Джоузеф Файндър
Параноя (18)

18.

Някъде около обяд усещането, че съм ходещ труп, започна да избледнява и реших да се поразкърша в салона — пардон, „фитнес центъра“. Фитнес центърът се намираше на покрива на крило „Е“ и представляваше нещо като мехур, в който бяха разположени тенис корт, всякаква техника за контрол на сърдечната дейност, пътеки за ходене, машини „Стеър Мастър“, симулиращи качване по стълби, така наречените „елиптични гладиатори“, съоръжени до един с индивидуални видеомонитори. Към съблекалнята имаше сауна и всичко бе просторно като в скъп спортен клуб.

Преоблякох се и тъкмо се готвех да нападна машините, когато в съблекалнята, без да бърза, влезе Чад Пиърсън.

— Ето го къде бил — каза Чад. — Как вървят нещата? — Той отвори съседното шкафче. — Ще похвърляме ли?

— Всъщност имах намерение да…

— Не искаш ли да поиграем?

Поколебах се за секунда.

— Ами защо не.

На игрището нямаше никого, така че почакахме няколко минути, като дриблирахме и стреляхме от различни дистанции. Накрая Чад предложи:

— Да опитаме ли двойка?

— Става.

— До единайсет?

— Окей.

— Виж… дали да не го направим малко по-вълнуващо? Да заложим по нещо, а? Аз не съм хазартен тип… но може би това ще внесе някаква тръпка?

„Да бе, не си хазартен. Ти ако не си…“

— Добре, на стекче бира или нещо подобно?

— Ти пък… Предлагам стотарка.

Сто долара? Сякаш се намирахме в Лас Вегас. Съгласих се неохотно:

— Добре.

Което си беше грешка. Чад беше добър, играеше със стръв, дори агресивно, а аз още си бях махмурлия. Той отиде до линията за трите точки, стреля и вкара. Огледа се, доволен от себе си, направи револвер с палец и показалец, духна в „цевта“ и каза:

— Още дими!

Измести ме с гръб, гардира умело, вкара с отскок и с лекота поведе в резултата. От време на време се правеше на Алонсо Морнинг — имитираше стрелец, който вади револверите си. Адски досадно.

— Днес май не сме във форма, а? — попита ме той. Изражението му бе доброжелателно, дори загрижено, но в погледа му се долавяше пренебрежение.

— Има такова нещо — измърморих. Опитвах се да се държа спортсменски и да се наслаждавам на играта, но този тип започваше да ми играе по нервите. Мъчех се, когато атакувах, и още не можех да почувствам топката. Пропуснах няколко стрелби, той ми направи два чадъра. После се отпуших, реализирах няколко пъти и скоро резултатът беше шест на три. Започна да ми прави впечатление, че той предпочита да атакува отдясно.

Той отново вкара с отскок и повтори тъпия номер с револвера, после изграчи:

— Парите или живота!

Това беше моментът, когато мозъкът ми най-сетне превключи в състезателен режим. Чад продължаваше да атакува отдясно. Беше очевидно, че лявата му ръка е слаба, така че започнах да го притискам и да го принуждавам да играе отляво, което се оказа добра стратегия.

Бях прав. Лявата му ръка все едно я нямаше. Пропускаше при стрелба отляво, после аз на няколко пъти му отнех топката, докато дриблираше нескопосано с нея. Веднъж му блокирах пътя и направих лъжливи движения с тяло, като го принудих рязко да смени посоката. В началото на играта предпочитах да стрелям атакувайки, а не с отскок и Чад беше решил, че този елемент не го владея. Така че бе смаян, когато започнах да реализирам точка след точка все с отскок.

— Знаем ги значи тези неща — скръцна той със зъби. — Можел си да вкарваш с отскок… но ей сега ще сложа край на това.

Тогава започнах да блъфирам. Симулирах подготовка за отскок, като приклекнах, той скочи във въздуха да ме блокира, а аз се гмурнах покрай него и вкарах под коша. Получи се добре, затова го опитах отново. Чад бе толкова изваден от равновесие, че втория път се получи даже по-добре. След малко резултатът се изравни.

Сега аз започвах да му лазя по нервите. Всяко мое лъжливо движение го изкарваше от равновесие, всяка моя следваща точка го нервираше все повече. Минавах покрай него откъдето пожелаех. Вече водех и с увеличаването на разликата той се изнервяше все повече. Лицето му бе зачервено, въздухът не му стигаше, беше забравил да се прави на герой.

Водех му десет на девет, когато при поредната ми атака внезапно спрях. Чад залитна назад и падна по дупе. Без да бързам, се подготвих и вкарах. Направих револвер с палец и показалец, стрелях, издухах цевта и с широка усмивка го довърших:

— Дими!

Чад се изправи, залитна и се подпря на тапицираната стена. Беше задъхан.

— Добре, изненада ме. В теб имало повече дух, отколкото изглежда. — Той си пое дълбоко дъх. — Добре беше. Много забавно. Но следващия път ще те смачкам, момченце — вече познавам играта ти. — Той се усмихна, уж се шегуваше, протегна потната си лепкава ръка и я сложи на рамото ми. — Дължа ти един Бенджамин^[1].

— Забрави. И без това не обичам да играя на пари.

— Не, настоявам. Ще си купиш нова вратовръзка или нещо подобно.

— Не, Чад. Не приемам.

— Но аз ти дължа…

— Нищо не ми дължиш. — Замислих се за миг. От всичко на света хората най-много обичат да дават съвети. — Освен ако не споделиш с мен що за човек е Нора.

Очите му светнаха — сега вече можеше да ми покаже колко е добър.

— А-а… тя прави така с всички новопостъпили. Това е начинът й да ги сплаши, но нищо повече. Нищо лично, повярвай ми — същото се случи и с мен, когато постъпих.

Забелязах непроизнесеното „А виж ме сега“. Той внимаваше да не критикува Нора и знаеше, че е разумно да се пази от мен и да не се разкрива ненужно.

— Е, аз съм голям човек — въздъхнах. — Ще го понеса някак.

— Нали ти казах да не го приемаш лично, приятелю. Тя ти показа как стоят нещата — предупреди те да си нащрек, — сега е време да вървим нататък. Едва ли щеше да постъпи така с теб, ако не те смяташе за кандидат с потенциал. Харесва те. Нямаше да се бори да те вземе в екипа си, ако не мислеше така.

— Окей. — Не можех да реша дали ми говори истината, или ме подмята.

— Всъщност, ако искаш… днес следобед има оперативка, ще присъства и Том Лундгрен, ще обсъждаме техническата спецификация, нали се сещаш? Истината е, че от няколко седмици вървим на празен ход и сме затънали в дебати дали да включим във функционалните характеристики „Голд Дъст“^[2]. — Той извъртя очи към тавана. — Наистина ми е писнало от това. Нора само чака някой да отвори дума и после не можеш я спря. Но ще е добре, ако изложиш някакво мнение по повод „Голд Дъст“ — не е необходимо да се съгласяваш с Нора, че това е пълна дивотия и прахосване на пари. Важното е да имаш собствено мнение. Тя обича дебата по същество.

Доколкото ми бе известно, „Голд Дъст“ бе последният вик на модата в потребителската електроника. Някаква комисия от инженери бе измъдрила това романтично име за маломощна късообхватна комуникационна технология, замислена като метод за свързване на било то „Палм“, „Блекбери“ или „Лусид“ с телефон, лаптоп, принтер или каквото и да е. Всъщност с всичко отстоящо на не повече от шест метра. Компютърът ти можеше да си говори с принтера или с нещо друго без никакви кабели, в които да се препъваш. Идеята беше най-сетне да се освободим от оковите, от жиците, кабелите и каишките. Разбира се, онзи, дето беше измислил тази технология, не бе предвидил появата и последващата експлозия на безжичния стандарт Wi-Fi 802.11. Още преди Уайът да се бе захванал с мен, аз вече бях чувал за Wi-Fi. А за „Голд Дъст“ ми бяха разказали инженерите на „Уайът“ и не бяха пропуснали възможността да се погаврят с него.

— Добре, в „Уайът“ винаги се намира по някой, който да се опита да ни прекара да го вградим, но поне досега удържахме на натиска.

Той поклати глава.

— Инженерите винаги искат да напъхат всичко във всичко, без да се интересуват колко ще струва. Какво им пука, ако цената на изделието скочи над петстотин долара, голяма работа. Но не се съмнявай, че този въпрос отново ще се повдигне, така че ако искаш, изкажи се по него.

— Но аз знам само каквото съм прочел.

— Аз ще отворя темата за теб, после действай сам. Спечели някоя и друга точка пред шефката, няма да ти навредят, нали така?

Чад беше прозрачен и за мен не бе трудно да видя мотивите му. Знаех, че е коварен и че не трябва да му се доверявам, но от друга страна, той явно се опитваше да изгради някакъв съюз с мен, вероятно изхождайки от мисълта, че за него ще е по-добре да ме има — мен, новия талант — на своя страна, отколкото да се чувства заплашен от мен, което несъмнено беше истината.

— Добре, благодаря — казах аз.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Когато се върнах на работното си място, до оперативката оставаше по-малко от половин час, така че влязох в интернет и поосвежих знанията си върху „Голд Дъст“, поне да зная за какво ще говоря. Прегледах набързо десетина сайта на маниаци, посетих дори GoldDustGeek.com (там правеха промоцията на тази технология) и със закъснение забелязах, че зад мен стои някой и ме наблюдава. Беше Фил Боджалян.

— Стараем се, а? — каза той. — Едва вторият ти ден и такъв трудов ентусиазъм! — Той учудено поклати глава. — Не се престаравай, ще прегориш. А и как ще изглеждаме покрай теб ние? — Той се изсмя дрезгаво, сякаш беше изтърсил убийствена реплика, и напусна сцената.