Джоузеф Файндър
Параноя (9)

9.

Централата на „Трайон Системс“ приличаше на облицован в хром Пентагон. Всяка от петте й стени представляваше седеметажно „крило“. Беше проектирана от някакъв известен архитект. Под земята имаше голям паркинг, натъпкан с беемвета, рейндж роувъри, фолксвагени и всичко, което въображението може да измисли, но поне, доколкото можах да видя, нямаше запазени места.

Дадох името си на „посланика към фоайето“ за B крило, както наричаха тук хората на рецепцията. Тя ми отпечата идентификационен стикер, на който пишеше „Посетител“. Залепих го върху нагръдния джоб на сивия си Армани и зачаках да дойде да ме вземе някоя си Стефани.

Тя се оказа помощник на вицепрезидента, отговарящ за личния състав, Том Лундгрен. Опитах се да медитирам и да се отпусна. Напомних си, че едва ли мога да искам по-добро стечение на обстоятелствата. „Трайон“ търсеха човек за позицията „началник производство“ — титулярят преди мен ги бе напуснал изненадващо, — а аз бях „скроен“ точно за тази длъжност, генетично моделиран, цифрово обработен (както пише на новите CD-та със стари албуми). През последните няколко седмици пред внимателно подбрани хедхънтъри^[1] беше случайно „изпусната“ информацията за удивително способния младеж в „Уайът“, който бил като узрял плод, чакащ някой да го откъсне. Ниско висящ плод — на една ръка разстояние. Същото бе споменато и на едно изложение на електронна техника и слухът постепенно бе тръгнал по мрежата. Нямаше ден, без да получа поне няколко обаждания на гласовата си поща от търсачи на кадри.

Освен това бях направил домашното си по отношение на „Трайон Системс“. Бях научил, че това е гигант за производство на потребителска електроника, основан в началото на 70-те от легендарния Огъстин Годард, чийто прякор беше не Гъс, както човек би предположил, а Джок. Той бе почти култова фигура. Беше се дипломирал в КалТек^[2], след това бе служил във флотата, последователно бе работил във „Феърчайлд Семикандактър“ и „Локхийд“, като междувременно бе изобретил някаква съвършено нова технология за производство на цветни телевизионни кинескопи. Смятаха го за гений, но за разлика от други гении — тирани, основали своите промишлени империи, той, изглежда, не беше задник. Хората го харесваха и му бяха фанатично лоялни. Едно от най-ценните му качества бе грижовното му родителско отношение, поддържано от разстояние. Наричаха редките му публични появи „виждания“, сякаш беше НЛО.

Макар в „Трайон“ вече да не правеха цветни кинескопи, „Сони“, „Мицубиши“ и останалите японски компании, произвеждащи телевизори за американския пазар, бяха купили лицензи за изобретението на Годард. Катапултиран от световноизвестния модем на Годард, „Трайон“ постепенно се бе наместил в електронните комуникации. В наши дни „Трайон“ правеше клетъчни телефони, цветни лазерни принтери, персонални цифрови помощници и други неща от този род.

От вратата до рецепцията излезе жилава жена с кестенява накъдрена коса.

— Вие трябва да сте Адам?

Удостоих я със силното си ръкостискане.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Казвам се Стефани — представи ми се тя. — Помощник съм на Том Лундгрен.

Тръгнахме към асансьорите и се качихме на шести етаж. Побъбрихме на общи теми. Опитах се да демонстрирам ентусиазъм, без да прозвуча като компютърен маниак, но тя изглеждаше разсеяна. Шести етаж представляваше обичайната „ферма от клетки“, преградени на височината на слон — пчелна пита, разпростряла се във всички посоки. Тя ме поведе през лабиринта. Абсурд беше да намеря обратния път до асансьорите, дори да се бях сетил да пускам трохи. Всичко наоколо ми изглеждаше стандартна окомплектовка за фирма, може би, с изключение на компютърния монитор, край който минахме и на който беше задействан скрийнсейвър с триизмерен образ на главата на Джок Годард, ухилена и въртяща се като тази на Линда Блеър в „Екзорсистът“. Опитай да направиш нещо подобно в „Уайът“ — имам предвид с главата на Уайът — и момчетата му вероятно ще ти счупят краката.

Пристигнахме в заседателна зала с табелка на вратата, на която пишеше „Студебейкър“.

— Студебейкър? — попитах. Не вярвах на очите си.

— Да, всички заседателни зали са пръстени на класически американски коли: „Мустанг“, „Тъндърбърд“, „Корвет“, „Камаро“. Джок обича американските коли. — Тя леко натърти на „Джок“, сякаш името бе в кавички, вероятно за да намекне, че макар самата тя да не си говори на малко име с шефа на фирмата, всички го наричат така. — Нещо за пиене?

Джудит Болтън ми бе казала винаги да приемам подобно предложение, защото хората обичат да правят услуги, и всички, дори секретарките, ще ми подскажат какво мислят за мен.

— Кока-кола, пепси… каквото и да е. Благодаря.

Седнах от едната страна на масата, тази, която гледаше към вратата, съзнателно отбягвайки мястото на тясната страна. След две минути в залата с пружинираща енергична походка се появи набит мъж в панталони каки и морскосиня голф риза с логото на „Трайон“. Том Лундгрен — познах го веднага, благодарение на досието, което д-р Болтън ми беше подготвила за него. Вицепрезидент на бизнес звеното „Сектор персонални комуникации“. Четиридесет и три годишен, пет деца, страстен играч на голф. Две крачки зад него вървеше Стефани с кутия кока-кола и бутилка изворна вода „Акуафина“.

Той стисна ръката ми с изненадваща сила.

— Адам, аз съм Том Лундгрен.

— Радвам се да се запознаем.

— Аз също. Чувал съм велики неща за теб.

Усмихнах се и свих скромно рамене. Забелязах, че Лундгрен дори не носи вратовръзка, докато аз бях облечен като погребален агент. Джудит Болтън ме бе предупредила за подобна възможност, но каза, че е по-добре да се престарая в облеклото за интервю, отколкото да подценя случая. Било знак на уважение и така нататък.

Вместо срещу мен, той седна на съседния стол и се обърна към мен. Стефани излезе и безшумно затвори вратата.

— Обзалагам се, че в „Уайът“ се работи интензивно — започна той. Имаше тънки устни и бърза усмивка, която включваше и изключваше светкавично. Лицето му бе някак протрито, почервеняло, сякаш или прекарваше много време на открито, вероятно играейки голф, или имаше розацея или нещо подобно. Десният му крак нервно потропваше. Представляваше възел от нервна енергия, ганглий, изглеждаше като прекалил с кофеина и по някакъв начин ме караше да говоря бързо. След това си спомних, че е мормон и не приема напитки, съдържащи кофеин. В такъв случай не бих искал да го видя след кана кафе. Вероятно щеше да се изстреля в междугалактическа орбита.

— Интензивната работа е онзи вид, който предпочитам — отговорих аз.

— Това звучи добре. И при нас е така. — Усмивката му се включи и мигновено се изключи. — Мисля, че при нас има повече хора тип А, отколкото където и да било другаде. Всички работим на повишена тактова честота. — Той отвъртя капачката на бутилката вода и отпи глътка. — Обичам да казвам, че „Трайон“ е страхотно място за работа… когато си в отпуск. Можеш да отговаряш на електронната поща, да изслушваш гласовата и да вършиш още куп неща, но, приятелю, няма начин да не си платиш за това, че си отсъствал. Защото като се върнеш, натрупаната междувременно работа ще те затрупа и ще те смачка като гроздово зърно.

Кимнах и се усмихнах заговорнически. Хората от маркетинга във всяка хайтек компания обичат да говорят като инженери, така че реших да се включа в този тон.

— Звучи ми познато. Тактовата ти честота е ограничена и трябва да решиш за какво да изразходваш отпуснатите ти цикли. — Повтарях огледално езика на тялото му, почти го имитирах, но той като че ли не забелязваше.

— Абсолютно. Такаа… честно казано, в момента не сме в режим „наемане на хора“, не бих казал, че има такива фирми точно сега. Но един от производствените ни мениджъри внезапно ни напусна. — Отново кимнах. — Вашият „Лусид“ е гениална машина и наистина спаси задника на Уайът през това иначе ужасно за него тримесечие. Твое дело, а?

— По-скоро на моя екип.

Уточнението му допадна.

— Е, трябва да си добър, след като са те пуснали да влезеш тук.

— Това не зная. Работя много, харесвам това, с което се занимавам, и смятам, че просто съм бил на правилното място в нужния момент.

— Много си скромен.

— Може би. — Усмихнах се. Той схвана нещата, прозря фалшивата ми скромност и оцени директния ми подход.

— Как го направи? Каква е тайната?

Издухах въздуха от дробовете си под формата на тънка струя през свитите си устни, сякаш си спомнях как съм пробягал последния си маратон.

— Няма особена тайна. Екипна работа. Търсене на консенсус. Мотивиране на хората.

— По-конкретно?

— За да бъда честен, ще кажа, че първоначално тръгнахме с идеята, че ще правим Палм килър. — Говорех за безжичния PDA на „Уайът“ — същия, който бе погребал Палм Пайлот. — За идейната фаза събрахме интер функционална група — инженери, маркетинг, нашите специалисти по промишлен дизайн, също и външни. — Говорех уверено и без да се замислям, бях научил това наизуст. — Прегледахме маркетинговия обзор, анализирахме слабостите в еквивалентния продукт на „Трайон“, Палм, Хендспринг, Блекбери^[3].

— И какъв се оказа пропускът в нашия продукт?

— Бързодействието. Основният проблем пред безжичната технология, но това ти е известно. — Това беше резултат от внимателно проучване. Джудит ми бе разпечатала някои откровени бележки, направени от Лундгрен по време на конференции и изложения, чийто смисъл се свеждаше до същото. Той беше убийствено критичен към усилията на „Трайон“, когато те не се увенчаеха с пълен успех. Моята откровеност представляваше внимателно преценен риск. Преценен от Джудит, разбира се. На базата на профила, който бе направила на управленческия му стил, тя бе преценила, че той предпочита директния разговор.

— Правилно — отговори той и ме озари с милисекундна усмивка.

— Както и да е, разработихме няколко сценария. Какво би искала да има мама, директорът на компания, бригадирът на строителна площадка. Обсъдихме техническата спецификация, дизайна и така нататък. Трябва да отбележа, че всички дискусии протичаха възможно най-неформално. Моят конкретен принос бе съчетанието между елегантността на дизайна и простотата на използване.

— Питам се дали не наклонихте везните прекалено много в посока на дизайна в ущърб на известна функционалност — подметна Лундгрен.

— Не ви разбрах.

— Липсата на слот за флаш памет^[4], да кажем. Единствената сериозна слабост на изделието, поне доколкото аз мога да преценя.

Това беше възможност за изява, която не можех да пропусна.

— Абсолютно съм съгласен. — Бях запаметил различни истории както за „моя“ успех, така и за моите „микропровали“, така че можех по желание да възпроизведа всяка от тях. — Това беше голямата ни издънка. Всъщност става дума за най-съществената функция, която се наложи да пожертваме. Трябва да кажа, че подобна възможност бе предвидена в идейния проект, но водеше до конструктивни изменения извън ограниченията, които си бяхме поставили, така че с нежелание се отказахме от нея по средата на проектния цикъл. — Ха да те видим как ще приемеш това.

— Прави ли се нещо по въпроса за включването й в следващия модел на изделието?

Поклатих със съжаление глава.

— Не мога да навлизам в тези подробности. Това е фирмена информация, принадлежаща на „Уайът Телеком“. Но не става дума за правните аспекти по неразгласяването на тайна, за мен въпросът има по-скоро морални аспекти… искам да кажа, че след като си обещал нещо, трябва да държиш на думата си, нали? Ако това е проблем…

Той ме изгледа с разбиране и се усмихна искрено. Кош със забивка.

— Изобщо не е проблем. Уважавам това. Човек, който свободно споделя фирмени тайни за последния си работодател, ще го направи и с мен.

Не пропуснах думите „последен работодател“. Лундгрен вече гледаше на мен като на служител на фирмата. Току-що се бе издал.

Той извади пейджъра си и погледна дисплея. Сигурно бе получил няколко съобщения, докато бяхме говорили. Явно го бе държал в джоба си с изключено звънене, на вибриране.

— Е, няма да отнемем повече от времето ти, Адам. Сега бих искал да се запознаеш с Нора.