Джоузеф Файндър
Параноя (61)

61.

Когато се прибрах, вече бях получил нов имейл от „Артър“ на адреса си в Hushmail.

Мийчъм искаше от мен веднага да тръгна за среща с него в някакъв ресторант в центъра на нищото, отстоящ от дома ми на половин час път с кола. Изглежда, бяха решили, че става дума за нещо важно.

Мястото се оказа луксозен балнеологичен комплекс, своеобразна Мека за богатите, подходящо наречена „Оберж“^[1]. Стените на фоайето бяха украсени със статии за комплекса в списания от рода на „Гурме“.

Разбирах защо Уайът иска да се срещнем тук и беше ясно, че не е заради храната. Ресторантът бе замислен по начин, предоставящ максимално уединение, и беше идеалното място за начало на извънбрачна връзка или провеждане на тайни делови срещи. В допълнение към основния салон имаше малки сепарета, усамотени и изолирани, достъпът, към които ставаше направо от паркинга, без да се налага минаване пред погледите на останалите посетители на заведението. Напомняше ми за свръхлуксозен хотел.

Уайът седеше зад маса в едно от сепаретата, в компанията на Джудит Болтън. Джудит беше подчертано сърдечна, а и Уайът бе по-малко враждебен от обичайното. Причината може би бе, че бях успял да му дам онова, което ме бе изпратил да му доставя. А може да беше на втората си чаша вино или да се бе поддал на мистичното обаяние на Джудит, която, изглежда, имаше силно влияние върху него. Бях почти сигурен, че между двамата няма нищо, доказателство, за което намирах в езика на тялото й. Но нямаше съмнение, че са близки — той се отнасяше към нея с отстъпчивост, каквато не проявяваше към другите.

Сервитьорът ми донесе чаша бяло вино. Уайът му каза да си върви и да дойде пак след петнайсет минути, когато ще е готов с поръчката. Останахме сами: аз, Уайът и Джудит Болтън.

— Адам — каза Уайът, докато дъвчеше чесновото си хлебче, — досиетата, които си измъкнал от офиса на главния счетоводител… се оказаха много полезни.

— Радвам се — казах. „Адам“? Комплимент ли беше това? Неволно настръхнах.

— Особено условията, договаряни с онази компания… „Делфос“ — продължи той. — Съвсем очевидно това е критичният компонент в кампанията от изкупувания на „Трайон“. Нищо чудно, че са готови да платят петстотин милиона в акции, за да се сдобият с нея. Както и да е, това е решението на загадката — последният елемент от пъзела, който си застава на мястото. Сега ни е ясно какво представлява „Аврора“. — Изгледах го с празен поглед, сякаш говореше неща, които изобщо не ме интересуват, и кимнах. — Оказа се, че си е заслужавало усилията — заключи той. — Проблемите, които трябваше да решим, за да те внедрим в „Трайон“, обучението, мерките за сигурност, разноските, огромните рискове… всичко това си струваше. — Той вдигна чаша към Джудит, която гордо се усмихна. — Трябва да призная, че съм ти длъжник — каза й Уайът. „А аз какво съм? — мина ми през ума. — Нарязан на парчета дроб?“ — Сега… искам да ме изслушаш много внимателно — продължи той. — Защото залогът се вдига до небесата и е наложително да осъзнаваш важността. Както изглежда, „Трайон Системс“ са направили най-големия технологичен пробив от началото на ерата на производство на интегрални схеми. Решили са проблем, с който останалите се борим от десетилетия. И сега започват да пишат новата история.

— Трябва ли наистина да знам всичко това?

— О, би трябвало дори да си водиш бележки. Но ти си умно момче, така че просто внимавай. Епохата на силициевия чип приключи. По някакъв начин „Трайон“ са съумели да разработят оптичен чип.

— И какво?

Той ме изгледа с безкрайно презрение. Джудит се намеси, изглежда, за да замаже непростимия ми гаф.

— „Интел“ пръснаха милиарди, за да постигнат това, засега без никакъв успех. Дори Пентагонът работи по въпроса от десетилетия. Те отлично разбират, че подобен чип ще революционизира електрониката в самолетите им и системите за насочване на ракети, така че сигурно са готови да платят всичко, за да се доберат до работещ оптичен чип.

— Опточипът — продължи Уайът — работи с оптични сигнали — светлина — вместо с електронни и постига това на базата на материал, известен като индиев фосфид.

Спомних си, че бях срещнал нещо за индиевия фосфид из досиетата на Камилети.

— От него правят лазери.

— „Трайон“ ще монополизират пазара на това съединение. Това разбрахме от изнесеното от теб. Индиевият фосфид им е нужен, за да произведат полупроводниковата подложка за чипа — той може да обработва сигналите много по-бързо от галиевия арсенид.

— Загубих нишката — признах си. — Какво му е толкова специалното?

— В опточипа има модулатор, способен да превключва сигналите със скорост стотици гигахерци в секунда. — Примигвах. Все едно ми говореше на урду. Но Джудит го зяпаше захласната. Питах се дали разбира смисъла на думите му. — Това е еквивалентът на шибания Свети Граал. Нека ти го илюстрирам с прости думи: един-единствен микроскопичен опточип с размер една стотна от диаметъра на човешки косъм ще може да обработва целия трафик на дадена корпорация — телефони, компютри, сателитни връзки и телевизия едновременно. Или може би така ще ти стане по-ясно: с оптичния чип можеш да изтеглиш от интернет любимия ти двучасов филм за една двайсета от секундата, разбираш ли сега? Това е квантов скок в промишлеността, в компютрите, джобните устройства, спътниковите комуникации, кабелната цифрова телевизия и какво ли още не. Опточипът ще даде възможност на тези играчки — той показа джобния си компютър „Лусид“, произведен от „Уайът“ — да получават телевизионни сигнали с идеално качество. Предимството му пред произведените по класическата технология чипове е трудно описуемо с думи: несравнимо по-високо бързодействие, много по-ниско захранване, подобрено отношение сигнал/шум, ниски нива на разсейваната мощност… Това е удивително постижение. И е единственото, за което си струва да се бориш.

— Чудесно — казах спокойно. Започвах да осъзнавам важността на ставащото и едновременно с това започвах да се чувствам проклет предател по отношение на Джок Годард. Току-що бях предал на ненавистния ми Ник Уайът тайната на възможно най-скъпоценната, най-променяща представите технология от изобретяването на цветната телевизия насам, ако не и нещо повече. — Радвам се, че успях да помогна с нещо.

— Искам всички подробности — заяви Уайът. — Искам прототипа. Искам заявките им за получаване на патент, лабораторните им бележки, искам всичко, с което разполагат.

— Не зная дали мога да получа достъп до още нещо — казах неуверено. — Искам да кажа, че ако не проникна с взлом на пети етаж…

— О, искам и това, разбира се. И това. Вкарах те, където трябва. Работиш директно за Годард, станал си един от основните му помощници, трябва да си издействаш достъп до всичко, което представлява интерес.

— Не е толкова просто, знаеш го.

— Адам, намираш се в уникално положение — намеси се Джудит. — Можеш да получиш достъп до много ключови продукти.

Уайът я прекъсна:

— Просто искам да не държиш в тайна нито едно нещо, до което си се добрал.

— Нищо не държа в тайна…

— Значи съкращенията изненадаха и теб, така ли?

— Казах ти, че нещо се готви и че предстои някакво обръщение към личния състав. Към онзи момент наистина не знаех нищо повече.

— „Към онзи момент“ — саркастично повтори той — си знаел за съкращенията преди Си Ен Ен. Но защо не чух за тях от теб? Трябваше ли да гледам Си Ен Би Си, за да науча за съкращенията в „Трайон“, след като имам собствен шпионин в кабинета на шибания им главен изпълнителен директор?

— Не знаех…

— Инсталирал си записвачка в кабинета на главния им счетоводител. Какво стана с нея? — Загорялото му лице беше потъмняло, очите му бяха налети с кръв. Чувствах върху лицето си пръски от слюнката му.

— Трябваше да я махна.

— Да я махнеш? — Изгледа ме, сякаш не вярваше на ушите си. — И защо?

— Отдел „Сигурност“ откри другата записвачка, която сложих на един компютър в „Личен състав“, и това им даде повод да започнат систематичен оглед навсякъде, така че не можех да рискувам. Откриването й щеше да застраши всичко.

— Колко престоя записвачката в кабинета на счетоводителя, преди да я свалиш?

— По-малко от едно денонощие.

— Едно денонощие е достатъчно да препълни паметта й.

— Не… изглежда, не беше сработила както трябва — излъгах аз. — Не зная какво е станало.

Честно казано, дори в този момент не разбирах защо крия от него. Предполагам, заради това, че устройството уличаваше Камилети като доносника пред „Уолстрийт Джърнал“, а аз не исках Уайът да знае всичко за личните проблеми на Годард. Не бях сигурен, не бях обмислил мотивите си.

— Не била сработила? Откровено се съмнявам. Искам да предадеш устройството лично на Арни Мийчъм до края на утрешния ден, за да го изследват техниците му. И повярвай ми, неговите момчета веднага ще познаят, ако си се опитвал да промениш съдържанието на паметта му. Или ще разберат, че изобщо не е било слагано на оня компютър. И ако си ме излъгал, нищожество жалко, свършен си!

— Адам — обади се Джудит, — критично важно е да бъдем напълно откровени и честни един към друг. Не крий информация. Това може да навреди на всички ни. Ти не си онзи, който вижда голямата картина.

Поклатих глава.

— Нямам го. Наложи се да се отърва от него.

— От кое да се отървеш? — не схвана Уайът или не можеше да повярва.

— Бях… попаднах в трудна ситуация, момчетата от сигурността обикаляха по офисите и прецених, че ще е най-добре да изнеса устройството и да го хвърля в един от контейнерите за боклук през няколко преки. Не исках да провалям цялата операция заради някакво неизправно устройство.

Той ме изгледа със смразяващия си поглед няколко безкрайно дълги секунди.

— Никога не крий нищо от нас, ясно ли е? Никога! Сега искам да слушаш внимателно… От отличен източник знаем, че хората на Годард подготвят голяма пресконференция в „Трайон“ след две седмици. Голяма пресконференция означава големи новини. Имейл трафикът, който ми предаде, подсказва, че предстои да обявят създаването на оптичния чип.

— Няма да обявят нищо, докато не са регистрирали всички заявки за патенти, нали така? — възразих аз. Това беше резултат от малкото проучване в интернет, което бях направил по късните нощи. — Сигурен съм, че имате хора, които следят заявките на „Трайон Системс“ до Американското бюро за патенти.

— Ти да не си посещавал правни курсове в свободното си време? — с тънка усмивка ме попита Уайът. — Заднико нещастен, не ти ли е известно, че заявката до патентното бюро се прави в последната възможна секунда, за да се избегне до последния възможен момент евентуалната злоупотреба с информацията, която трябва да се разкрие? Така че те ще регистрират минути преди да обявят. Дотогава интелектуалната собственост представлява търговска тайна. Което означава, че докато не бъде подадена заявката за издаване на патент — значи по някое време през следващите две седмици, — ловният сезон на техническите спецификации е открит. И часовникът тиктака. Не искам да спиш, не искам да затваряш очи дори за минута, докато не научиш и най-дребната подробност за шибания им оптичен чип, ясно ли е? — Кимнах мълчаливо. — Сега, ако ни извиниш, смятаме да поръчаме вечеря — безцеремонно ме отпрати той. Станах от масата и тръгнах към тоалетната, преди да отпътувам. Точно в този момент край мен мина някакъв мъж и ме погледна в лицето.

Изпаднах в паника.

Извърнах се и излязох през сепарето на паркинга.

Не бях сто процента сигурен, но според мен, ако този човек не бе Пол Камилети, значи беше негов двойник.