Джоузеф Файндър
Параноя (87)

87.

„Не тичай!“

Повтарях си го непрестанно като мантра. „Дръж се естествено“. Вървях по коридора и се опитвах да изглеждам напълно безгрижен в момент, когато главата ми беше готова да се пръсне. „Не поглеждай камерите“.

Бях преполовил разстоянието до залата с работните места, когато уоки-токито ми изписука двукратно.

— Да?

— Чуваш ли ме? Иска да се регистрирам… говоря ти за първия екран.

— Ох, по дяволите, вярно…

— Да въведа ли твоето име?

— Ох… не! — Извадих малкото бележниче. — Използвай това име… — И му продиктувах по букви потребителското име на Чад Пиърсън.

— А парола? Сега пък иска и парола.

— Ем Джей двайсет и три — прочетох аз.

— Ем Джей ли?

— Предполагам, че е от Майкъл Джордан.

— Да… Двайсет и три е номерът му. Голям баскетболист.

Защо не спреше да дрънка? Изглежда, бе много изплашен.

— Не е — разсеяно отговорих, защото точно в този момент влизах в залата с многото работни места. Свалих жълтата каска и защитните очила, понеже повече нямаше да ми трябват, и ги хвърлих под първото бюро, край което минах. — Но е арогантен също като Джордан. И двамата се смятат за най-добрите. Единият поне има основание.

— Добре… влязох — съобщи ми той. — Страницата с мерките за безопасност, нали?

— Процедурата за извеждане на персонала от сградата. Виж също какво можеш да намериш за товарната рампа и дали можем да слезем там с някой от товарните асансьори. Това май е най-добрият начин да се измъкнем оттук. Сега имам работа…

— Побързай — подкани ме той.

Точно пред мен имаше боядисана в сиво желязна врата с малък ромбовиден прозорец — стъклото бе армирано с телена мрежа. Върху вратата имаше надпис: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ДОПУСК.

Бавно се приближих до нея под ъгъл и погледнах през прозорчето. От другата страна имаше малка чакалня с циментов под. Видях две камери, монтирани високо на стената, чак под тавана. Червените им светлинни мигаха. Значи бяха включени. Можех да видя и белите кутии на пасивните инфрачервени датчици на движение в ъглите на чакалнята.

Върху датчиците обаче нямаше индикатори. Не можех да съм сигурен дали са изключени, или включени. Напълно възможно бе обаче охраната да ги е изключила, както се бяхме разбрали.

В едната си ръка държах бележник с щипка и се стараех да изглеждам като дошъл тук по служебен въпрос. С другата си ръка опитах да завъртя топката на дръжката. Вратата беше заключена. На стената отляво на рамката имаше малък сив проксимити четец, каквито можеха да се забележат навсякъде из сградата. Щеше ли пропускът на Алана да отвори вратата? Извадих копието, плъзнах го пред датчика и се замолих червената светлина да се смени със зелена.

И в този миг се разнесе глас.

— Ей!

Бавно се обърнах. Към мен тичаше охранител на „Трайон“, следван малко по-назад от друг.

— Не мърдай! — извика първият.

Мамка му! Сърцето ми всеки миг щеше да се пръсне.

Бяха ме хванали.

„И сега какво, Адам?“

Изгледах охранителите и смених изражението си от изненадано на нагло. Поех дълбоко въздух и с тих глас се осведомих:

— Е, намерихте ли го най-после?

— Моля? — попита първият и забави ход.

— Говоря за шибания нарушител! — повиших глас. — Алармата сработи пред пет минути, а вие още тичате насам-натам като идиоти и се чешете по задниците! — „Можеш да го направиш — казвах си, — това е начинът“.

— Сър? — обади се вторият. И двамата бяха спрели и ме гледаха объркано.

— Тъпаци нещастни, имате ли изобщо някаква представа къде е станало проникването? — креснах им като сержант, водещ строева подготовка на рота новобранци. — Допускате ли, че изобщо може да опростим още нещата за вас, идиоти? За бога, първото, което се изисква от вас, е да направите оглед на периметъра отвън! Страница двайсет и три на шибания правилник! Ако го бяхте направили, щяхте да откриете, че е свалена защитната решетка на вентилационната система.

— Решетката? — тъпо попита първият.

— Да не искате да ви боядисаме следата със светеща боя? И да ви връчим официална покана за участие в проверка на охранителните мерки? Проведохме го в три от сградите през миналата седмица и мога да ви уверя, че вие сте най-жалките аматьори от всички. — Вдигнах бележника пред себе си и започнах да пиша. — Окей, имената и служебните ви номера?… — Двамата бавно започнаха да отстъпват. — Веднага елате тук! Да не си мислите, че да охраняваш сграда, означава да се наливаш с кафе и да се тъпчеш с чипс? Глави ще се търкалят този път, обещавам ви го, само почакайте да направим анализа.

— Макнамара — неохотно каза първият.

— Валенти — представи се вторият.

Записах набързо имената им.

— Номерата? О… я един от вас да отвори шибаната врата, а после се махайте и да не съм ви видял повече!

Първият се приближи до вратата и поднесе пропуска си пред четеца. Нещо щракна и светлината се смени със зелена.

Отвратен поклатих глава и дръпнах вратата. Двамата охранители се обърнаха кръгом и се затичаха в обратна посока по коридора. Чух как първият сърдито казва на колегата си: „Ще проверя тази работа с диспечера. Нещо не ми харесва“.

Сърцето ми биеше толкова силно, че сигурно се чуваше. Бях си пробил път с нахалство, но знаех, че съм спечелил само няколко минути. Охранителите щяха да се обадят по радиостанциите си до началството и веднага щяха да разберат истината — че няма никаква „проверка“. И щяха да се появят отново, за да ми го върнат тъпкано.

Погледнах монтирания високо на стената детектор на движение, но индикаторът му не светна.

Когато детекторите сработеха, те включваха камерите и по сигнала от тях системата за контрол автоматично изчисляваше посоката и ги насочваше към движещия се обект.

Но тези детектори бяха изключени. Това означаваше, че камерите оставаха фиксирани в последното си положение и не можеха да проследят нищо.

Беше доста забавно, защото Мийчъм и хората му ме бяха обучили да преодолявам много по-усъвършенствани охранителни системи. Мийчъм май щеше да се окаже прав: „Забрави за филмите — каза ми той веднъж — в реалния живот фирмите използват примитивна техника“.

Сега можех да вляза в малкото фоайе, без да бъда засечен от камерите, понеже те бяха насочени към вратата, която водеше до светая светих: Секретна лаборатория C. Влязох предпазливо, опрял гръб в стената. Бавно се плъзнах към една от камерите, оставайки зад нея. Знаех, че това е „сляпата“ й зона. Не можеше да ме „види“.

И точно в този момент станцията ми се обади.

— Изчезвай веднага! — изкрещя Сет. — Всички получиха заповед да отцепят пети етаж, току-що го чух!

— Не мога… аз… аз съм почти вътре! — извиках му.

— Действай, човече! Господи… моментално се махни оттам!

— Не… не мога! Не още!

— Касиди…

— Сет, слушай ме внимателно. Трябва веднага да напуснеш етажа… стълби, асансьори… каквото решиш. Чакай ме в камиона долу.

— Касиди!…

— Изчезвай! — изкрещях му и прекъснах връзката.

Зад мен изригна мощен вой на сирена… идваше съвсем отблизо.

Сега какво? Не можех да спра тук, само на няколко метра от вратата на проект „Аврора“! Под носа ми.

Трябваше да продължа.

Алармата виеше задъхано. Беше оглушително силна, като сирена, оповестяваща въздушно нападение.

Извадих спрея от джоба на работния си комбинезон. „Пам“ спрей — аерозолно олио за готвене, скочих и напръсках камерата. Видях мазното петно върху обектива. Готово…

Сирената не спираше.

Камерата бе сляпа, оптиката й не можеше да се справи с проблема. От друга страна, подобна неизправност не изискваше моментална намеса за отстраняването й. Евентуалният наблюдател на монитора, свързан към точно тази камера, щеше да забележи размиване на фокуса. И кой знае, можеше да отдаде това на ремонта на мрежовите кабели, за които го бяха предупредили. А бе напълно възможно размитият образ да не привлече ничие внимание в стената от монитори. Изгасналият монитор се забелязваше веднага, този с размит фокус можеше да остане така с часове, докато някой не се вгледа точно в него. Поне такава беше идеята.

Но драстично променената ситуация правеше придържането към строгия план безсмислено. Охранителите идваха, чувах тропота на краката им. Дали бяха онези, с които се бях изгаврил? Други? Не можех да зная със сигурност и това едва ли имаше някакво значение — важното бе, че приближаваха.

Отвън се чуваха крачки и викове, но все още бяха далече — слаб шум на фона на разкъсващата слуха ми сирена.

Може би щях да се справя.

Особено ако се разбързах. Влезех ли в лабораторията, вероятно нямаше да могат да ме последват там, поне не веднага и не така лесно. Освен ако не разполагаха с начин да изключат ръчно блокировките на вратите, което ми се струваше малко вероятно.

А можеше и да не се сетят, че съм вътре.

Ако изобщо успеех някак да вляза.

Обиколих покрай стените, като внимавах да не попадна в полезрението на втората камера. Когато се озовах под нея, повторих номера със спрея.

Сега вече дежурните пред мониторите не можеха да ме виждат и нямаше да знаят какво съм предприел.

Почти бях влязъл. Още десет секунди — така поне се надявах — и щях да съм в „Аврора“.

Виж, излизането беше съвсем друга работа. Знаех, че вътре има товарен асансьор, недостъпен отвън. Дали обаче пропускът на Алана щеше да го задейства? Искрено се надявах да е така. Защото това беше единственият ми изход.

По дяволите, воят на сирената ми пречеше да мисля, а и гласовете отвън се засилваха. Мислите ми летяха бавно. Предполагаха ли охранителите за съществуването на „Аврора“? Тайната изглеждаше строго пазена. Ако не знаеха за „Аврора“, може би нямаше да се досетят за къде съм тръгнал. Може би сега просто тичаха слепешката из коридорите в търсене на втория нарушител.

На стената отляво на блестящата стоманена врата имаше малка бежова кутийка: дактилоскопичен четец, модел Identix.

Извадих от предния джоб на комбинезона си пластмасовата кутийка. С треперещи пръсти вдигнах късата лента с отпечатъка от палеца на Алана, видим благодарение на графитния прах, с който го бях напудрил.

Леко натиснах лентата върху прозорчето на датчика на четеца, точно на мястото, където човек би натиснал палец, ако трябва да се идентифицира, и зачаках индикатора да смени цвета си от червен на зелен.

Нищо подобно не се случи.

„Не, само това не, господи“, отчаяно се замолих. Мозъкът ми, изпържен от побъркващия вой на сирената, не можеше да измисли нищо.

Индикаторът невъзмутимо и упорито светеше в червено.

Нищо!

Мийчъм ми бе изнесъл дълга лекция как се преодоляват биометричните скенери и аз се бях упражнявал безкрайно, докато не се бях почувствал уверен. Някои дактилоскопични четци бяха по-трудни от другите и това зависеше от използваната технология. Този пред мен бе от възможно най-простите — с обикновен вграден оптичен сензор. Онова, което бях направил, трябваше да сработи в деветдесет процента от случаите. В деветдесет шибани процента датчикът трябваше да се излъже!

Но, разбира се, оставаха другите десет процента! Крачките отвън вече се чуваха съвсем ясно. Не знаех какво точно правят охранителите, ясно ми беше само, че са съвсем наблизо. Десетина метра… сигурно вече бяха в залата.

„По дяволите, защо не се лъжеш?“

Добре, какво друго ме бяха научили?

Имаше един номер, за който ми трябваше пластмасов плик, пълен с вода… но нямах такъв плик… Каква беше идеята? Върху стъклото на сензора остават следи от стари отпечатъци, точно като следи от пръсти по огледало — мазни отпечатъци на хората, които последни са натискали палците си тук. И тези латентни следи можеха да се реактивират с влага…

Да, звучи налудничаво, но не повече от използването на скоч със снет пръстов отпечатък. Наведох се, събрах шепи около датчика и духнах през тях върху стъклото. Влажният ми дъх веднага се кондензира. Изчезна след секунда, но може би се задържа достатъчно дълго, за да…

Тънко изписукване, като плахо изчуруликване на птичка. О, щастие!

Индикаторът светна зелено.

Бях издържал изпита. Влагата в дъха ми бе активирала стар отпечатък.

Бях излъгал датчика.

Стоманената врата към Секретна лаборатория C бавно се плъзна встрани и в същия миг зад мен се отвори друга врата и чух много сериозен глас:

— Не мърдай!

Аз обаче гледах във вътрешността на грамадното помещение на Секретна лаборатория C и… не можех да повярвам на очите си.

Някъде бях сбъркал.

Това не можеше да е мястото, където исках да вляза.

Очаквах да видя лабораторно оборудване, банки на електронни микроскопи, осцилографи, логически анализатори, суперкомпютри, измервателни уреди, чисти стаи^[1], фиброоптични кабели…

Вместо това виждах голи стоманени носещи греди, гол небоядисан под, голи стени, прах от мазилка и общия хаос на недовършен строителен ремонт…

Огромно изтърбушено помещение.

Вътре нямаше нищо.

Къде тогава се намираше проект „Аврора“? Бях дошъл, където трябва, само че тук нямаше нищо.

И тогава ме осени една мисъл, от която подът под краката ми се разлюля: „А имало ли е изобщо някога проект «Аврора»?“

— Не мърдай! — пак изкрещя някой зад мен.

Подчиних се.

Дори не се обърнах към охраната.

Защото и да исках, не можех да помръдна.