам — изпълнена със съчувствие и загриженост каза Джудит. — Седни, моля те. — Но аз останах прав и ги гледах. — Бяхме загрижени, че ще заподозреш нещо нечисто, ако всичко се получава прекалено лесно. Все пак ти си изключително съобразителен и интуитивно умен младеж. Така че всичко трябваше да има някакво логично обяснение, иначе историята можеше да започне да се разплита. А това бе риск, който не можехме да поемем.

През съзнанието ми прелетяха картини от дома на Годард край езерото — спортните трофеи, за които вече знаех, че са измислица. Ловкостта на Годард, успял да събори онази статуетка така, че да се почувствам виновен…

— Е, нали разбираш — намеси се Годард. — „Старецът ме харесва, сигурно му напомням за починалия му син“, цялата тази дивотия. Звучи логично, нали?

— Не може нещата да се оставят на случайността — съгласих се с кух глас.

— Именно — потвърди той.

— Много, много малко хора биха могли да направят онова, което успя да направиш ти — отбеляза Джудит и се усмихна.

— Повечето нямаше да издържат на двойствеността и нямаше да могат да крачат от двете страни на линията, както успя ти. Ти си забележителен човек и дано да си го осъзнал. Именно заради това се спряхме на теб. И ти доказа, че сме били прави.

— Не мога да повярвам — прошепнах. Коленете ми се подгъваха, едва се държах на крака. — Просто не мога да повярвам.

— Адам, знам колко ти е трудно да приемеш случилото се — загрижено каза Джудит.

Главата ми пулсираше като гнояща рана.

— Напускам.

— Ха! Нищо подобно! — извика Годард. — Не можеш да напуснеш. Не ти разрешавам. Умни хора като теб са рядкост. Трябваш ми на седми етаж.

Слънчев лъч ме заслепяваше и не можех да различа лицата им.

— И ще ми вярваш? — попитах горчиво и се преместих крачка встрани, за да избягам от слънцето.

Годард шумно издиша.

— Корпоративният шпионаж, момчето ми, е толкова американски, като ябълковия пай и шевролета. За бога, как мислиш Америка е станала икономическа суперсила? Още през хиляда осемстотин и единадесета един янки, Франсис Лоъул Кабът, е отплавал за Великобритания и е откраднат най-пазената тайна на англичаните — тъкачния стан на Картрайт, крайъгълния камък на цялата проклета текстилна индустрия. Така пренесъл промишлената революция в Америка и ни превърнал в колос. И всичко това благодарение на един-единствен акт на промишлен шпионаж.

Извърнах се и тръгнах по гранитния под. Гумените подметки на обувките ми скърцаха.

— Писна ми да ме използват — заявих.

— Адам — обади се Годард. — Говориш като огорчен губещ. Също като баща си. Но аз знам, че не си такъв — ти си победител, Адам. Ти си гениален. Притежаваш всичко необходимо.

Усмихнах се кротко, после се засмях на глас:

— Което означава, че съм лъжлив боклук. Мошеник. Добре — нека бъде лъжец от световна класа.

— Повярвай ми, не си направил нищо по-различно от онова, което се прави всеки ден в корпорации по целия свят. Виж, знам, че имаш копие от книгата на Сун Дзъ в офиса си. Прочел ли си я? Войната се основава на измамата, казва той. А бизнесът е война, това го знаят всички. Бизнесът на най-високо ниво е измама. Никой не би го признал публично, но това е светата истина. — Гласът му омекна. — Играта е една и съща навсякъде. Ти просто я умееш по-добре от другите. Не, Адам, ти не си лъжец. Ти си дяволски добър стратег. — Извъртях безпомощно очи, поклатих отвратено глава и отново се обърнах към асансьора. Много тихо Годард ме попита: — Знаеш ли колко е спечелил Пол Камилети тази година?

Без да се обръщам, отговорих:

— Двайсет и осем милиона.

— И ти ще правиш по толкова след няколко години. И това ще са пари, които ще ти плащам с готовност, Адам, защото ще си ги заслужил. Ти си упорит, изобретателен и си просто един шибан гений. — Тихо изсумтях, но той, мисля, не ме чу. — Май не успях да ти кажа колко съм ти признателен, че спаси проект „Гуру“. И за много други неща. Но нека бъда по-конкретен в благодарността си… повишавам ти заплатата на един милион годишно. Със съответните на тази сума опции, които, като се има предвид как се движи цената на акциите ни, следващата година би следвало да ти донесат пет-шест милиона. И двойно повече по-следващата. Адам… ти вече си мултимилионер.

Замръзнах. Не знаех какво да правя, как да реагирам. Обърнех ли се, щяха да помислят, че приемам. Продължах ли да вървя към асансьора, щяха да сметнат, че казвам „не“.

— Става дума за участие във вътрешен кръг хора, които си играят с пари — обясни ми Джудит. — Предлага ти се нещо, за което други биха извършили убийство. Но помни: не ти се дава, а си го заслужил. Ти си създаден за тази работа. По-добър си от всеки, когото познавам. Знаеш ли какво продаваше през тези два месеца? Не джобни компютри, не клетъчни телефони, не MP3 плейъри, а себе си. Продаваше Адам Касиди. А ние сме купувачите.

— Не съм за продан — чух се да казвам и ми стана неудобно.

— Адам, обърни се — сърдито ми извика Годард. — Веднага се обърни, чуваш ли? — Обърнах се начумерен. — Схващаш ли какво ще се случи, ако си тръгнеш сега?

Усмихнах се.

— Разбира се. Ще ме предадеш на полицията, на ФБР или на когото си искаш.

— Нищо подобно — заяви Годард. — Нямам никакво желание случилото се да се разчуе. Но без колата, без апартамента, без заплатата си… ти просто няма да имаш нищо. Нищо, разбираш ли? Що за живот ще е това за талант като теб?

„Притежават те… Караш кола на компанията, живееш в жилище на компанията… целият ти живот не е твой…“ Баща ми, покойният ми баща, се бе оказал прав.

Джудит стана и се приближи плътно до мен.

— Адам, повярвай ми, разбирам какво чувстваш — прошепна тя. Очите й бяха влажни. — Засегнат си, ядосан си. Чувстваш се предаден, манипулиран. Искаш да се скриеш в удобния, сигурен, защитен гняв на малкото дете. Това е напълно разбираемо… ние всички понякога чувстваме нещо подобно. Но сега е време да загърбим детинщините. Разбери — не си паднал в никакъв капан. Просто си открил себе си. И това е хубаво, Адам. Прекрасно е.

Годард се бе облегнал в креслото си и ме наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце. Виждах фрагменти от лицето му, отразени в сребърната каничка за кафе и в захарницата. Усмихваше се благосклонно.

— Не захвърляй всичко, синко. Знам, че ще вземеш разумно решение.