Джоузеф Файндър
Параноя (86)

86.

Петнайсетина метра пред мен на стената, точно под тавана, имаше монтирана камера и малката й червена лампичка мигаше.

Уайът бе споменал, че съм добър актьор, и сега бе моментът да изявя целия си талант, доколкото го имах. Трябваше да изглеждам нехаен, незаинтересован, зает и всичко друго, освен неспокоен. Отчитайки душевното ми състояние, това означаваше, че трябва доста да се постарая.

„Продължавайте да гледате канала на времето или каквото там сте включили в момента — мислено заклех невидимите охранители, където и да се намираха те. — Пийте си кафето, яжте си донътите. Говорете си за баскетбол или футбол. Не обръщайте никакво внимание на човека на екрана“.

Работните ми обувки леко скърцаха по мокета, докато тиках пред себе си кофата.

Никакви хора наоколо. Слава богу.

Не, помислих си в същия момент, по-добре щеше да е, ако имаше — това би отклонило фокуса на вниманието от мен.

Да, може би. Но човек трябва да се примирява с реалността. Надявах се поне никой да не се поинтересува къде отивам.

Завих и се озовах в началото на огромна зала, разделена като пчелна пита на работни клетки. С изключение на няколкото лампи на аварийното осветление не светеше нищо.

Започнах да бутам кофата по централната пътека. Без да въртя глава, забелязах нови камери. Работните места, покрай които минавах, изглеждаха обитаеми — по стените на разделящите прегради имаше окачени документи, по белите дъски беше писано, бюрата не бяха подредени — имаше следи, че тук работят инженери. Дори на една от полиците забелязах „Обичай ме, Люсил“, втренчила злобен поглед в мен.

„Върши си работата“, напомних си.

От картата знаех, че от другата страна на тази открита зона има къс коридор, водещ право към охраняваната половина от етажа. Надпис на стената (СЕКРЕТНА ЛАБОРАТОРИЯ C — ВХОД САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ДОПУСК СЪС СТРЕЛКА) потвърди верността на предварителното ми проучване.

Всичко обаче се развиваше много по-лесно, отколкото бях очаквал. Около входа, разбира се, беше натъпкано с датчици за движение и охранителни камери.

Но ако обаждането ми предния ден до отдел „Сигурност“ беше изиграло ролята си, поне половината датчици трябваше да са изключени.

Само че нямаше как да съм сигурен. Щях да разбера след няколко секунди, когато се приближах още малко.

Камерите сигурно щяха да бъдат включени, но аз имах идея как да противодействам на това.

Внезапен шум едва не ме накара да подскоча. На всичко отгоре идваше от моята станция.

— Господи! — прошепнах. Сърцето ми заби лудо.

— Адам — чу се гласът на Сет, безизразен и леко задъхан.

Натиснах бутона отстрани.

— Да?

— Лошо.

— Какво става?

— Ела веднага.

— Защо?

— Просто ела веднага!

Мамка му!

Изоставих кофата и се затичах, но веднага се сетих, че ме наблюдават. Насилих се да продължа ходом. Какво ли бе станало? Дали въжетата бяха изпуснали и вентилационната решетка бе паднала? Или някой бе отворил вратата на машинното отделение и беше намерил там Сет?

Ходенето ми скъсваше нервите. Някъде пред мен се отвори врата на офис и от нея излезе мъж на средна възраст. Носеше кафяви безформени панталони от полиестер и жълта риза с къс ръкав и изглеждаше като олицетворение на машинен инженер от старата гвардия. Или бе решил точно днес да подрани, или нещо го бе задържало за през нощта. Мъжът ме погледна незаинтересовано, без да каже нищо.

Бях чистач — невидим.

Няколко камери несъмнено предаваха образа ми, но не вярвах да привлека нечие внимание. Чистач или техник от поддръжката. Мястото ми бе тук. Никой нямаше да ме погледне два пъти.

Най-сетне стигнах до машинното. Спрях за миг пред вратата и се вслушах за гласове отвътре, готов да избягам, ако някой се разправя със Сет, макар да не ми се искаше да го изоставям. Но единственият едва доловим звук беше писукането на полицейския скенер.

Отворих вратата. Сет бе замръзнал, вдигнал късовълновия скенер до ухото си.

Изглеждаше паникьосан.

— Трябва веднага да се махаме оттук — прошепна той.

— Какво?!

— Охранителят от покрива. От седми етаж. Онзи, дето ни качи горе.

— Какво?

— Изглежда, се е върнал горе. От любопитство… дявол знае защо. Погледнал надолу и не ни видял. Видял само въжетата и жилетките, но нито следа от миячи на прозорци. Стреснал се. Не знам какво си е помислил… може би, че нещо ни се е случило.

— И какво?

— Слушай!

По полицейския скенер вървеше някаква оживена разправия, чуваха се много гласове. Долових:

„Етаж по етаж, край!“.

След това:

„Група Браво, обади се“.

„Тук Браво, край“.

„Браво, има подозрение за проникване, крило «Дейвид». Миячи на прозорци — изоставена екипировка на покрива, никаква следа от тях. Започнете претърсване на цялата сграда — етаж по етаж. Обявявам код две. Браво, хората ви поемат първи етаж, край“.

„Разбрано, край“.

Погледнах Сет и казах:

— Доколкото си спомням, „Код две“ означава спешно.

— Претърсват сградата — прошепна Сет. Гласът му едва се чу над грохота на машините. — Трябва веднага да се изнасяме.

— Как? — изсъсках. — Не можем да спуснем въжетата, дори ако приемем, че още са си на мястото. И не виждам как ще се измъкнем през дупката на този етаж!

— Какво ще правим тогава, по дяволите?

Поех дълбоко въздух, за да се успокоя. Изведнъж ми се припуши.

— Добре… Намери компютър, който и да е. Влез в сайта на „Трайон“. Потърси страницата, описваща мерките за безопасност при екстрени ситуации, и виж къде са изходите. Товарни асансьори, стълбища… каквото има. Интересува ни всякакъв начин за изнасяне оттук, дори ако трябва да се скача.

— А ти какво ще правиш?

— Връщам се.

— Какво? Ще ме убиеш! Тази сграда вече гъмжи от охранители, тъпако!

— Но те не знаят къде сме. Известно им е само, е, че сме някъде из сградата… а има седем етажа.

— Боже господи, Адам!

— Това е последният ми шанс — казах и се затичах към вратата. На излизане му помахах с моята „Моторола“. — Обади ми се, като намериш изход. Аз влизам в секретната лаборатория. Трябва да взема това, за което дойдохме.