Джоузеф Файндър
Параноя (90)

90.

Вратата на заседателната зала се отвори.

Беше един от познатите ми охранители.

— Господин Годард дава пресконференция — каза той. Беше висок, четиридесетинагодишен и носеше очила с телени рамки. Синята униформа му стоеше лошо. — Каза, че трябва да слезете в Центъра за посетители.

Кимнах, че съм разбрал.

Главното фоайе на „Трайон“ бе претъпкано с хора. Водеха се безброй разговори на висок тон, от фотографи и репортери не можеше да се разминеш. Потопих се още от вратата на асансьора в целия този хаос и моментално загубих всякаква ориентация. Не можех да разбера кой какво казва, защото всички гласове се преплитаха в бял шум. Една от вратите, които водеха към голямата футуристично проектирана аудитория, непрекъснато се отваряше и затваряше. Зърнах за миг гигантския образ на Годард върху огромния информационен панел и чух електронно усиления му глас.

Започнах да си пробивам с лакти път през тълпата. На няколко пъти ми се стори, че някой ме вика, но продължих напред като зомбиран.

Аудиторията бе амфитеатрална, долу имаше подиум. Годард стоеше под светлината на прожекторите, облечен в неизменната си черна блуза с поло яка и кафяв панталон от туид. Приличаше на професор по литература в малък елитен колеж, ако се изключеше оранжевият телевизионен грим на лицето му. Зад него бе големият екран, на който говорещата му глава бе висока поне два метра.

Аудиторията бе препълнена с журналисти, а светлината на прожекторите бе направо болезнена.

— … изкупуване, което ще удвои продажбите ни, а също така ще удвои и в някои сектори дори утрои пазарния ни дял.

Нямах представа за какво говори. Стоях в задните редици и слушах.

— Бих искал да обявя още нещо — продължи Годард и се усмихна с прословутата си лукава усмивка. — Винаги съм вярвал, че човек трябва не само да получава, но и да дава. Така че тази сутрин „Трайон“ с удовлетворение съобщава за създаването на нова благотворителна фондация. Нейният първоначален капитал ще бъде петстотин милиона долара и нашата надежда е, че за няколко години новата фондация ще се погрижи компютрите да стигнат до хилядите бедни училища в Америка, които нямат ресурсите да си ги доставят сами. Нашето убеждение е, че това е най-добрият начин да се преодолее „информационната пропаст“. Идеята за това начинание не е нова за нас. Наричаме го проект „Аврора“ — на името на гръцката богиня на зората. Вярваме, че проект „Аврора“ ще приветства зората на новото бъдеще за всички нас в тази велика страна. — Вежливи, не особено ентусиазирани ръкопляскания. — Накрая, искам най-топло да приветствам с добре дошли близо трийсетте хиляди талантливи и неуморни труженици на „Уайът Телекомюникейшънс“ в семейството на „Трайон“. Много ви благодаря. — Годард леко наведе глава и слезе от подиума. Нови ръкопляскания, засилващи се до бурни овации.

Гигантското лице на Годард бавно се разми в бизнес новините на Си Ен Би Си. В момента течеше сутрешният бизнес блок.

На половината екран се появи Мария Бартиромо, предаваше пряко от Нюйоркската борса. В другата половина показваха логото на „Трайон“ и графика на движението на цените на акциите през последните няколко минути — кривата пълзеше стремглаво нагоре.

— … докато междувременно търговията с акциите на „Трайон“ достига рекордни нива — казваше тя. — Цената на акциите вече почти се удвои и засега няма никаква тенденция към спад или поне забавяне, след направеното тази сутрин съобщение пред медиите от основателя на „Трайон“ и главен изпълнителен директор на компанията Огъстин Годард за изкупуването на основния им конкурент, финансово закъсалата „Уайът Телекомюникейшънс“.

Някой ме потупа по рамото. Беше Фло, елегантна както винаги, със сериозно лице. Носеше телефонна гарнитура.

— Адам, ще бъдеш ли така добър да се качиш в апартамента за приеми към директорския етаж? Годард иска да те види.

Кимнах, но продължих да гледам.

Картината на големия екран показваше Ник Уайът — двама телохранители го извеждаха от главния корпус на фирмата. Панорамният ракурс показваше стъклената сграда, изумруденозелената морава отвън и тълпящите се репортери. Отлично се виждаше, че той е едновременно ядосан и унизен, че се отнасят с него като с престъпник.

— „Уайът Телекомюникейшънс“ беше затънала в дългове — споменава се сумата от близо три милиарда долара, — когато вчера изтече смайващата новина, че колоритният й основател Николас Уайът е подписал тайно и неодобрено споразумение, не просто негласувано от директорския борд, но и без неговото знание, за изкупуването на тепърва прохождащата базирана в Калифорния компания „Делфос“, малка и без никакви приходи, за сумата от петстотин милиона долара в налични — съобщи Мария Бартиромо.

Камерата показа човека, за когото говореше, в близък план. Висок и снажен, с черна лъскава коса и меден загар. Ник Уайът в плът и кръв. Камерата приближи още. По прилепналата към атлетичното му тяло гълъбовосива копринена риза бяха избили петна пот. Вкараха го в някакъв микробус. На лицето му бе изписано изражение, което съвсем ясно казваше: „Какво е всичко това, по дяволите?“. Познавах добре това чувство.

Ново потупване по рамото.

— Извинявай, Адам, но той иска да те види веднага — уточни Фло.