Джоузеф Файндър
Параноя (80)

80.

Получих имейл от Алана — съобщаваше ми, че се е върнала, защото прекъснали командировката й в Пало Алто — не ми обясняваше защо, но аз се досетих — и ме известяваше, че много искала да ме види. Обадих й се у дома, поговорихме за погребението, как се справям и така нататък, а след това тя каза:

— Знаеш ли, че имаш сериозен проблем с „Личен състав“?

Сърцето ми спря.

— Така ли?

— О, боже… Правилата за поведение в „Трайон“ — а те са изложени в специална брошура — изрично забраняват служебните връзки. Неподходящото сексуално поведение на работно място вреди на организационната ефективност чрез отрицателното си въздействие върху замесените и техните колеги.

Бавно изпуснах въздуха от гърдите си.

— Ти не си в моята управленческа йерархия. Както и да е, на мен ми се струва, че организационно погледнато ние сме доста ефективни. И си мислех, че в сексуалното ни поведение няма нищо неуместно. Защото онова, което правехме, може да се нарече интеграция по хоризонтала. — Тя се засмя и аз продължих: — Зная, че никой от нас няма време, но дали няма да бъдем по-полезни за „Трайон“, ако си вземем една нощ почивка? Искам да кажа да се махнем от града. Да бъдем непринудени, да действаме спонтанно.

— Това определено звучи интригуващо — каза тя. — Да, смятам, че една подобна нощ определено ще повиши производителността ни.

— Добре, ще резервирам стая за утре вечер.

— Къде?

— Ще видиш.

— Ъъ… не става. Казвай къде.

— Не. Ще бъде изненада. Както казва безстрашният ни водач, понякога се налага да се качиш в колата.

 

 

Тя ме взе със синята си мазда и следвайки указанията ми, ни откара в провинцията. По време на паузите в разговора ни се замислих над онова, което ми предстоеше да направя. Не ми бе леко, защото бях хлътнал по нея, а сега я използвах, за да се опитам да спася кожата си. Изглежда, ми беше писано да гния в ада.

Пътуването ни отне четиридесет и пет минути, не защото отивахме далеко, а защото в началото имаше задръствания и спирахме през стотина метра, минавайки покрай безкрайна верига идентично изглеждащи пазарни комплекси, бензиностанции и закусвални, а след това поехме по тесен черен криволичещ път. В един момент тя откъсна поглед от пътя, обърна се към мен, забеляза синината на едното ми око и попита:

— Какво е станало? Бил ли си се?

— Баскетбол — късо отговорих аз.

— Мислех, че си се отказал да играеш с Чад.

Усмихнах се неопределено и не казах нищо.

Накрая спряхме пред голям хан, боядисан в бяло и с тъмнозелени капаци на прозорците. Въздухът беше прохладен и ароматен, а вместо постоянния тътен на трафика се чуваше чуруликането на птички.

— Ей… — каза тя и свали слънчевите си очила. — Красиво е. Направо страхотно. — Кимнах. — Да не водиш всичките си приятелки тук?

— Никога не съм бил тук — успокоих я. — Прочетох рекламата и ми се стори прекрасен начин да избягаме от града. — Прегърнах я през кръста и я целунах. — Дай да взема чантите ти.

— Само една е — отговори тя. — Не обичам да пътувам с много багаж.

Вътре миришеше на кленов сироп и истински огън. Двамата стопани ни посрещнаха като стари приятели.

Стаята ни беше много сладка и съвсем провинциална. Имаше голямо легло с четири стърчащи от ъглите му метални пръти, които сигурно се използваха за закачане на балдахин. По пода бяха нахвърляни килимчета, а завесите бяха от кретон. Леглото беше точно срещу голяма камина, чийто вид подсказваше, че често се използва. Мебелировката изглеждаше стара и паянтова, което леко ме изнервяше. До таблата на леглото имаше ракла. Банята бе огромна и в центъра й бе разположена грамадна вана на извити чугунени крачета — от онези, които изглеждат наистина величествено, но ако пожелаеш да си вземеш душ, трябва да застанеш прав в нея и да се обливаш внимателно, точно както се къпе куче, та да не разплискаш вода по пода. Самата баня бе свързана с малък кът, част от спалнята, мебелиран с дъбово писалище и старомоден телефон, поставен на клатеща се масичка.

Леглото скърцаше и стенеше, което установихме в мига, в който се проснахме в него, веднага щом съдържателят излезе и затвори вратата.

— Господи, представям си какви неща е видяло това легло — казах.

— И колко много кретон! — Алана се огледа. — Напомня ми за къщата на баба.

— И тя ли е толкова голяма, колкото този хан?

Тя кимна.

— Иначе е уютно. Страхотна идея, Адам. — Тя мушна ръка под ризата ми, погали ме по корема и я спусна на юг. — Какво ще кажеш да опитаме малко хоризонтална интеграция?

 

 

Когато слязохме за вечеря, в трапезарията боботеше силен огън. Край масите бяха насядали още десетина двойки, повечето по-възрастни от нас.

Поръчах червено бордо и сякаш чух гласа на Джок Годард в ухото си: „Ако някога си пил Будвайзер, сега преминаваш на скъпо бордо“.

Обслужването бе бавно — изглежда, имаше един сервитьор за всички, някакъв близкоизточен тип, който говореше английски едва-едва, — но това изобщо не ме подразни. И двамата бяхме отпуснати, в състояние на посткоитална нега.

— Взела си компютъра си — казах. — Видях го в багажника на колата.

Тя се усмихна притеснено:

— Не мърдам никъде без него.

— Нещо като каишка на врата, завързана в другия си край за офиса — лениво отбелязах аз. — Пейджър, мобилен, имейл…

— А ти?

— Хубавото в това да имаш един началник е, че понякога можеш да се откъснеш от работа.

— Е, ти си късметлия. На моята глава обаче висят шестима души, пред които трябва да се отчитам, и сбирщина възможно най-арогантни инженери, с които трябва да общувам ежедневно. В добавка към висящия като дамоклев меч краен срок.

— Какъв срок?

Тя помълча, после отговори:

— Предаваме продукта следващата седмица.

— Излизате на пазара?

Тя поклати глава.

— Не, става дума само за демо — съобщение, направено в помпозна обстановка, демонстрация на работещ прототип на онова, което разработваме. Нали разбираш… важно е. Много. Годард не ти ли е казал?

— Може и да е споменал нещо, не зная. Той ме засипва с всякаква информация.

— Не, това не е от нещата, които би забравил. Както и да е, думата ми беше, че съм затънала до гуша. Като никога досега — денем и нощем.

— Е, не съвсем — възразих. — Все пак намери време за две срещи с мен, а ето че и тази нощ си свободна.

— За което ще заплатя с утрешния ден и с неделя.

Претовареният сервитьор най-сетне цъфна до нашата маса с бутилка бяло в ръка. Посочих му грешката, той многословно се извини и изчезна да търси бордото.

— Защо не искаше да говориш с мен на барбекюто на Годард? — попитах.

Тя ме погледна недоверчиво, разтворила широко сапфиреносините си очи.

— Говорех ти напълно сериозно за брошурата на „Личен състав“. В нашата фирма интимните отношения между колеги не се поощряват, така че трябва да сме изключително дискретни. Хората обичат да говорят. А от всичко на света най-много обичат да клюкарят кой с кого спи. И ако след това се случи нещо…

— Като раздяла или нещо такова?…

— Няма значение. Тогава всички ще се чувстват неловко.

Разговорът поемаше в грешна посока. Опитах се да го върна в курса.

— Значи няма как да се появя един ден на работното ти място. Или да се появя без предварително обаждане на пети етаж с букет лилии?

— Казах ти, няма да те пуснат.

— Аз пък си мислех, че моят пропуск ми дава право да ходя, където си искам из сградата.

— На повечето места — да, но не и на пети етаж.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти можеш да дойдеш на директорския етаж, но не и аз на твоя?

Тя сви рамене.

— Носиш ли си пропуска?

— Инструктирана съм да не отивам дори в банята без него. — Тя го извади от малката си черна чантичка и ми го показа. Беше закачен на ключодържател заедно с голяма връзка ключове.

Огледах го. Външно изглеждаше като моя — същият триизмерен холографски печат с логото на „Трайон“, променящ цветовете си при промяна на наклона, същият основен син цвят с ТРАЙОН СИСТЕМС по широчината, изписано многократно със ситен шрифт в бяло. Основната разлика бе, че нейният имаше черна и червена ивица по диагонал.

— Ще ти покажа моя, ако ти ми покажеш твоя — игриво предложи тя.

Извадих пропуска от джоба си и й го подадох. Невидимата разлика бе в транспондерния чип, пресован в пластмасата. Чипът в пропуска беше програмиран с информация, която можеше да отвори само дадени врати. Нейният й даваше допуск до пети етаж в допълнение на всички главни входове, гаража и така нататък.

— Тук ми приличаш на изплашено зайче — изкиска се тя на снимката ми.

— Точно както се чувствах в първия си ден.

— Не предполагах, че служебните номера стигат толкова високо.

Цветните ивици върху нейния пропуск имаха за цел бърза визуална идентификация. Това означаваше, че има поне още един пункт за проверка след четеца, пред който се помахваше картата. Изглежда, някой проверяваше кой наистина влиза. А това правеше нещата много по-трудни.

— Сигурно, когато отивате на обяд или в салона, настъпва голяма блъсканица.

Тя сви рамене с безразличие.

— Нищо особено. След няколко минавания те запомнят.

„Именно — помислих си. — Точно това е проблемът. Не можеш да минеш през вратата, ако чипът в пропуска ти не е програмиран да ти я отвори, а след като се озовеш вътре, те чака охранител, за да се увери, че си от тези, които му е наредено да пуска“.

— Е, поне не ви измъчват с биометрия — казах аз. — Защото в „Уайът“ имаше и такива дивотии. Нали се сещаш — пръстови отпечатъци. Един мой приятел в „Интел“ се оплакваше, че всеки ден минавал през сканиране на ретината и в резултат изведнъж му се наложило да сложи очила. — Чиста лъжа, разбира се, но привлече вниманието й. Тя ме погледна с любопитна усмивка, неуверена дали се шегувам, или говоря сериозно. — Е, това с очилата беше моя измислица, но той беше убеден, че цялото това блещене пред датчика ще му увреди зрението.

— И при нас има вътрешна зона, охранявана с биометрия, но там влизат само инженерите. Това е мястото, където разработват прототипа. Аз обаче имам нещо общо само с Барни и Чет — това са момчетата, които дават дежурство на пропуска.

— Едва ли е толкова нелепо, както беше в „Уайът“ в началната фаза на работа над „Лусид“ — подметнах аз. — Бяха стигнали до това да сменяме пропуските си. Разбираш ли: първо връчваш картата си на охранителя, а после той ти дава друга, която трябва да носиш, докато си в зоната. — Измислях на воля, повтарях нещо, което Мийчъм бе споменал по някакъв повод. — И представи си какво става, ако се сетиш, че си оставил фаровете си включени или си забравил нещо в багажника, или искаш да изтичаш до кафето…

Тя незаинтересовано поклати глава. Явно беше загубила всякакъв интерес към детайлите в системата за достъп с пропуски на работа. Исках да я поразпитам за други неща, като например даваш ли пропуска си на охранителя, или просто му го показваш. Защото ако го даваш, рискът той да открие, че е фалшив, ставаше много по-голям. Процедурата също толкова строго ли се спазва и нощем? Или рано сутринта?

— Хей — извика тя, — ама ти не си докоснал виното си. Не ти ли харесва?

Топнах два пръста в чашата.

— Страхотно е.

Детинската ми постъпка я накара да се засмее високо и очите й се присвиха. Някои жени — окей, повечето жени — в този момент щяха да поискат да платим и да се прибираме. Не и Алана.

Не, наистина бях жестоко хлътнал по нея.