Джоузеф Файндър
Параноя (21)

21.

Същата вечер се задържах на работа.

Към седем и половина работните помещения се изпразниха. Дори най-заклетите работохолици се изнесоха да продължат да се трудят по домовете си — бяха включени във виртуалната мрежа на „Трайон“, така че не им се налагаше да осъмват в офиса. Към девет вече не се виждаше никой. Флуоресцентното осветление остана включено и леко потрепваше. Погледнати под остър ъгъл, високите прозорци изглеждаха черни, а от друг ъгъл разкриваха гледка към проснатия ниско долу град с блещукащи светлинни и със змиите на безшумно движещите се една зад друга коли.

Седях в моята клетка и разглеждах вътрешния уебсайт на „Трайон“.

Щом Уайът искаше да знае кой е бил нает да работи по специалните проекти, започнати по някое време през последните две години, значи трябваше да се опитам да разбера кои хора са били назначени в „Трайон“ през този период. Това беше само една от многото възможни отправни точки. Има най-различни начини да се претърси базата данни с информация за кадрите, но проблемът беше, че не знаех какво точно да търся.

След известен размисъл се досетих: служебният кадрови номер. Всеки служител на „Трайон“ имаше служебен номер. По-малките номера означават, че лицето е на работа по-отдавна. Така че започнах да преглеждам по случаен признак биографиите на различни служители и малко по малко добих идея за обхвата, в който се движеха номерата на започналите работа през последните две години. За щастие (за мое щастие), поради кризата в бранша в последно време „Трайон“ не бяха назначавали много хора. Постепенно съставих списък от неколкостотин новоназначени, после изтеглих имената и трудовите им биографии и ги записах на CD. Това беше само за начало.

„Трайон“ разполагаше с вътрешна система за съобщения, наречена Инста Мейл. Тя работеше също като „Яху Месинджър“ или „Инстант Месинджър“ на Америка Онлайн: поддържаш списък на кореспонденти, от който виждаш кои от тях в даден момент са включени към системата и кои не са. Забелязах, че Нора Съмърс е включена. Не беше тук, но беше онлайн, а това означаваше, че работи от дома си.

Това беше добре, защото означаваше, че мога да опитам да вляза в кабинета й, без да ме изненада.

От самата мисъл за това стомахът ми се свиваше на топка, но знаех, че нямам избор. Арнолд Мийчъм искаше осезаеми резултати и не в бъдеще предварително, а в минало свършено. Знаех, че Нора Съмърс участва в няколко комисии по маркетинг на нови продукти в „Трайон“. Може би имаше информация за секретните нови продукти или технологии. Най-малко заслужаваше си да видя дали е така.

Естествено най-вероятното място, където би могла да съхранява подобна информация, би бил нейният компютър в нейния офис.

Табелката на вратата гласеше „Н. СЪМЪРС“. Стегнах се и опитах дръжката. Беше заключено. Това не ме изненада, понеже вътре тя съхраняваше конфиденциална информация за служителите. Матовото стъкло ми позволяваше да видя какво има в малката — три на три — стая. Не се виждаше нищо особено и разбира се, беше маниакално чисто.

Знаех, че в бюрото на секретарката й трябва да има ключ. Стриктно погледнато, секретарката — едра, скроена без икономия на материала яка жена на трийсетина години, казваше се Лиза Маколиф — не беше само нейна. Номинално Лиза работеше за цялата група на Нора, включително и за мен. Само вицепрезидентите разполагаха с лични секретарки, такава бе политиката в „Трайон“. Но това, разбира се, бе само формалност. Дори новак като мен вече бе разбрал, че Лиза Маколиф работи за Нора и не обича никой друг да й се бърка в работата.

Лиза беше подстригана ниско, почти канадска ливада, и предпочиташе да носи работен комбинезон, в резултат на което приличаше на бояджия. Човек трудно можеше да допусне, че така женствено и модно облечената Нора ще има секретарка като Лиза, но Лиза беше фанатично лоялна към Нора, усмихваше се само на нея и с един поглед можеше да изкара акъла на всички останали.

Лиза обичаше котките. Работната й клетка бе задръстена с котешки атрибути: куклички Гарфийлд, статуетки Катбърт и така нататък. Огледах се за всеки случай, не видях никого и издърпах чекмеджетата на бюрото й. След няколко минути намерих ключа, завит в пластмасово пликче и скрит в пръстта на саксията на специално устойчивото на флуоресцентно осветление растение. Поех дълбоко дъх, взех ключодържателя, на който имаше поне двайсетина ключа, и започнах да ги опитвам един след друг. Шестият отключи офиса на Нора.

Запалих осветлението, седнах зад бюрото й и включих компютъра.

Имах няколко сценария на действие, ако се появеше някой. Арнолд Мийчъм ме бе подготвил добре — да се държа агресивно, да ги попитам какво правят те тук, — но каква бе вероятността някоя говореща само испански или португалски чистачка да разбере, че се намирам в чужд офис? Така че се съсредоточих върху конкретната си задача.

Тя, разбира се, не се оформяше като лека. На екрана се мъдреше Username/Password. Мамка му! Защитено с парола. Можех ли да очаквам нещо друго? Въведох NSOMMERS — това беше стандартният подход. Бяха ми съобщили, че седемдесет процента от хората използват като парола съкращения на имената си.

Нора беше сред останалите трийсет.

Имах чувството, че Нора не бе и сред онези, които биха записали паролите си на залепващо листче в чекмеджето или нещо от този род, но все пак трябваше да се уверя лично. Проверих на обичайните места — под подложката за мишка, на гърба на компютъра, в чекмеджетата, но не намерих нищо. Трябваше да налучквам.

Опитах само SOMMERS, пробвах рождената й дата, цифри от номера на социалната й осигуровка, всякакви комбинации на горното. Нищо. След десетия опит се отказах. Трябваше да приема, че неуспешните ми опити се записват. Десет опита беше прекалено много. Хората рядко бъркат повече от един-два пъти.

Нещата не отиваха на добре.

Има обаче и други начини да се разбие парола. Бях прекарал часове на инструктаж и дори ми бяха дали нужното, с което щеше да се справи дори идиот. Не бях компютърен хакер или нещо подобно, но се оправях с компютрите — оправях се достатъчно, за да си намеря белята в „Уайът“, нали? — а онова, което ми бяха дали, беше много лесно за инсталиране.

Ставаше дума за устройство за регистриране на входа от клавиатурата, което записва натискането на всеки клавиш. Същата работа може да се свърши както от програма, така и с хардуерно устройство. Когато се използва програмата, има известен риск, понеже човек никога не знае колко строг е контролът в мрежата — системните администратори могат да забележат работата на неинсталирана от тях съмнителна програма. Поради тази причина Арнолд Мийчъм бе настоял да използвам устройството.

Беше ме екипирал с няколко малки играчки. Едната представляваше малък кабелен конектор, който се включва между компютъра и клавиатурата. Беше почти изключено човек да го забележи, ако не го търси нарочно. В него бе вграден чип, който записваше в паметта си над два милиона натискания на клавиши. Интересуващият се го прибираше след известно време и снемаше пълен запис на всичко въведено през клавиатурата.

За десет секунди разкачих клавиатурата на Нора, свързах към кабела малкия KeyGhost^[1] и включих другия край на кабела му към куплунга на компютъра. Тя никога нямаше да го забележи, а след няколко дни щях да дойда и да си го прибера.

И все пак не исках да си тръгна от офиса й с празни ръце. Прегледах съдържанието на бюрото й. Слаба работа. Намерих чернова на имейл до екипа на „Маестро“, който още не бе разпратила. „Моите последни проучвания — пишеше тя — разкриха, че макар «Голд Дъст» да е великолепен във всички отношения, «Майкрософт Офис» ще поддържа безжичната технология «Блек Хок». Въпреки сътресенията в работата на прекрасните ни инженери, убедена съм, всички ще се съгласят, че е най-добре да не вървим срещу намеренията на «Майкрософт»…“

„Добре, Нора, бързо схващаш“. Надявах се „Уайът“ да не са ме подвели.

Трябваше да прегледам и кантонерките. Дори във високотехнологична компания като „Трайон“ важните документи винаги съществуваха и на хартия, независимо дали като оригинали, или копия. Това е великата истина на така наречения „безхартиен офис“: колкото повече използваме компютрите, толкова повече топчета хартия са ни нужни. Отворих първия шкаф, който се оказа не за окачени на рейките си папки, а скрита библиотека. Но защо човек ще крие книгите си по този начин? После се вгледах в заглавията и извиках от изненада.

Вътре бяха подредени книги със заглавия като: „Жените, които бягат с вълците“, „Мъжки игри за жени“, „Играй като мъж, печели като жена“, „Защо добрите момичета не напредват, но куражлийките успяват“, „Седемте тайни на успелите жени“ и „Единайсетте божи заповеди на страшно преуспелите жени“.

„Нора, Нора — помислих си, — ти ме изумяваш“.

Четири от петте шкафа за папки бяха отключени и прегледах най-напред тях, без да се заглеждам в скучното им съдържание: доклади, спецификации, отчети за работата по различни изделия, финансови документи… Тя беше документирала практически всичко минало през ръцете й, в това число бе разпечатала всеки получен или изпратен имейл. Знаех, че интересните неща ще са под ключ.

Доста бързо открих нужния ми ключ на ключодържателя на Лиза. В заключените отделения намерих голям брой лични досиета на подчинените й, които сигурно щяха да са интересно четиво, ако разполагах с времето за това. Личните й финансови документи разкриваха, че е служител на „Трайон“ от доста време, голям брой от опциите й бяха използвани, тя търгуваше с акциите си активно и брутното й състояние определено се изписваше със седем цифри. Намерих и моята папка — беше тънка и в нея нямаше нищо алармиращо. Нито нещо интересно.

После започнах да разглеждам по-внимателно и така попаднах на няколко разпечатки на имейли, изпратени до Нора от върховете в йерархията на „Трайон“. От тях ставаше ясно, че Алана Дженингс, заемала моята длъжност преди мен, внезапно е преместена на друго място в компанията. Което бе раздразнило Нора, беше я ядосало до такава степен, че тя бе изпратила оплакването си по цялата дължина на „хранителната верига“ до нивото на старшия вицепрезидент. Доста смел ход.

Предмет: Относно: Преназначаването на Алана Дженингс

Дата: Вторник, 8 април, 8:42:19

От: Gallred

До: NSommers

 

 

Нора,

Получих няколкото ти имейла с възражения относно прехвърлянето на АЛАНА ДЖЕНИНГС в друг отдел на компанията. Разбирам раздразнението ти, понеже Алана е най-квалифицираният и най-ценен играч в твоя екип.

За съжаление обаче твоите възражения бяха отхвърлени на възможно най-високо ниво. Опитът и знанията на Алана в момента са спешно нужни в проект „Аврора“.

Искам да те уверя, че бройката на твоите подчинени ще бъде запазена. Вече е разпоредено да получиш разрешение за запълване мястото на Алана с всеки интересуващ се от това и съответно квалифициран служител на компанията.

Моля те да ме уведомиш, ако има нещо друго, с което бих могъл да помогна.

С най-добри чувства,

Грег Олдред

Старши ВП, Отдел „Развой на съвременни технологии“, „Трайон Системс“

„Ние помагаме да се промени бъдещето“.

Два дни по-късно беше получила нов имейл:

Предмет: Относно: Преназначаването на Алана Дженингс

Дата: Четвъртък, 10 април, 14:13:07

От: Gallred

До: NSommers

 

 

Нора,

Най-искрените ми извинения относно „Аврора“ — нямам правото да разкривам конкретното естество на този проект, но мога да кажа, че успехът му е критичен за съществуването на „Трайон“. Понеже „Аврора“ е засекретена на най-високо ниво научноизследователска задача, най-учтиво бих те помолил повече да не повдигаш този въпрос.

Като казвам това, искам да те уверя, че разбирам затрудненията ти да намериш наш служител, подходящ да заеме мястото на Алана. В тази връзка с удовлетворение те уведомявам, че в дадения случай имаш разрешение да заобиколиш общата забрана за назначение на външни специалисти, което ти дава право да търсиш и наемаш хора извън системата на „Трайон“. Надявам се това да помогне за бързото решаване на проблема.

Моля те не се колебай да се обръщаш към мен по всякакъв повод.

С най-добри чувства,

Грег Олдред

Старши ВП, Отдел „Развой на съвременни технологии“, „Трайон Системс“

„Ние помагаме да се промени бъдещето“.

Уха! Изведнъж нещата започваха да придобиват някакъв смисъл. Бяха ме наели, за да заместя тази Алана, която пък на свой ред бе изтеглена в нещо, което се наричаше проект „Аврора“.

А проект „Аврора“ беше свръхсекретен, т.е. точно в категорията, която така живо интересуваше моите хора. Бях го намерил.

Не ми се струваше добра идея да извадя имейлите от папката и да ги копирам на ксерокса, така че извадих един бележник с жълти листа от запасите на Нора и започнах да преписвам.

Не знаех колко дълго съм прекарал седнал на мокета в офиса й, но не вярвам да е било повече от четири-пет минути. Изведнъж усетих нещо да се движи в периферното ми зрение, вдигнах поглед и видях на прага на офиса да стои човек от нощната охрана и да ме наблюдава.

„Трайон“ не наемаше полицаи — имаха собствена охрана. Униформата беше бели ризи и сини сака, поради което хората им приличаха или на полицаи, или на богомолци. Моят човек бе висок як чернокож със сива коса и множество бенки, осеяли бузите му като лунички. Имаше големи очи с тежки клепачи и носеше очила с телени рамки. Просто си стоеше и ме съзерцаваше.

Въпреки цялото ми обучение какво да правя в точно такива ситуации, мозъкът ми не предлагаше нищо. Все едно го нямах.

— Виж ти какво си имал — каза охранителят. Не гледаше мен — погледът му бе насочен точно към бюрото на Нора. Към компютъра с прикачения KeyGhost? Не, господи, само това не!

— Моля? — успях да кажа.

— Какво си сложил. Да, знам го това.

Откачих. Сърцето ми заби лудо. „Боже всемогъщи — помислих, — едва съм започнал и ме хванаха!“