Джоузеф Файндър
Параноя (2)

2.

Когато се появих на работа, закъснял по навик, първото, което видях, бе мигащият индикатор, че имам гласова поща. Всъщност бях закъснял повече от обикновено. Виеше ми се свят, главата ми бучеше, а сърцето ми биеше до пръсване след гигантската чаша евтино кафе, която бях изпил на няколко глътки в метрото. В стомаха ми се разстилаше кисела вълна. Бях обмислил идеята да се обадя и да предупредя, че ще отсъствам, защото не се чувствам добре, но плахият гласец на разума в главата ми се бе обадил да ми каже, че след събитията от предната нощ е по-мъдро все пак да се появя и да си понеса последиците.

Истината бе, че очаквах да ме уволнят… бих казал, очаквах го с нетърпение по начина, по който с ужас и надежда гледаме на посещението при зъболекаря, за да забие машинката си в болен зъб. Когато излязох от асансьора и извървях километъра до работната клетка, където се намираше зачисленият ми компютър, забелязах надничащите като лалугери над преградите глави на колеги, които искаха да ме видят с очите си. Бях знаменитост, което можеше да означава само едно — беше се разчуло. Нямах никакви съмнения, че в момента по електронната поща текат съобщения с описания на случилото се.

Очите ми бяха кървясали, косата — чорлава. Приличах на вървящ плакат „Просто кажи не“^[1].

Малкият течнокристален дисплей на цифровия ми телефон ми съобщаваше: „Имате единайсет гласови съобщения“. Пуснах го на говорител и ги прослушах набързо. Самото слушане на съобщенията, загрижено искрени и лъжливо ласкателни, увеличи натиска зад очните ми ябълки. Извадих шишенцето с „Адвил“ от най-долното чекмедже на бюрото и глътнах без вода две хапчета. Това правеше броя им четири за сутринта, което превишаваше препоръчвания минимум. И какво щеше да ми се случи? Щях да умра от свръхдоза ибупрофен секунди преди да ме уволнят ли?

Бях младши мениджър в производството на рутери^[2] към търговския ни отдел. Ако не искате прецизен превод на смисъла, мога да ви кажа, че става дума за затъпяващо скучна работа. Прекарвах дните си, слушайки фрази като „динамична емулация на пропускателната способност“, „устройства за интегриран достъп“, „IOS устройства“, „АТМ магистрала“, „IP тунелен протокол“, и се кълна, че не разбирах какво означава дори само половината от всичките тези дивотии.

Едно от записаните обаждания бе от „Продажби“, пращаше го Грифин и ме наричаше „голяма работа“, и се хвалеше как току-що бил успял да продаде двайсет рутера от онези, за които отговарях аз, като уверил клиента, че в тях е заложена една конкретна възможност — допълнителни мултикаст протоколи за предаване видеокартина на живо, — която той отлично знаел, че още не предлагаме. Но щяло да е прекрасно, ако сме добавели тази възможност към продукта, да речем, през следващите две седмици, преди пратката да замине. Как ли пък не.

Пет минути по-късно се бе обадил и началникът на Грифин, просто „да проверя състоянието по интегрирането на мултикаст протокола, с който чухме, че се занимаваш“, сякаш аз бях онзи, който вършеше техническата работа.

Следваше отсеченият, изпълнен със съзнание за собствената си важност, глас на някой си Арнолд Мийчъм, представил се като директор на отдел „Корпоративна сигурност“, който ме молеше, ако обичам, да се „отбия“ в кабинета му веднага щом се появя на работното си място.

Нямах идея кой е Арнолд Мийчъм, с изключение на длъжността му, разбира се. Досега не бях чувал името му. Дори не знаех къде се намира отдел „Корпоративна сигурност“.

Беше много странно: когато изслушах съобщението, сърцето ми не заби ускорено, както човек би могъл да предположи. Ако изобщо нещо се случи, бих казал, че пулсът ми по-скоро се забави, сякаш тялото ми знаеше, че се започва. Обхвана ме някакво зен усещане на медитация, дължащо се, предполагам, на осъзнаването, че така или иначе вече нищо не мога да направя. Ако помня вярно, изпитах върховно наслаждение.

В продължение на няколко минути, докато поглъщах спрайта, който си бях донесъл, седях и съзерцавах стените на работната ми клетка — разглеждах с интерес грапавата тъмносива материя „Ейвора“, която ми напомняше за тапетите в апартамента на баща ми. По стените съзнателно не бях оставил следи от човешко присъствие — никакви снимки на жена или деца (никакъв проблем, понеже нямах такива), никакви дилбертови^[3] карикатури, нищо умно или иронично, което би могло да подскаже, че съм бил готов на някаква форма на протест, защото отдавна бях преминал тази граница. Имах една лавица с книги, на която се мъдреха справочник на рутиращите протоколи и четири дебели черни класьора, в които се съдържаше „приложната библиотека“ на модела MG-50K. С две думи, работно място, което нямаше да ми липсва.

Искам да кажа, че не се чувствах като пред разстрел, защото според мен вече бях разстрелян. Сега само оставаше да се отърват от тялото ми и да измият кръвта по пода. Помня как някога в колежа прочетох за използването на гилотината във френската история и някакъв лекар, който си направил отвратителен експеримент (предполагам, хората търсят и намират тръпка в различни неща). Та няколко секунди след като главата паднела в коша, той наблюдавал очите и устните да потрепват, после клепачите се затваряли и всичко замирало. Тогава той произнасял името на екзекутирания и очите на обезглавения се отваряли и поглеждали право в него. След няколко секунди те пак се затваряли, тогава лекарят извиквал името отново и те отново се отваряли, за да се втренчат в него. Хитро… Значи трийсет секунди след отделянето й от тялото, главата запазвала способността да реагира. Точно така се чувствах и аз. Ножът вече бе паднал, сега бе дошъл моментът да извикват името ми.

Вдигнах слушалката, позвъних в кабинета на Арнолд Мийчъм, съобщих на секретарката му, че тръгвам към тях, и попитах къде се намират.

Гърлото ми беше пресъхнало, така че се отбих в стаята за отдих и взех една от някога безплатните, а сега струващи по половин долар кутии безалкохолни напитки. Стаята се намираше навътре, в самия център на етажа, непосредствено до асансьорите, и докато отивах натам в полузамаяно състояние, срещнах още двама от колегите, които притеснено побързаха да се извърнат.

Огледах хладилния шкаф за напитки, зад чиято изпотена вратичка бяха подредени разноцветните кутии, отказах се от обичайното си диетично пепси — в момента наистина нямах нужда от още кофеин — и избрах спрайт. Просто напук не оставих никакви пари в стъкления буркан. Така де, я да го духат. Отворих кутията и тръгнах към асансьорите.

Мразех работата си, истински я ненавиждах, така че перспективата да я загубя изобщо не ме травмираше. От друга страна, на улицата не ме чакаше попечителски фонд, така че парите ми трябваха. Защото бях постъпил на работа тук, за да мога да осигуря на баща ми медицинските грижи, от които се нуждаеше… баща ми, който ме смяташе за провален тип. Докато бях барман в Манхатън, изкарвах, вярно, половината на сегашната ми заплата, но за сметка на това живеех по-добре. Там все пак си беше Манхатън! А тук живеех на Пърл стрийт в студиен апартамент на партера, в който се задушавах от газовете на коли и чиито прозорци се тресяха от пет заранта при преминаването на тежките камиони. Да, можех да си позволя да посещавам заведения с приятели два пъти седмично, но обикновено седмица преди заплата излизах на червено в разплащателната си сметка и чаках с нетърпение магическата поява на чека на петнайсето число.

С други думи, парите не бяха кой знае какво, не че си скъсвах гъза от бачкане. Живеех по инерция ден за ден. Оставах на работа точно колкото се полагаше, без нито минута повече, прибирах се у дома късно, ставах рано, но изпълнявах задълженията си. Атестациите ми не бяха блестящи, но в тях редовно се вписваше, че съм „със съществен принос“ — само едно ниво по-горе от „с незначителен принос“, което е сигнал да започнеш да търсиш кашон, за да си събереш нещата.

Качих се в асансьора, погледнах в огледалото как съм облечен — черни дънки и сива трикотажна риза — и съжалих, че съм без вратовръзка.