Джоузеф Файндър
Параноя (29)

29.

Късно вечерта отидох в „Трайон Системс“.

Паркингът беше почти пуст — единствените коли вероятно бяха на хората от охраната, на другите, които осигуряваха денонощната техническа поддръжка, и може би на някой побъркан на тема работа, на какъвто се преструвах и аз. Не познавах жената на рецепцията — латиноамериканка, която никак не изглеждаше щастлива, че й се налага да е тук по това време. Тя дори не ме погледна, докато влизах, но аз специално я поздравих, като се опитвах да изглеждам забързан, притеснен или нещо подобно. Качих се на моя етаж и дори свърших малко истинска работа с таблицата на продажбите на „Маестро“ в Европа, Близкия изток и Азия. Очертаващата се тенденция не беше никак обещаваща, но Нора искаше да обработя числовите данни и да извлека от тях всичко положително, което може да се намери.

Из по-голямата част от етажа осветлението беше изгасено и ми се наложи да го включа и над моята клетка. Изобщо обстановката беше потискаща.

Мийчъм и Уайът искаха личните досиета на ангажираните в „Аврора“. Сигурно искаха да разберат от тях подробностите по трудовия стаж на всеки участник, откъдето щяха да разберат от кои компании са дошли в „Трайон“ тези хора и с какво са се занимавали на последната си работа. Това бе добър начин да се изгради някаква хипотеза относно естеството на „Аврора“.

Само че аз не можех просто да вляза с безгрижна походка в „Личен състав“, да разровя из кантонерки и шкафове с документация и да си избера каквото ми се харесва. Отдел „Личен състав“ в „Трайон“, за разлика от много други подобни отдели в други компании, се отнасяше към мерките за сигурност много сериозно. Компютрите им например не бяха достъпни през основната база данни, защото бяха вързани в отделна собствена мрежа. Това беше разумно, тъй като трудовите досиета съдържат лична информация с поверителен характер, например оценки за работата им, състоянието на пенсионните им планове, използваните опции за закупуване по преференциални цени на акции на компанията — все неща, които никой не би желал другите да знаят за него. Може би кадровиците се страхуваха, че редовите служители ще надушат баснословните заплати, които са си определили шефовете, и ще избухне бунт на възмутените.

„Личен състав“ бе разположен на трети етаж, крило „E“ — доста далеч от „Маркетинг нови продукти“. По пътя дотам имаше доста заключени врати, но електронният ми пропуск вероятно щеше да се справи с тях.

И тогава си спомних, че компютрите някъде записват в скрит файл кой къде и кога влиза. Информацията, разбира се, се съхраняваше надлежно, друг бе въпросът дали някой някога я преглежда съвестно. Беше ми ясно, че ако нещата тръгнат в нежелана посока, няма да изглежда никак добре за мен, че в една неделна нощ по някаква трудно обяснима причина съм извървял разстоянието от „Нови продукти“ до „Личен състав“, оставяйки по пътя си диря от „цифрови трохи“.

Така че слязох с асансьора и излязох от сградата през една странична врата. Една от особеностите на охранителните системи е, че те регистрират само влизащите, но не и излизащите. Нали когато излизаш, не използваш пропуска си. Не зная, това може да е свързано с някакви разпоредби на противопожарните власти във връзка с изискванията за бързо напускане на сградата, но е факт. Това означаваше, че можех да напусна сградата, без някой някога да има доказателство затова.

Заобиколих от страната на крило „E“, където бяха разположени голям брой административни служби: „Снабдяване“, „Поддръжка“ и други подобни, и в този миг видях някой да излиза през сервизния изход.

— Ей, задръж вратата, може ли? — извиках. После размахах пропуска си пред човека, чистач или нещо подобно. — Проклетият пропуск не работи!

Мъжът услужливо задържа вратата, без дори да ме поглежда, и аз влязох. Нищо никъде не беше записано. За системата, контролираща влизането в сградата, аз все още се намирах на работното си място.

Качих се по стълбите на трети етаж. Стълбищната врата се оказа отключена. Това, изглежда, също бе елемент от противопожарните разпоредби: в сгради над определена височина в екстрени ситуации трябва да може да се движиш между етажите по стълбището. На някои етажи може и да имаше четци на карти до съответните врати. За мое щастие трети етаж не беше защитен по такъв начин. Отворих вратата и се озовах право в приемната на „Личен състав“.

Мястото изглеждаше точно така, както човек очаква да изглежда приемната на „Личен състав“ — махагонова ламперия, демонстрираща, че тук се отнасят напълно сериозно към кариерата на хората, а едновременно с това имаше колорит, топлина и удобни меки столове. Което подсказваше, че след като си стигнал дотам, че да почукаш на вратата на „Личен състав“, най-добре е да се въоръжиш с търпение.

Огледах се за камера за наблюдение, но не видях. Не че очаквах да видя — това все пак не беше банка, — но все пак трябваше да съм предпазлив. Или поне да не забравям, че трябва да съм.

Осветлението беше много икономично и от това атмосферата на мястото ставаше още по-изискана. Или по-плашеща… според случая.

Останах няколко секунди така, без да предприемам нищо. Мислех. Нямаше никакви чистачи, които бих могъл да излъжа да ме пуснат — те или идваха още по-късно, или се появяваха в ранна утрин. Това би бил най-добрият ми шанс за проникване. Налагаше се да използвам стария номер „пропускът ми нещо не работи“, който ми бе помогнал дотук. Слязох обратно долу и се отправих към рецепцията на крилото, където червенокоса „посланичка на фоайето“ наблюдаваше повторението на „Ергенът“ на един от мониторите към системата за наблюдение.

— Ха, мислех, че съм единственият, на когото се налага да работи в неделя — обърнах се към нея. Тя вдигна поглед, вежливо се засмя и отново се обърна към монитора. Явно й изглеждах като колега, още повече че бях закачил пропуска си на колана, идвах отвътре, така че какъв друг можех да бъда? Жената не бе от разговорливите, но това дори бе още по-добре за мен — тя просто искаше да я оставя да си гледа сериала. И предполагам, бе готова на всичко, за да се отърве по-бързо от мен. — Виж какво — продължих, — извинявам се, че ти досаждам, но имаш ли достъп до машината, която поправя картите? Не че особено държа да вляза в офиса си, но се налага, ако искам да не ме уволнят, а проклетият четец на карти не ме пуска. Сякаш се досеща, че по това време трябва да съм на съвсем друго място и да гледам по телевизията неделния мач, нали разбираш?

Тя се усмихна. Вероятно не бе свикнала служителите на „Трайон“ да забелязват присъствието й.

— Напълно те разбирам — отговори ми тя, — но жената, която прави това, ще бъде на работа чак утре.

— О, боже… И как сега да вляза? Не мога да чакам до утре. За мен утре няма да има.

Тя кимна, вдигна телефона и каза в слушалката:

— Стан, имаме нужда от съдействието ти.

Две минути по-късно се появи Стан — дежурният охранител. Беше дребничък жилав смугъл мъж над петдесетте с видима отдалеч перука — черна, но по периферията й се виждаше венец от вече посивяваща коса. Не мога да разбера хората, които си правят труда да купуват перука, без да се замислят, че за да изглежда убедително, се налага поне от време на време да я сменят. Взехме асансьора до трети етаж. Опитах се да му обясня колко неудобно е, че „Личен състав“ имат собствена йерархия при издаване на електронните пропуски, но това явно бе тема, която изобщо не го интересуваше. Човекът искаше да си говорим за спорт, аз можех да го правя, така че между нас се установи пълно разбиране. Беше фен на „Денвър Бронкос“ и аз се престорих, че също съм. Когато стигнахме до „Личен състав“, той извади пропуска си — предполагам, универсален пропуск, който му позволяваше да влиза безпроблемно във всяко помещение на цялата сграда — и го поднесе до четеца.

— И не се преуморявай — приятелски ме посъветва той.

— Благодаря ти, брат ми — успокоих го аз.

На тръгване той се обърна да ми даде последен съвет:

— И дай пропуска си да ти го оправят.

Следващата секунда бях вътре.