Джоузеф Файндър
Параноя (6)

6.

— Изхвърлили са те? — Сет Маркъс, най-добрият ми приятел от гимназията, работеше като барман три нощи в седмицата в „Али Кет“ — заведение за юпита. Денем се подвизаваше като юридически помощник в една правна фирма в центъра на града. Казваше, че имал нужда от добавката към заплатата, но лично аз бях убеден, че го прави, за да продължи да е „готин“ и да не се превърне работещ за фирма конформист — категорията хора, на които двамата с него се присмивахме. — За какво? — Не можех да си спомня какво му бях разказал. Бях ли му споменал за обаждането на Мийчъм, директора по сигурността? Дано не. Защото не можех да му кажа абсолютно нищо за менгемето, в което ме бяха стиснали. — Сигурно онова голямо парти? — Беше много шумно и някакъв тип в далечния край на бара свиркаше остро и пронизително с два пръста. — Онзи пич на мен ли свирка? Да не съм му помияр? — Той подчертано игнорира свиркащия. — Поклатих глава. — Тогава значи ти се е разминало? Не мога да повярвам, че успя да ги изработиш. Какво да те почерпя, за да отпразнуваме?

— „Бруклин Браун“?

— Не става — поклати глава той.

— „Нюкасъл“? „Гинес“?

— Какво ще кажеш за наливна? Това, което искаш, тук не са го чували.

— Добре. — Свих рамене.

Наля ми наливна, жълта и пенлива — явно беше новак в тази област. Част от бирата се плисна на одраскания дървен плот на бара. Беше висок, тъмнокос и симпатичен — истински магнит за момичетата, — с комична козя брадичка и обеца. Беше наполовина евреин, но искаше да бъде черен. Пееше и свиреше в една група, „Слидър“, мисля, че я бях чувал един-два пъти — нищо особено, но той говореше много, че щели да „подпишат сделка“. Въртеше десетина далавери едновременно, за да не му се налага да признае, че е „работещ труп“.

Сет бе единственият сред познатите ми, който бе по-голям циник и от мен. Предполагам, точно това бе причината, поради която останахме приятели. Това и фактът, че той не ми опяваше за баща ми, макар навремето да бе играл в гимназиалния отбор по футбол, трениран (и тероризиран) от Франк Касиди. В седми клас двамата попаднахме в една и съща класна стая и веднага се харесахме, може би защото бяхме набелязани от учителя по математика г-н Паскуале като обекти, подходящи за подигравка. В девети клас напуснах общинското училище, за да постъпя в „Бартоломю Браунинг & Найтли“ — скъпо подготвително училище, където баща ми бе нает като треньор по футбол и хокей и където поради тази причина можех да уча, без да плащаме такса. Близо две години почти не се виждахме със Сет, докато един ден не уволниха баща ми, защото бе счупил две кости в дясната и една в лявата предмишница на едно от децата. Майката на момчето се оказа в настоятелския съвет на „Бартоломю Браунинг“, така че кранчето на безплатното ми обучение секна и се върнах в общинското училище. Не само това, но наеха и татко, така че спрях да играя футбол.

Докато учехме в гимназията, и двамата със Сет работехме в една и съща бензиностанция на „Гълф“, докато на него не му писна от зачестилите обири и не се премести в „Дънкин Донътс“, където работеше нощем. После две лета чистихме прозорци за една компания, която се грижеше за голям брой небостъргачи в центъра. Това продължи до момента, когато преценихме, че да висиш на въжета и да миеш отвън двайсет и седмия етаж звучи по-героично, отколкото е на практика. Беше не само скучно, но и дяволски страшно, а тази комбинация е отвратителна. Много хора гледат на висенето от покрива на небостъргач на петдесет или сто метра височина като на някакъв екстремен спорт, но на мен това ми приличаше на опит за самоубийство в каданс.

Свиркането се ожесточи. Хората гледаха свиркащия — бузест оплешивяващ тип в костюм — и някои откровено се кискаха.

— На път съм да си изпусна шибаните нерви — въздъхна Сет.

— Недей — казах аз, но беше прекалено късно, защото той вече бе тръгнал към другия край на бара. Извадих цигара и запалих, докато го наблюдавах как отива при онзи, навежда се през бара и го поглежда страшно с физиономия, сякаш едва се сдържа да не го хване за реверите. Каза му нещо. Стоящите около свиркащия се разсмяха. Хладнокръвен и отпуснат, Сет тръгна обратно. Спря се да размени няколко приказки с две красиви жени — блондинка и брюнетка — и им се усмихна.

— Не мога да повярвам, че още пушиш — отбеляза той. — Не намираш ли, че е адски тъпо, особено след примера на баща ти? — Той извади цигара от моя пакет, запали я, всмукна дълбоко и я остави в пепелника.

— Благодаря ти, че не ми благодариш, че не съм пушил — казах аз. — Интересно ми е какво е твоето извинение.

Сет изпусна дима през ноздрите си.

— Виж, приятел, аз обичам да съм в многозадачен^[1] режим. Освен това в моето семейство няма болни от рак. Ние сме само луди.

— Той не е болен от рак.

— Добре де, емфизема. Както и да го наричат. Как е старецът?

— Добре. — Свих рамене. Не исках да се задълбочавам в тази тема, Сет също.

— Пич, можеш ли да повярваш, че едно от онези мацета си поръча „Космополитен“, а другото… „ледена напитка“. Мамка им!

— Защо, какво има?

— Много е връткаво, а накрая бакшишът ще е четвърт долар. Жените не обичат да дават бакшиши, това вече го научих. Господи, отваряш две будвайзерчета и правиш два долара. „Ледена напитка“! — Той поклати глава. — Божичко!

Сет ме остави за няколко минути и се залови да трака със съдинки, пуснал миксера на максимални обороти. После сервира на момичетата напитките им с една от най-убийствените си усмивки. Бакшишът му едва ли щеше да е и четвърт долар. Двете момичета се обърнаха, за да ме изгледат, и се усмихнаха.

Когато се върна, той ме попита:

— Какво ще правиш после?

— После ли? — Вече наближаваше десет, а аз трябваше да се видя с един от инженерите на „Уайът“ в седем и половина сутринта. Бяха ми организирали два дни обучение при него — той беше от експертите по проекта „Лусид“, — след което следваха нови два дни при един от маркетинговите мениджъри, отговарящ за новите продукти, и редовни сесии с „инструктор по мениджмънт“. Бяха ми нагласили убийствен график. Строева подготовка за нестроеваци, така го наричах за себе си. Но място за компромиси нямаше и трябваше да забравя отиването на работа в девет или десет. Но не можех да кажа това на Сет, не можех да го споделя с никого.

— Аз свършвам в един — обясни ми той. — Ония двете кучки попитаха дали искам след това да отидем на салса. Казах им, че имам приятел. Те току-що те провериха и се навиха.

— Не става — въздъхнах аз.

— Кво?…

— Трябва да съм на работа много рано. По-точно казано, навреме.

Сет ме изгледа обезпокоено; не вярваше на ушите си.

— Какво става?

— Работата стана дебела. И утре трябва да съм рано. Голям проект.

— Шегуваш се!

— За нещастие не. Ти не трябва ли също да си на работа сутринта?

— Ти да не се превръщаш в един от тях?

Усмихнах се.

— Време е да пораснем. Край на детинщините.

Сет ме погледна с отвращение.

— Пич, никога не е късно да имаш щастливо детство.