Джоузеф Файндър
Параноя (58)

58.

Фактът, че точно Камилети Главореза — мръсникът, който се преструваше на толкова ядосан от публикацията в „Уолстрийт Джърнал“ — е човекът зад нея, не ми даваше мира. Този тип беше повече от задник — той беше нелоялен към Годард.

Може би беше облекчение да посоча обвинително с пръст някой след седмиците, през които се бях чувствал жалко нищожество. Може би загрижеността ми към Годард ме караше да се чувствам малко по-добре. Може би бях така вбесен от измяната на Камилети, че можех да забравя поне за кратко моята. А може би просто бях благодарен на Годард, че ме бе избрал, че бе видял в мен нещо по-особено, нещо по-добро от онова, което виждаше у другите. Трудно ми беше да преценя каква част от гнева ми към Камилети е безкористна. От време на време ме пробождаше осъзнаването, че всъщност с нищо не съм по-добър от него. И наистина, аз бях в „Трайон“ — измамник, преструващ се, че едва ли не може да ходи по вода, а всъщност прониквах в чужди офиси, крадях секретни документи и се опитвах да изтръгна сърцето на корпорацията на Годард — а той ме возеше с любимата си кола…

Събираше ми се прекалено много. Тези изпотявания в четири сутринта започваха да ме съсипват. Преди всичко бяха опасни за нервите ми. Колко по-добре щях да се чувствам, ако работех на автопилот, без замисляне.

Не зная, може би наистина имах съвестта на боа удушвач, но продължавах да искам да хвана този мръсник Пол Камилети.

Мен поне никой не ме питаше искам ли да правя онова, което правех. Бяха ме натикали в ъгъла и нямах избор. Но предателството на Камилети бе съвсем друга работа, беше измяна от друг порядък. Той активно заговорничеше срещу Годард, срещу човека, довел го в компанията и дарил го с цялото си доверие. Кой знае какво още вършеше Камилети.

Не, Годард трябваше да знае. Но и аз трябваше да имам прикритие, трябваше да разполагам с правдоподобна история как съм разбрал, без да споменавам за незаконното проникване в офиса на Камилети.

По целия път до компанията слушах рева на двигателя и мозъкът ми работеше над решението на този проблем. И когато стигнах на работното си място, според мен разполагах с добра идея.

Фактът, че работех към кабинета на главния изпълнителен директор, ми даваше авторитет. Ако се обадех на някого и просто му съобщях, че съм някой си Адам Касиди, той просто нямаше да ме изслуша. Но „Адам Касиди, обаждам се от кабинета на главния директор“ или „Безпокоя ви от офиса на Джок Годард“, сякаш физически се намирах в офиса на стария пич, а не на трийсет метра по коридора, това гарантираше, че ще се отнесат с внимание към искането ми и не само ще ме потърсят, за да ми съобщят каквото трябва, но и ще го направят със скоростта на светлината.

Така че когато се обадих в отдел „Информационни технологии“ на „Трайон“ и им казах, че искаме (в множествено число) копия на всички архивирани входящи и изходящи имейли на главния счетоводител за последните трийсет дни, нещата се задействаха мълниеносно. Не исках да соча с пръст Камилети, така че представих ситуацията като загриженост от страна на Годард по отношение възможностите за информационни утечки от неговия кабинет.

Едно интригуващо обстоятелство, което бях установил за Камилети, бе, че той имаше навика да изтрива копията на всички деликатни имейли, независимо дали ги бе изпращал, или получил. Несъмнено не искаше да съхранява компрометираща информация на собствения си компютър. Може би знаеше — все пак бе много умен, — че копия на кореспонденцията му се пазят някъде на някой фирмен сървър. И сигурно затова предпочиташе да използва външни имейл адреси в общуването с някои лица, като например журналиста от „Уолстрийт Джърнал“. Питах се дали се досеща, че „Трайон“ съхранява всички имейли, минаващи по фиброоптичните кабели, независимо дали са предназначени за Yahoo, Hotmail или за някой друг доставчик.

Новият ми приятел в информационния отдел — той, изглежда, си мислеше, че прави лична услуга на Годард — ми извади и разпечатка на всички телефонни разговори, входящи и изходящи, от кабинета на главния счетоводител. Няма проблем, успокои ме той. Компанията, разбира се, не записвала разговорите, но съвестно регистрирала номерата на телефоните, с които се осъществявала връзката — това било стандартна практика. В пристъп на ентусиазъм той ме увери, че можел да ми направи копия на всички съобщения, оставени на гласовата поща, но това вече щяло да отнеме известно време.

Резултатите бяха готови след час. Всичко беше там. През последните десет дни Камилети бе търсен по телефона много пъти от автора на статията в „Джърнал“. Много по-инкриминиращо бе това, че и той самият го бе търсил доста пъти. Едно-две обаждания можеха да се обяснят с елементарна учтивост, след като са те потърсили да се обадиш… макар че той лично бе подчертал, че никога не е разговарял с онзи човек.

Но дванайсет пъти… като няколко от разговорите бяха траяли по пет, по седем минути? Това никак не изглеждаше добре.

Следваха копията на имейлите. „Вече — инструктираше Камилети — ще ми се обаждаш само на телефона вкъщи. Не ме търси, повтарям, НЕ МЕ ТЪРСИ повече в «Трайон». А електронна поща ще обменяме само на адреса ми в Hotmail“.

Ще можеш ли да обясниш това, Главорезо?

Господи, не ме сдържаше да покажа на Годард това малко досие, но той бе ангажиран в поредица срещи до късния следобед… срещи, в които не ме бе поканил да участвам.

Откри ми се шанс едва когато видях Камилети да излиза от офиса на Годард.