Джоузеф Файндър
Параноя (56)

56.

— Откога… от колко време работиш тук? — попита тя и слезе от машината. Не можех да разчета изражението й. Струваше ми се, че й е забавно, но не съвсем.

— Току-що започнах. От… две седмици. А ти?

— От години… пет години. Къде си?

Не бях допускал, че стомахът ми може да падне толкова ниско, но се оказа, че било възможно.

— Ъъ… назначиха ме в „Потребителски стоки“… отговарям за маркетинга на ново изделие.

— Шегуваш се! — Тя ме изгледа смаяно.

— Да не излезе сега, че сме и в един и същи отдел. Само че… ако беше така, щях да съм те виждал.

— Работила съм там.

— Къде си сега?

— Правя маркетинга за един отдел, който се казва „Разрушителни технологии“ — неохотно ми съобщи тя.

— Така ли? Страхотно. Какво е това?

— Скука — обясни ми тя, но не беше убедителна. — Сложни неща, много от тях в сферата на хипотезите.

— Хмм… — Не исках да изглеждам прекалено заинтригуван. — Чу ли речта на Годард?

Тя кимна.

— Лоша работа. Нямах представа, че положението е толкова тревожно. Искам да кажа, че… съкращения… тук бяхме свикнали да гледаме на съкращенията като на нещо, което сполита другите, никога „Трайон“.

— Справи ли се той според теб? — Исках да я подготвя за неизбежния момент, когато щеше да ме открие в интранета и щеше да разбере с какво се занимавам в действителност. Поне по-късно щях да мога да заявя, че нищо не съм крил и че просто съм сондирал почвата от името на шефа… сякаш имах нещо общо с неговата реч.

— Смаяна съм, разбира се. Но по начина, по който ги представи той, нещата изглеждат логични. Разбира се, на мен ми е лесно да говоря, защото съм сигурна за работата си. Но ти, от друга страна, като новоназначен…

— О, не вярвам да ме засегне, макар че знае ли някой със сигурност? — Наистина не исках да навлизам в темата за работата си. — Все пак той беше доста прям.

— Такъв си е. Страхотен човек.

— Удава му се. — Помълчах и продължих: — Виж… съжалявам, че срещата пи се провали по този глупав начин.

— Съжаляваш? Няма за какво да съжаляваш. — Гласът й омекна. — Как е… баща ти? — Още на следващата сутрин бях оставил съобщение на гласовата й поща, че баща ми е отървал кожата.

— Държи се. Намери в болницата следващите нещастници, с които да се гаври, и сега има нова причина да иска да живее. — Тя вежливо се усмихна: вероятно смяташе за неуместно да се смее за сметка на човек на смъртния одър. — Но ако още имаш желание, бих се радвал да ми дадеш втори шанс.

— Разбира се, че искам. — Тя се върна на машината си и завъртя педалите, като едновременно с това набра от пулта степента на натоварване. — Нали пазиш номера ми? — После се усмихна искрено и лицето й се преобрази. Беше красива. Удивително красива: — Глупости говоря. Нали можеш да намериш името ми на сайта на фирмата.

 

 

Макар да минаваше седем, Камилети още беше в офиса си. Явно беше, че има много работа, но от своя страна, аз пък исках да си тръгне, за да мога да вляза в офиса му преди момчетата от сигурността. Освен това мечтаех и аз да се прибера и най-сетне да се наспя, защото усещах, че съм на границата на силите си.

Опитвах се да измисля начин, по който да вкарам Камилети без негово разрешение в списъка на кореспондентите си, за да мога да следя от моя компютър, кога той е онлайн и кога е изключен, когато изведнъж на екрана ми се появи нов прозорец за директна връзка от Чад:

ЧадП: Не се обаждаш и не пишеш. :(

Дали не си станал прекалено важен за старите си приятели?

Написах му:

Съжалявам, Чад, днес беше лудница.

След около половин минутна пауза получих от него:

Вероятно си знаел предварително за съкращенията, а? Какъв късмет за теб, че си неуязвим.

Не знаех какво да му отговоря, така че близо минута седях в нерешителност и тогава телефонът ми иззвъня. Джослин си беше тръгнала и бе превключила повикванията директно на моя апарат. На екрана се появи номерът, от който ме търсеха — не ми говореше нищо. Вдигнах слушалката:

— Касиди.

— Е, зная, че си ти — чу се саркастичният глас на Чад. — Просто не знаех дали си у дома, или още си в офиса. Но трябваше да се сетя, че амбициозно момче като теб обича да идва рано и да остава до късно, както пише във всички книжки със съвети как да се издигнем в службата.

— Как я караш, Чад?

— Изпълнен съм с възхищение, Адам. Към теб, разбира се. Повече от всякога.

— Това е хубаво.

— Особено след обяда със стария ти приятел Кевин Грифин.

— Всъщност аз едва го познавам.

— Той не се изрази точно така. Знаеш ли нещо много интересно — Кевин никак не беше впечатлен от изявите ти в „Уайът“. Каза, че си бил голям любител на партитата.

— Когато бях млад и безотговорен, бях млад и безотговорен — казах в стила на Джордж Буш — младши.

— Освен това той нямаше впечатление, че си бил в екипа на „Лусид“.

— Той е… не зная… в „Продажби“, или бъркам? — попитах. Ако исках да внуша, че Кевин е бил неосведомен, трябваше да го направя възможно по-деликатно.

— По-скоро беше. Днес бе последният му ден. В случай че не си чул, разбира се.

— Не са ли го харесали? — Усещах в гласа си леко треперене и се постарах да го маскирам, като прочистих гърло, а след това се и изкашлях.

— Цели три дни в „Трайон“. И изведнъж някой от „Уайът“ позвънява в служба „Сигурност“ и подхвърля, че бедният Кев е имал лошия навик да мами с отчитане на разходите по командировките си. Имало доказателства и те били изпратени по факса. Учудили се, че в „Трайон“ не са разбрали. Е, „Трайон“ естествено го изпуска от ръцете си като горещ картоф. Нищо, че Кев енергично отричал, знаеш как става в такива случаи — не се постъпва като в съда, нали?

— Господи! — прошепнах. — Нямах представа.

— Не си имал представа, че са щели да се обадят ли?

— Нямах представа за Кевин. Нали ти казах, не се познаваме толкова добре, но ми приличаше на свестен човек. Боже… Е, няма начин да направиш това повече от веднъж и да не те хванат, нали?

Той се изсмя толкова гръмогласно, че отдалечих слушалката от ухото си.

— О… това беше добре. Ти си наистина едно голямо добро момче. — Той продължи да се смее, все така сърдечно, сякаш бях най-добрият сценичен комедиант, който е виждал. — Ами прав си, прав си, разбира се. Не можеш да правиш това дълго и да не те хванат. — И той прекъсна.

Само преди пет минути бях искал да се облегна на стола си и да подремна за малко, но сега вече не можех, толкова бях изплашен. Устата ми бе пресъхнала, така че отидох в стаята за отдих и си взех бутилка „Акуафина“. Избрах обиколния път, за да мина покрай офиса на Камилети. Беше си тръгнал — кабинетът му бе тъмен, но секретарката му още беше тук. Половин час по-късно теренът вече бе чист.

Беше малко след осем. Този път — благодарение на отработената техника — влязох в кабинета на Камилети бързо и лесно. Нямаше никого. Спуснах щорите, разкачих устройството и вдигнах една от пластините, за да проверя ситуацията навън. Чисто, но наистина не бях така внимателен, колкото трябваше да съм. Както и да е, отворих щорите, излязох и се огледах първо надясно, после наляво.

Мъж в хавайска риза и очила с рогови рамки стоеше подпрян със скръстени ръце на стената пред чакалнята към кабинета на Камилети.

Ноа Мордън.

На лицето му бе застинала особена усмивка.

— Касиди — замислено каза той, — нашият вездесъщ неуморен Касиди.

— О… здрасти, Ноа — измърморих. Бях обзет от паника, но не допуснах тя да изпълзи на лицето ми. Нямах представа какво намеква. — Какво има?

— Мисля, че бих могъл да ти задам абсолютно същия въпрос.

— Наминал си да се видим?

— Сигурно попаднах на грешен офис. Най-простодушно отидох там, където на вратата пишеше „Адам Касиди“. Колко несъобразително от моя страна.

— Тук ме използват всички — опитах се да обясня. Нищо друго не ми хрумваше и съзнавах, че опитът ми за оправдание не струва. Наистина ли вярвах, че той може да допусне, че от мен се очаква да бъда в офиса на Камилети? В осем вечерта? Мордън беше прекалено умен и прекалено подозрителен, за да си помисли това, макар и за миг.

— Значи имаш много господари — отбеляза той. — Сигурно започваш да се объркваш кога за кого работиш.

Усмивката ми беше напрегната. Вътрешно умирах. Беше ме засякъл в офиса на Нора, Сега ме хвана в офиса на Камилети и нямаше начин да не знае.

Това беше краят. Мордън ме бе разкрил. И какво сега? На кого щеше да съобщи? Камилети щеше да ме изхвърли от фирмата в мига, в който научеше, че съм влизал в офиса му, и Годард нямаше да му попречи.

— Ноа… — изграчих аз, но мозъкът ми отказа да измисли продължението.

— Искам да те поздравя за дрехите ти — обади се той. — Напоследък си стъпил сигурно на правилния път към върховете.

— Благодаря. Всъщност…

— Черната трикотажна риза, карираното сако… съвсем в стила на Годард. Все повече заприличваш на безстрашния ни водач. По-бърза, по-спретната бета-версия^[1]. С много нови възможности, не всички, от които работят както трябва. — Усмихна се. — Забелязах, че си се сдобил и с ново порше.

— Да.

— Трудно е да не станеш като другите тук, нали? Един съвет, Адам: докато ускоряваш по магистралата на живота, поспри за малко и се позамисли. Нали се сещаш: когато всичко само идва насреща ти… може би караш в насрещното платно.

— Ще го имам предвид.

— Новината за съкращенията беше много интересна.

— Е, ти си в безопасност.

— Това въпрос ли е, или предложение? — Нещо в мен, изглежда, го развеселяваше. — Няма значение. Аз имам криптонит.

— Какво означава това?

— Нека само кажа, че не съм почетен инженер просто заради трудовата ми кариера.

— И за какъв вид^[2] криптонит говорим? Златен? Зелен? Червен?

— Най-сетне да стане дума за нещо, което ти е известно. Но ако ти кажа, Касиди, няма ли да загубя силата си?

— Така ли?

— Просто си прикривай следите и понякога поглеждай зад гърба си — каза той и се отдалечи по коридора.