Джоузеф Файндър
Параноя (31)

31.

Охраната щеше да се появи след секунди.

Единствената причина, поради която още не бяха дошли, бе уикендът и фактът, че бяха по-малко на брой.

Втурнах се към вратата, забих се в напречния лост за отваряне, но тя не поддаде. Едва не извиках от болка.

Отново пробвах… вратата не помръдваше. Господи… Опитах друга врата, но и тя бе автоматично заключена.

Едва сега осъзнах значението на странното металическо тупване, което бях чул преди минута: с отваряне на чекмеджето вероятно бях задействал някакъв механизъм, който бе изпратил сигнал за заключване на всички изходи. Изтичах бързо до вратите в другия край, но и те бяха блокирани. Дори аварийният изход към стълбището бе заключен, а това със сигурност бе в нарушение на противопожарните изисквания.

Бях заклещен като плъх. Появата на охраната бе въпрос на секунди, след което щеше да започне сериозно претърсване на целия отдел.

Мислех трескаво. Можех ли да ги излъжа по някакъв начин? Беше ме пуснал Стан… може би щях да успея да ги убедя, че съм попаднал случайно в забранена зона и че по погрешка съм дръпнал забраненото чекмедже. В крайна сметка той ме бе видял с очите си, между нас се бе установил контакт, може би имах някакъв шанс. Само че той сигурно харесваше работата си повече от мен, а от друга страна, какво щеше да стане, ако поискаше да види пропуска ми и разбереше, че работното ми място е далеч оттук?

Не, това бе риск, който не можех да поема. Нямах избор, трябваше да се скрия.

Само че не можех да изляза.

„Заклещен между четирите стени“… „Уингс“. Господи!

Ксеноновата лампа пулсираше, ослепително ярка, сирената влудяващо виеше, сякаш се намирах в зоната на излязъл от режим и започнал да се разтапя ядрен реактор.

Но къде можех да се скрия? Съобразих, че първата ми работа е да направя нещо, за да отклоня вниманието им, и да им предоставя невинно и напълно правдоподобно обяснение за сработването на алармената инсталация. Само че не разполагах с никакво време за такова нещо.

Хванеха ли ме тук, това беше краят. Краят на всичко. Нямаше просто да загубя работата си в „Трайон“. Щеше да има много по-лоши последици. Над мен надвисваше катастрофа, истински кошмар.

Сграбчих най-близкото метално кошче за боклук. Беше празно, така че взех лист хартия от близкото бюро, смачках го и го запалих със запалката си. Изтичах обратно при нишата със засекретените досиета и оставих кошчето с горящия лист до стената. Извадих цигара и я хвърлих в кошчето. Хартията гореше и над нея се издигаше приемливо голям облак дим. Може би като намереха останките от цигарата, щяха да обвинят нея за малкия пожар. Може би.

Навън, откъм задното стълбище, се разнесоха бързи тежки крачки.

Не, още не… Господи… Краят… Това е краят. Всичко свърши.

Погледът ми попадна на затворена врата, на която досега не бях обърнал внимание. Оказа се отключена. Беше вратата на сервизно помещение с канцеларски материали — не много широко, но към три и половина метра дълбоко; по стените имаше полици с топчета хартия, дискети и така нататък.

Не смеех да включа осветлението, така че не се виждаше много добре, но все пак различих тясна пролука между две лавици в дъното, където може би щях да успея да се вмъкна.

В мига, в който дръпнах вратата да я затворя зад себе си, чух отварянето на друга врата и после приглушени звуци.

Замръзнах. Сирената продължаваше да вие. Не смеех дори да дишам. Помръднах пробно и стелажът зад мен предателски изскърца. Нямах избор, плъзнах се предпазливо напред и рамото ми се отри в някакъв кашон. Съмнявах се, че точно в този момент отвън минава някой, способен да долови слабите шумове, които предизвикваха движенията ми, при цялата тази олелия навън, виковете, сирените и всичко останало. Но си наложих да застина и да не помръдвам.

— … шибана цигара! — чух за свое облекчение.

— … пожарогасител… — каза някой в отговор.

В продължение на дълго, много дълго време — може да бяха десет минути или половин час, нямах представа, не смеех да помръдна ръка, за да погледна часовника си — стоях, извит неудобно, потен от горещината и страха, в състояние на забавен живот, с изтръпнали крака от странната поза, в която бях застинал.

Очаквах със свито сърце вратата на складовото помещение да се отвори, да блесне светлина и да сложи край на всичките ми мъчения.

Не знаех, нямах представа, не бях измислил какво, по дяволите, ще им кажа. Може би нищо. Всеки момент можеха да ме хванат, а аз нямах никакво обяснение. Във всеки случай, щях да съм късметлия да се отърва само с уволнение. По-вероятното бе „Трайон“ да ме даде на съд — просто нямаше, не можеше да има приемливо обяснение за моето присъствие тук. Изобщо не ми се мислеше пък какво ще предприеме Уайът, след като му паднех в ръцете.

Поне да бях постигнал нещо. Защото резултатът бе кръгла нула. Досиетата на хората, работещи по „Аврора“, ги нямаше.

Отвън се разнасяха необичайни звуци, обясними с използването на пожарогасител, но виковете малко по малко утихваха. Не знаех дали охраната се е обадила на дежурните пожарникари, или са извикали местната пожарна охрана. И дали са приели кошчето като достатъчно обяснение за задействаната алармена сигнализация. Както и дали възнамеряват да продължат с огледа на отдела.

Така че стоях вътре, краката ми се бяха превърнали в ледени колони, по лицето ми се стичаха струйки пот, а раменете и гърбът ми се бяха схванали.

Продължавах да чакам.

Чувах от време на време гласове, но те звучаха вече много по-спокойно. Долавях крачки на нормално вървящи хора, а не тропот на тичащи.

По някое време — стори ми се, че е изминала цяла вечност — всичко отвън утихна. Пробвах да вдигна лявата си ръка, за да видя колко е часът, но тя не ме слушаше. Опитах се да я разтърся, преместих дясната, първо ощипах, после разтрих с нея лявата и най-сетне започнах отново да я усещам. Погледнах светещия циферблат. Беше малко след десет, макар да бях готов да се закълна, че минава полунощ.

Бавно излязох от позата на индийски йога и безшумно пристъпих към вратата на малкото помещение. Долепих ухо до нея и няколко секунди напрегнато се вслушвах. Не се чуваше нищо. Можех да допусна, че са си тръгнали — в крайна сметка бяха угасили нищожния пожар, бяха се уверили, че няма влизане с взлом. Човешките същества, особено хората от нощната охрана, които определено не изпитват добри чувства към компютрите, взели им работата, не се доверяват на машините и поради тази причина са готови да ги обвинят в случаи като този. Може би, ако наистина имах късмет, никой нямаше да се запита защо системата за неправомерен достъп се е задействала преди пожарната инсталация.

Поех дълбоко дъх и бавно отворих вратата.

Огледах се в двете посоки, погледнах право пред себе си. Изглежда, отново бях сам. Нямаше никого. Излязох, спрях и пак се огледах.

Отново никой.

Миришеше доста силно на дим, както и на някакъв химикал, със сигурност заредената в пожарогасителя специална смес.

Тръгнах предпазливо покрай стената — държах се встрани от стъклени врати и външни прозорци — и стигнах един от изходите. Не тези извеждащи в приемната, нито задните стълбищни врати, през които бях чул да идва охраната.

Само че те бяха заключени.

Още бяха заключени.

Господи, сега и това ли?

Не бяха дезактивирали заключването на вратите. Движенията ми станаха по-бързи заради нахлулия в кръвта ми адреналин. Отидох при вратите до приемната. И те бяха заключени.

Сега какво?

Нямах избор.

Нямаше никакъв начин да отключа вратите отвътре или поне аз не знаех такъв начин. А някак не вървеше да позвъня на охраната след всичко случило се само преди малко.

Не. Налагаше се да остана тук, докато не се появи някой, който да ме пусне да изляза. Което може би щеше да се случи чак на сутринта, когато дойдеха чистачите. Или… не дай боже, когато се появеше първият служител на „Личен състав“. Защото в този случай щеше да ми се наложи да обяснявам някои необясними неща.

На всичко отгоре бях изтощен. Намерих работна клетка далеч от врати и прозорци и седнах на стола в нея. Не, не бях изтощен. Бях тотално скапан. Трябваше да се наспя. Сложих ръце на бюрото и като измъчен студент в университетска библиотека, отпуснах глава върху тях и заспах.