Джоузеф Файндър
Параноя (24)

24.

Къщата на Ник Уайът се намираше във възможно най-луксозния квартал — за нея бяха чували всички и от нея така силно миришеше на много пари, че всички се шегуваха с това. Имението беше възможно най-скъпото, най-разкошното и най-възмутително показното в град, известен със скъпи, разкошни и възмутително показни недвижими имоти. Несъмнено за Уайът бе важно да живее в къща, която е в устата на хората, която „Аркитекчъръл Дайджест“ слага на корицата си и която неудържимо провокира местните журналисти непрестанно да търсят поводи и извинения да се вмъкнат по някакъв начин в нея, за да напишат смайващи неща. Те обожаваха японския момент — фалшивото зен спокойствие, гонитбата между икономичност и простота от една страна, и от друга — бентлитата в гаража на Уайът и неговата абсолютно не зен острота в поведението.

В отдела за връзки с обществеността на „Уайът Телекомюникейшънс“ работата на един от служителите бе да се занимава с личната реклама на Ник Уайът, в това число да подава подходящи клюки за публикуване в „Пийпъл“, „Ю Ес Ей Тудей“ и навсякъде другаде. От време на време този човек предлагаше материали за имението на Уайът, благодарение на които знаех, че то му бе струвало петдесет милиона долара, че е по-голямо и построено с повече въображение от прословутата къща на езерото в Сиатъл на Бил Гейтс, че е копие на японски дворец от четиринайсети век, което Уайът бе построил в Осака, а после бе транспортирал на парчета през океана. Беше заградено от сто и шейсет декара японски гори, пълни с редки цветя, каменни градини, изкуствен водопад, изкуствено езеро и древни дървени мостчета, естествено пак докарани от Япония. Дори каменните плочи с неправилна геометрична форма, с които бе застлана алеята за колите, бяха превозени от Япония.

Разбира се, не забелязвах нищо от това, докато карах по безкрайната алея. Видях само каменната караулна и високата желязна врата, която автоматично се отвори, управлявана от невидим пулт, сторилия ми се дълъг няколко мили път през бамбукова горичка, гаража с шестте разноцветни бентлита кабрио (този човек, изглежда, не харесваше мощните американски коли) и необятната притиснала се към земята дървена къща, заобиколена от висока каменна стена.

Мийчъм ми бе заповядал с кодиран имейл да се явя за доклад тук — електронното съобщение от „Артър“ бе пристигнало в „кутията“ ми в Hushmail от финландски анонимайзър, който бе направил подателя му непроследим^[1]. Бяхме уговорили цял речник от кодови думи, благодарение на които съобщението изглеждаше като потвърждение на поръчка, направена от мен до някакъв онлайн търговец, но всъщност ми казваше къде да се явя, кога да отида там и други подробности.

Мийчъм ми бе дал прецизни указания къде и как да карам. Общо взето трябваше да отида на един паркинг, да изчакам появата на тъмносин линкълн и да го следвам до дома на Уайът. Предполагам идеята беше някой да се увери, че не съм следен. В това имаше елемент на параноя, но кой бях аз, че да споря с тях? Трябваше да бъда заинтересован — в крайна сметка, нали аз бях този, който рискуваше.

Слязох от колата и линкълнът се отдалечи. Отвори ми филипинец и ми нареди да събуя обувките си. Въведе ме в чакалня, обзаведена с паравани шоджи, татамита на пода, ниска черна лакирана маса и нисък четвъртит бял диван, наподобяващ футон. Не ми се струваше особено удобен. Прелистих набързо артистично разхвърляните върху черната масичка за кафе списания: „Роб Рипорт“, „Аркитекчъръл Дайджест“ (тук беше естествено и броят с дома на Уайът на корицата), каталог от „Сотбис“.

Накрая отново се появи домакинът, икономът или както и да се наричаше и ми кимна. Последвах го по дълъг коридор, в края на който имаше почти празна стая, в която отдалеч видях Уайът, седнал на дълга черна маса.

В момента, в който наближихме входа на трапезарията, изведнъж се разнесе пронизителен, разкъсващ ушите писък на алармена инсталация. Огледах се смаян, но преди да съумея да съобразя какво става, бях сграбчен от филипинеца и още някакъв появил се незнайно откъде тип и двамата без усилие ме събориха на пода.

— Какво правите, по дяволите?! — извиках и опитах да се съпротивлявам, но двамата бяха яки като сумисти. Вторият ме затисна, а филипинецът ме обискира. Нямах представа оръжие ли търсят, или нещо друго. Филипинецът напипа MP3 плейъра ми iPod^[2] и гневно го извади от чантата ми. Погледна го, изрече нещо на онова, дето си го говорят на Филипините, обърна го няколко пъти в ръцете си и разочаровано изръмжа нещо все така неразбираемо. Освободих се с енергично дръпване и седнах на пода. — Така ли посрещате гостите на господин Уайът? — осведомих се. Домакин — икономът взе плейъра, влезе в стаята и го подаде на Уайът, който безмълвно бе наблюдавал разиграващата се пред очите му сцена. Уайът го върна на филипинеца, без да го погледне. Изправих се. — Тези хора никога ли не са виждали плейър? Или може би тук е забранено да се слуша внесена отвън музика?

— Просто си вършат работата — обясни ми спокойно Уайът. Беше облякъл черна, прилепнала по тялото му риза с дълъг ръкав, която изглеждаше като от лен и вероятно струваше повече от месечната ми заплата дори в „Трайон“. Слънчевият му загар изглеждаше още по-подчертан. Реших, че спи в солариум.

— Да не сте страхувате, че се готвя да офейкам? — поинтересувах се.

— Аз не се „страхувам“ от нищо, Касиди. Обичам всички да се придържат към установените правила. Ако си умен и не опитваш някакви номера, всичко ще е наред. Но дори не помисляй да се презастраховаш по някакъв начин, понеже всичко е предвидено и под контрол. — Странно, но едва сега, след като я чух от устата му, се замислих за подобна възможност.

— Не схващам.

— Казвам ти, че ако планираш някоя глупост като например да запишеш срещите ни или разговорите по телефона с мен или някой от моите хора, ще бъдеш неприятно изненадан. Не ти трябва презастраховка, Адам, защото твоята застраховка съм аз. — В стаята влезе красива японка в кимоно и с поднос и му подаде със сребърни щипци гореща хавлиена кърпа, навита на руло. Той си избърса с нея ръцете и й я върна. Отблизо се виждаше, че си е правил лифтинг. Кожата на лицето му бе прекалено опъната, а очите му бяха издължени като на ескимос. — Домашният ти телефон не е сигурен — продължи той. — Същото се отнася и до гласовата поща, компютъра и мобилния ти телефон. Така че освен когато се обаждаш, след като сме поискали това от теб, ще ни търсиш само в случай на спешна нужда. А ние ще се свързваме с теб само чрез шифрована електронна поща. Сега искам да видя какво ми носиш.

Дадох му диска, на който бях записал сваления от сайта на „Трайон“ списък на всички новоназначени служители и няколко листа, на които бях разпечатал някои бележки. Докато Уайът четеше бележките ми, японката се появи отново с нов поднос и започна да разполага пред Уайът множество перфектно изработени като миниатюрни скулптури парченца суши и сашими^[3], внимателно подредени в лакирани кутии от махагон, с малки купчинки бял ориз, бледозелен уасаби и розови късчета маринован джинджифил. Уайът не вдигна поглед — цялото му внимание бе погълнато от информацията, която му бях донесъл. След няколко минути взе от масата малък черен телефон, който досега не бях забелязал, и каза в него нещо с приглушен глас. Стори ми се, че долових думата „факс“.

Накрая ме погледна.

— Добра работа — късо ме похвали той. — Доста интересно.

Появи се нова жена, превзето непристъпна, на средна възраст, с набръчкано лице, посребряла коса и висящи на шията и очила на верижка. Тя се усмихна, взе листовете от ръцете му и излезе, без да каже нито дума. Нима Уайът държеше секретарка на разположение двайсет и четири часа в денонощието?

Той ловко взе с дървените пръчици парченце сурова риба и го лапна. Задъвка го замислено, без да сваля поглед от мен. После ме попита:

— Схващаш ли превъзходствата на японската диета?

— Харесвам темпура^[4] и този вид неща — отвърнах.

Той презрително изсумтя:

— Не говоря за темпура. Защо мислиш японците живеят най-дълго? Благодарение на диетата от нискомаслена храна с високо съдържание на протеини, разнообразие от растителни продукти и високо съдържание на антиоксиданти. Те ядат до четиридесет пъти повече соя от нас. И столетия наред не са консумирали четирикраки животни.

— Ясно — съгласих се; питах се: „Какво всъщност искаш да ми кажеш?“.

Той лапна следващото парченце риба.

— Трябва наистина да помислиш сериозно за качеството на живота си. На колко си? Двайсет и пет?

— Двайсет и шест.

— Предстоят ти десетилетия живот. Погрижи се за тялото си. Пушенето, пиенето, боклуците от рода на „Биг Мак“ и други подобни — това трябва да спре. Аз спя три часа на нощ. Повече не ми е нужно. Забавляваш ли се, Адам?

— Не.

— Хубаво… Не сме те пратили там, за да се забавляваш. Добре ли се чувстваш в новата си роля в „Трайон“?

— Още се адаптирам. Началничката ми е много гадна сериозна кучка…

— Не говоря за прикритието ти. Говоря за истинската ти работа — проникването.

— В такъв случай още не се чувствам уютно. Не… не бих казал.

— Залогът е много висок. Разбирам притесненията ти. Продължаваш ли да излизаш със старите си приятели?

— Естествено.

— Не очаквам от теб да ги зарежеш. Това би изглеждало подозрително. Но определено очаквам да си държиш устата затворена, защото иначе… иначе нямаш представа какви неприятности ще ти се случат.

— Разбрано.

— Предполагам, не се налага да ти припомням какви ще са последиците в случай на провал?

— Няма нужда да ми се припомня.

— Добре. Работата ти е трудна, но провалът би бил още по-лош.

— Честно казано, в известен смисъл ми допада да съм в „Трайон“. — Казвах истината, но съзнавах, че той ще възприеме това като удар под кръста.

Уайът вдигна глава и мрачно се усмихна, без да спира да дъвче.

— Радвам се да го чуя.

— Скоро моят екип ще прави презентация пред Огъстин Годард.

— Милият Джок. Е, значи скоро ще разбереш, че е надут, превзет, нравоучителен дърдорко. Той май наистина споделя дивотиите, които разни подлизурковци пишат за него по списанията, от рода на „съзнанието на технократа“ и други подобни. Такъв като него дори не подозира, че и неговите лайна смърдят. — Кимнах, не разбирах очаква ли се от мен да коментирам по някакъв начин. Изобщо не познавах Годард, така че нямах основания нито да се съгласявам, нито да споря, но завистта на Уайът бе повече от очевидна. — И кога е презентацията пред стария пръдльо?

— След две седмици.

— Може би мога да помогна с нещо.

— Всяка помощ ще ми е от полза.

Телефонът иззвъня и той отново го взе.

— Да? — Слуша минутка и каза: — Добре. — И прекъсна разговора. — Май си напипал нещо. До една-две седмици ще получиш пълното досие на Алана Дженингс.

— Ясно — като за Лундгрен и Съмърс.

— Не, това ще е много по-подробно.

— Защо?

— Защото искаме да продължиш в същата насока. Начинът да влезеш, е чрез нея. Така… след като вече си се добрал до кодовото име, искам имената на всички, имащи каквото и да било отношение към „Аврора“. Като казвам всички, имам предвид от отговарящия за проекта директор до чистачката.

— Как? — Съжалих в мига, в който изпуснах тази дума.

— Сам ще прецениш как. Това ти е работата, още ли не си разбрал? И го искам за утре.

— За утре?!

— Точно така.

— Добре. — Казах го нарочно с нотка на предизвикателство. — Само че тогава ще съм свършил онова, което искате от мен, нали? И ще сме квит.

— О, не — разочарова ме той и ми показа големите си бели зъби. — Това е само началото, приятелю.