Джоузеф Файндър
Параноя (8)

8.

Вечерта преди първото ми интервю в „Трайон“ отидох да видя баща ми. Ходех поне веднъж седмично, понякога по-често, ако се обадеше и ме повикаше. А той се обаждаше често, защото се чувстваше самотен (мама бе починала преди шест години) и отчасти защото бе параноичен вследствие стероидите, които вземаше, и поради тази причина бе убеден, че санитарите, които идваха, се опитват да го убият. Така че обажданията му не никога бяха приятелски и с настроение, а още по-малко с идеята да побъбри с някого — бяха си оплаквания, тиради и обвинения. Някои от болкоуспокояващите ми ги няма, мрънкаше той, и никой не можеше да го разубеди, че Карин, едната сестра — систематично не му ги краде. Кислородът, доставян от фирмата за кислород, бил скапан. Сестра Ронда пък вечно се спъвала в маркуча за подаване на кислород и така измъквала малките тръбички — казваха им канюли — от носа му с такава сила, че едва не му откъсвала ушите.

Да кажа, че беше проблем да задържа хората, които да го обслужват, би било комично със сдържаността си твърдение. Рядко, много рядко някой го издържаше по-дълго от няколко седмици. Франсис Х. Касиди беше раздразнителен човек, беше си такъв, откакто го помнех, и се вкисваше все повече с напредване на възрастта и болестта. Беше пушил по две кутии цигари на ден, кашляше до задавяне и открай време бе страдал от бронхит. Така че не бе никаква изненада, когато му откриха емфизема. Какво друго можеше да очаква? Та той от години не можеше да загаси свещите върху тортата на рождения си ден. Сега емфиземата му бе стигнала така наречената крайна фаза, което означаваше, че ще умре след някоя друга седмица или месец, или примерно след десет години. Никой не можеше да каже със сигурност.

За нещастие, като единствен негов потомък, на мен се бе паднало да организирам грижите за него. Той продължаваше да живее в приземния апартамент на триетажната сграда, в която бях израсъл, и не бе променил абсолютно нищо от деня, в която мама бе починала: все същият пшеничено златист хладилник, който никога не бе работил както трябва, изтърбушената в единия край кушетка, пожълтелите от времето дантелени пердета на прозорците. Не беше съумял да спести нищо, пенсията му бе жалка, така че не бе в състояние да покрива почти нищо от медицинските си разноски. Това означаваше, че част от заплатата ми отиваше за неговия наем, за заплата на идващите у дома да се грижат за здравето му хора и за какво ли още не. Не очаквах никаква благодарност, което беше добре, защото и не получавах такава. Човек като него не би ме помолил за пари веднъж на милион години. И двамата се преструвахме, че живее благодарение на приходите от тръстов фонд или нещо подобно.

Когато пристигнах, той седеше в любимото си кресло пред огромния телевизор — основното му занимание — и с тръбички в носа (вече бе преминал на денонощно захранване с кислород) гледаше представянето на някакъв продукт по кабела.

— Здрасти, татко.

Той не вдигна поглед близо минута — беше така погълнат от обявата, сякаш наблюдаваше епизода под душа от „Психо“. Беше отслабнал, макар все още да имаше широк гръден кош. Подстриганата му в ниска прическа коса бе чисто бяла. Когато най-сетне ме погледна, първите му думи бяха:

— Кучката се отказва, разбра ли?

Въпросната „кучка“ беше последната му сестра, мършава петдесетгодишна ирландка във вечно кисело настроение и с боядисана огненочервена коса. Сякаш повикана, тя влезе в дневната леко накуцвайки — имаше си някакъв проблем в тазобедрената става, — понесла пластмасов леген за пране, пълен с грижливо сгънати бели тениски и боксерки, основния гардероб на баща ми. Единствената изненада относно отказването й бе, че се бе задържала толкова дълго. Баща ми имаше на масичката до креслото си безжичен звънец, купен в „Радио Шак“, който използваше, за да я извика, а това означаваше непрекъснато. Или кислородът му прекъсваше, или тръбичките в носа му се разместваха, или трябваше да отиде в банята, за да се изпикае. От време на време, но не много често, тя го извеждаше на „разходка“ с моторизираната му инвалидна количка и го придружаваше в пазарния комплекс, където той мърмореше, че човек не можело да се размине от „пънкове“, и я оскърбяваше допълнително. Основното му обвинение беше, че му крадяла обезболяващите. Дори само това непрестанно натякване може да влуди всеки нормален човек, но Морийн, изглежда, бе замесена от по-друго тесто.

— Защо не му кажеш как ме нарече? — попита го тя и остави легена на кушетката.

— О, за бога — каза той. Говореше с къси изречения и не довършваше думите поради недостига на въздух в дробовете му. — А ти защо слагаш антифриз в кафето ми? Да не мислиш, че не мога да го усетя? Ако не знаеш, на това му казват геронтоцид. Сиви убийства.

— Ако исках да те убия, щях да използвам нещо по-силно от антифриз — сряза го тя. Макар да бе дошла в страната преди повече от двайсет години, ирландският й акцент продължаваше да е подчертан. Той винаги твърдеше, че грижещите се за него искат да го убият. Всъщност дори да искаха, би ли ги обвинил някой? — Нарече ме… каза дума, която дори не мога да изрека.

— Боже мили господи, нарекох я „путка“. Това е много вежливо обръщение към такава като нея. Тя ме нападна. Седя си аз тук вързан за шибаните тръбички в носа, а тая кучка дойде и ме напляска.

— Само издърпах цигарата от ръцете му — съобщи Морийн. — Опитваше се да пуши скришом, докато се занимавах долу с прането. Сякаш не вони из цялата къща. — Тя ме погледна. Едното от очите й гледаше встрани. — Забранено му е да пуши! Дори не знам къде крие цигарите… защото той ги крие някъде, знам аз! — Баща ми се усмихна тържествуващо, но не каза нищо. — Както и да е, на мен вече не ми пука — горчиво заяви тя. — Това е последният ми ден. Повече не издържам.

Платената публика в студиото ахна и заръкопляска възторжено.

— Сякаш ще забележа, че те няма — обади се баща ми. — Че тя нищо не прави. Я виж колко прах има. Какво, по дяволите, прави тази кучка?

Морийн вдигна легена.

— Трябваше да си тръгна още преди месец. А истината е, че изобщо не трябваше да се съгласявам да идвам тук. — И излезе от стаята със странното си накуцване.

— А аз пък трябваше да я уволня в секундата, в която я зърнах — изръмжа той. — От пръв поглед е ясно, че е от сивите убийци. — И той пое въздух през свитите си устни, сякаш дишаше през сламка.

Не знаех какво да правя. Човекът пред мен не можеше да бъде оставен без надзор — та той не можеше да се добере до банята без чужда помощ. А отказваше да отиде в старчески дом; заявяваше, че по-скоро щял да се самоубие.

Сложих ръка върху лявата му ръка — същата, върху показалеца, на която бе надянат датчикът на свързаното към един голям червен цифров индикатор устройство, наричано, мисля, пулсо-оксиметър. Мониторът показваше 88%. Казах успокоително:

— Ще намерим някой, татко, не се вълнувай.

Той вдигна ръката си и избута моята.

— Ще ми обясниш ли що за сестра беше тази? — Беше искрено възмутен. — Нея нищо не я интересува. — Той задавено се закашля и започна да храчи в свитата на топка носна кърпичка, която извади някъде изпод стола. — Не мога да разбера защо, по дяволите, не се върнеш да живееш тук. И защо изобщо се изнесе? Поне да имаше свястна работа.

Поклатих глава и спокойно обясних:

— Не мога, татко. Още не съм изплатил студентския си заем. — Не исках да споменавам, че някой трябваше да печели достатъчно, за да плащаме на хората, които умираха от желание да се махнат оттук.

— Този колеж беше безсмислен — не спираше да мърмори той. — Толкова пари… за нищо. Шляхте се с приятелите ти насам-натам, а на мен ми струваше по двайсет хиляди долара на година, за да можеш един ден да се изнесеш. Какво ти пречеше да останеш? — Усмихнах се, за да му покажа, че не ме е обидил. Не знаех дали стероидите — той вземаше преднизон, за да бъдат отворени дихателните му пътища — го правеха такъв непоносим задник, или това бе резултат от благия му характер. — Майка ти, дано почива в мир, те развали. Направи те голям дебел женчо. — Той гневно вдъхна повече кислород. — Само си прахосваш живота. Кога, по дяволите, ще си намериш най-сетне свястна работа? — Баща ми беше много опитен, когато трябваше да вбеси някого. Усетих да ме облива вълна на раздразнение от най-чиста проба. Овладях се, защото знаех, че ако човек взема такъв като него на сериозно, просто ще откачи. Баща ми имаше темперамента на куче от автомобилно гробище. Винаги бях възприемал гнева му като форма на бяс — не подлежеше на контрол и вината не бе в него. Този човек никога не бе съумявал да овладее темперамента си. Когато бях хлапе, достатъчно малък, за да не мога да се защитя, той сваляше колана си по най-незначителен повод, при най-дребната провокация, и ме скапваше от бой. А когато приключеше, не пропускаше да измърмори: „Видя ли какво ме накара да направя?“.

— Работя по въпроса — казах аз.

— Само че ония усещат такива като теб от разстояние, нали се сещаш?

— Кои „ония“?

— Компаниите. Никой не иска неудачници. Всички искат хора, умеещи да побеждават. Донеси ми една кола.

Това му беше „мантрата“ — че съм неудачник, обречен да губи, че единственото нещо, което има някакво значение, е да се побеждава, че да пресечеш финала втори означава да загубиш. Имаше време, когато подобни приказки наистина ме ядосваха. Но вече бях свикнал с тях и се бях научил да ги пропускам покрай ушите си.

Отидох в кухнята, замислен какво ще правим сега. Той имаше нужда от денонощни грижи, това бе повече от ясно. Но никоя от агенциите повече не искаше да има нещо общо с него. В началото разполагахме с професионални болнични медсестри — идваха в свободното си от смяна време, за да припечелят нещо допълнително. Когато сдъвка всичките от тази категория, успяхме да намерим цяла поредица от не толкова висококвалифицирани хора, изкарали двуседмични курсове, за да получат сертификати, даващи им право да бъдат наемани да гледат болни хора. След като изчерпахме и тази група, прибягнахме до онези, които се отзоваваха на обяви във вестниците.

Морийн бе подредила пшенично златистия стар „Кенмор“ по такъв начин, че можех да го сбъркам с хладилник в правителствена медицинска лаборатория. Кутиите кока-кола стояха подредени една зад друга в редички в телената кошница, поставена на свой ред на такава височина, че човек да не се навежда за тях. Дори чашите в шкафа, обикновено мътни и покрити с петна, сега блестяха от чистота. Напълних две от тях с лед и налях по една кола. Може би трябваше да седна заедно с Морийн, да поговоря с нея, да й се извиня от името на баща ми, да я помоля коленопреклонно и да я подкупя, ако се наложи. Да поискам от нея да остане поне дока то не й намеря замяна. Може би можех да апелирам към чувството й за отговорност пред старите, макар да съзнавах, че то е доста ерозирало от злъчта на баща ми. Истината бе, че се чувствах натикан в ъгъла. Издънех ли се на интервюто утре, щях да разполагам с време колкото си искам, но щях да гледам света от другата страна на решетките някъде в Илинойс. Което не биваше да се допуска.

Върнах се с чашите. Ледените кубчета подрънкваха, докато ходех. Скапаната реклама още не бе свършила. Колко време продължават тези неща, за бога? И кой изобщо ги гледаше? Освен баща ми, разбира се.

— Татко, не се притеснявай за нищо — казах аз, но той не помръдна.

Изправих се над него, за да проверя дали диша. Дишаше. Беше забил брадичка в гърдите си и главата му бе отпусната под необичаен ъгъл. Кислородът в тръбичките тихо свистеше. Някъде в мазето Морийн тракаше с разни вещи и вероятно обмисляше хаплива реплика за сбогом. Оставих чашите с колата на масичката, вече отрупана с лекарства и всевъзможни дистанционни.

После се наведох и целунах обсипаното със старчески петна червено лице на баща ми.

— Все ще намерим някой — тихо му обещах.