Джоузеф Файндър
Параноя (50)

50.

Само че ключа за офиса на Камилети никакъв го нямаше.

Проверих обичайните места — всички чекмеджета в бюрото на секретарката му, саксиите с цветя, кутийката с кламери, дори кантонерките за папки. Бюрото й беше достъпно и видимо откъм коридора и започвах да се притеснявам да се въртя около него, защото мястото ми не беше тук. Погледнах под телефона… под клавиатурата… под компютъра. Дали не бе залепен с тиксо под основата на някое чекмедже? Не. Под бюрото? Също не. Непосредствено до бюрото й имаше нещо като малка чакалня — диван, масичка за кафе, два стола. Претърсих и там, но без резултат. Ключът сякаш не съществуваше.

От друга страна, никак не беше нелогично финансовият директор на компанията да предприеме допълнителни мерки за сигурност, затруднявайки максимално достъпа до тайните в кабинета си. Човек не можеше да не се възхити на предвидливостта му.

След десетина минути, опъващи до крайност нервите, реших, че което не става, не става, и толкова, и… изведнъж се сетих за една дребна особеност на собствения ми кабинет. Подобно на всички кабинети на директорския етаж, той бе оборудван с датчик на движение, което не е чак толкова непреодолима предпазна мярка, колкото звучи. Това всъщност е стандартна практика за всички офиси на шефове — подсигуряване някой разсеян началник да не остане заключен в собствения си кабинет. Докато в помещението имаше движение, вратата не можеше да се заключи (едно доказателство, че офисите на седми етаж все пак не бяха като всички останали).

Така че ако си размърдах задника, може би щях да успея да се възползвам от това…

Вратата към кабинета на Камилети бе от плътен махагон, полирана, масивна. Между долния й ръб и дебелия мокет нямаше пролука — там не можех да вмъкна дори лист хартия. Това щеше да усложни нещата до известна степен, но не и да ги направи невъзможни.

Трябваше ми стол, на който да стъпя, но не столът на секретарката му, защото той бе на колелца и щях да имам проблем да го задържа неподвижен. Затова донесох един от столовете в импровизираната чакалня и го нагласих до стъклената стена на кабинета на Камилети. Върнах се в чакалнята. На масичката за кафе бяха разпръснати обичайните списания и вестници — „Файненшъл Таймс“, „Инститюшънал Инвестър“, „Форбс“, „Форчън“, „Баронс“…

„Баронс“? Да. Това щеше да свърши работа. Имаше размера, формата и тежестта на таблоид. Сграбчих го, огледах се за последен път, за да се уверя, че няма да ме хванат да обяснявам нещо, което никога не бих могъл дори само да започна да обяснявам, качих се на стола и избутах един от панелите на окачения акустичен таван.

Бръкнах в празното пространство там, където имаше само жици, кабели и всякакви инсталации, напипах съседния панел, вече от тавана в кабинета на Камилети, вдигнах и него и го отместих встрани върху металната рамка.

Взех вестника, прокарах го първо през моя отвор, после го провесих през съседния и го размахах. Спуснах го колкото можеше по-надолу, пак го размахах енергично… но без резултат. Може би детекторът не бе настроен да улавя движения толкова близко до тавана. Изправих се на пръсти, извих лакътя си до счупване — това ми даде допълнителни трийсетина сантиметра височина — и размахах вестника толкова рязко, че ме заболяха сухожилията.

И чух щракване.

Тихо, но съвсем ясно.

Издърпах вестника, наместих акустичния панел, слязох от стола и го върнах, откъдето го бях взел.

После опитах дръжката на вратата.

И вратата се отвори.

Бях донесъл в работната си чанта няколко неща, в това число фенерче „Маглайт“. Дръпнах веднага венецианските щори и включих мощния лъч.

Кабинетът на Камилети бе също толкова лишен от индивидуалност, колкото и кабинетите на останалите — обичайната колекция от семейни фотографии, плакети и награди, дипломи в рамки на стените и редичка от уж четени книги на бизнес тематика. Кабинетът не беше от ъгловите и нямаше прозорци от пода до тавана, както в „Уайът Телеком“. Изобщо нямаше изглед навън. Дали Камилети не изпитваше неприязън към идеята да приема важни гости в този повече от скромен кабинет? Стилът можеше да допадне на Годард, но не бях сигурен, че това е стилът и на Камилети. Въпреки произхода си той изглеждаше човек, който не би се задоволил с дребни постижения. Бях чувал, че на последния етаж в крило „A“ имало луксозен апартамент, където посрещали по-специалните гости, но не бях говорил с някой, който да го е виждал с очите си. Нищо чудно Камилети да посрещаше ВИПовете точно там.

Компютърът му бе оставен включен, но когато чукнах дългия клавиш за интервал на модернистично изглеждащата клавиатура и мониторът светна, се появи диалогов прозорец, който ме подканваше да въведа парола. Без неговата парола, разбира се, не можех да получа достъп до файловете на диска.

Ако не беше записал паролата си някъде, нямаше никакъв начин да я отгатна. Започнах да проверявам на обичайните места: в чекмеджетата, под клавиатурата, на гърба на монитора, под дъното на компютъра. Никъде. Просто за да изпробвам нещо, въведох потребителското му име ([email protected]) и опитах най-простата възможна парола: PCamilletti.

Нулев резултат.

Човекът явно бе от предпазливите и след няколко безплодни опита се отказах.

Трябваше да се сдобия с паролата му по единствения възможен начин: тайно. Прецених, че вероятно няма да забележи, ако свържа един KeyGhost между клавиатурата и компютъра, и го направих.

Признавам, че се чувствах много по-неспокоен, отколкото когато бях в офиса на Нора. Би трябвало вече да имам самочувствието на опитен взломаджия, но нищо подобно — долавях тук някакви тревожни вибрации, които ме плашеха до смърт. Камилети и изглеждаше, и несъмнено беше опасен, а за последиците, ако ме хванеха, даже не исках да мисля. Освен това бях длъжен да приема, че мерките за сигурност по отношение на директорските кабинети са много по-сериозни, отколкото другаде в „Трайон“. Трябваше да бъдат. Наистина, бяха ме обучили да преодолявам стандартните охранителни системи. Но винаги можеше да има невидими такива, които не включваха сирени или мигащи лампи. И точно тази много вероятна възможност ме плашеше най-силно.

Огледах се в търсене на нещо, с което да се захвана. По някаква причина този кабинет изглеждаше по-просторен от останалите, в които бях влизал досега. И тогава се сетих защо: тук просто нямаше шкафове. Точно затова ми се бе сторил и по-подреден. Но в такъв случай къде съхраняваше този човек архивата си?

Когато най-сетне съобразих къде може да е, се почувствах истински идиот. Разбира се. Не беше тук, защото нямаше достатъчно място, не беше и при секретарката му, понеже там достъпът не бе ограничен.

Значи трябваше да е в задната стаичка. Подобно на Годард, всеки директор на „Трайон“ разполагаше с двоен кабинет и задната стая бе с размерите на предната. Това бе начинът, по който шефовете заобикаляха неудобствата от спазването на демократичния принцип за еднакво големи офиси. Да, разбира се, всички офиси бяха еднакво големи, просто шефовете имаха… по два.

Вратата към стаята за оперативки не беше заключена. Осветих с фенерчето във всички посоки, видях малката копирна машина и забелязах, че покрай всички стени са подредени шкафове за папки в махагонов фурнир. По средата имаше голяма кръгла маса, също като тази на Годард, но по-малка. Всички шкафове бяха надписани с технически шрифт. В повечето се съдържаха финансово-счетоводни документи и в тях може би имаше интересна информация, стига да можех да я идентифицирам.

И тогава видях чекмеджетата, надписани „Корпоративно развитие“, и загубих интерес към всичко останало. Корпоративното развитие бе просто модерна фраза за сливания и изкупувания на компании. „Трайон“ бе известен с апетита си към нови малки и средно големи компании. Макар това да бе по-характерно за бурното развитие през деветдесетте години, те продължаваха да изкупуват ежегодно по няколко компании. Предположих, че съответната документация е тук, защото този ресор бе наблюдаван точно от Камилети, който несъмнено отговаряше за стойността на сделките, сигурността на инвестициите и така нататък.

И ако Уайът бе прав, че проект „Аврора“ дължи съществуването си на тайното изкупуване от „Трайон“ на няколко компании, тогава отговорът на загадката „Аврора“ би трябвало да се съдържа именно тук.

Шкафовете не бяха заключени, което бе голям късмет. Не че бе съвсем неочаквано — след като бяха положени грижи максимално да се затрудни влизането в задния кабинет, трябваше ли да се безпокоят и за тези шкафове?

Отворих чекмеджетата и видях вътре множество папки за компаниите, които „Трайон“ или вече бе изцяло купил, или бе собственик само на част от тях, или най-сетне бе анализирал и се бе отказал да ги купува. Някои от имената ми бяха познати, за други изобщо не бях чувал. Съвестно заотварях папките, за да разбера какъв е бил предметът на дейност на съответната компания. Работата вървеше бавно, а аз не знаех какво да търся. Как, по дяволите, можех да разбера дали дадена малка компания е станала част от „Аврора“, след като нямах представа какъв е предметът на дейност на „Аврора“? Задачата просто изглеждаше некоректно поставена.

Изведнъж всичките ми проблеми намериха решението си.

Едно от чекмеджетата беше надписано „Проект «Аврора»“.

И това слагаше край на търсенията ми.