Джоузеф Файндър
Параноя (17)

17.

Посред нощ иззвъня телефонът. Острият звън разцепи главата ми, отворих очи и видях, че не било посред нощ. Зад пердетата просветляваше. Часовникът показваше… пет и половина… седем? Бях толкова объркан, че нямах представа. Сграбчих слушалката и съжалих, че не съм го изключил на лягане.

— Да?

— Още спиш? — Глас на човек, който не вярва на ушите си.

— Кой се обажда?

— Оставил си аудито в зона, забранена за паркиране. — Този път го познах: Арнолд Мийчъм, нацистът шеф на отдел „Сигурност“ в „Уайът“. — Колата не е твоя, а е наета от „Уайът Телекомюникейшънс“ и най-малкото, което се очаква от теб, е да се грижиш за нея, а не да я захвърляш като използван презерватив.

Сега ме осени: вечерта, напиването в „Али Кет“, провала в паметта ми как съм се прибрал, това, че със сигурност бях пропуснал да включа будилника… „Трайон“!

— Ох… мамка му! — простенах и скочих от леглото. Коремът ми се преобърна. Главата ми щеше да се пръсне, голяма… огромна като… като на онези извънземни от „Стар Трек“.

— Мисля, че дефинирахме правилата пределно ясно — напомни ми Мийчъм. — Никакво шикалкавене. Никакво купонясване. От теб се очаква да функционираш на върха на способностите си. — Дали наистина говореше по-бързо и по-високо от обикновено, или само така ми се струваше? Май наистина, защото едва го разбирах.

— Зная — изграчих нещастно.

— Не мога да кажа, че стартът ти е впечатляващ.

— Вчера беше… беше голяма лудница. Първият ми работен ден, баща ми…

— Изобщо не ме интересува. Имаме ясно споразумение, към което си длъжен да се придържаш. И какво разбра за ония неща?

— Ония неща? — стъпих на пода, седнал на ръба леглото, и започнах да масажирам слепоочията си със свободната си ръка.

— Класифицираните им проекти. За какво мислиш си изпратен там?

— О… нее… много е рано — казах. — Малко по малко мозъкът ми започваше да включва. — Вчера навсякъде ме ескортираха. Не е имало и минутка, през която да съм сам. Беше невъзможно да опитам нещо. Нали не искате да се проваля още на първия ден?

Мийчъм помълча няколко секунди и накрая каза:

— Добре, прав си. Но скоро ще ти се удаде възможност и искам веднага да се възползваш от нея. Освен това до края на деня очаквам от теб доклад, ясно ли е?