Джоузеф Файндър
Параноя (79)

79.

Седнахме в приемната пред кабинета му. Мълчахме. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Обадих се в офиса и наредих на Джослин да пренасрочи две срещи.

Поседях така няколко минути, потънал в дълбок размисъл.

— Знаеш ли — казах накрая, — най-лошото е, че лично връчих на Уайът ключовете, за да ни ограби до шушка. Не стига, че провали операцията по изкупуването, ами сега и ще ни го начука до кръста… и вяната е само моя.

Сет ме изгледа дълго.

— Казваш „ни“?

— Имам предвид „Трайон“.

Той поклати глава.

— Ти не си „Трайон“. Защо говориш за „Трайон“, така?

— Грешка на езика.

— Не мисля. Искам да си купиш от любимия си десетдоларов френски сапун, който използваш сега, и да напишеш на огледалото в банята: „Аз не съм «Трайон»“.

— Стига… — изпъшках. — Започна да приказваш като баща ми.

— Хрумвало ли ти е някога, че баща ти не е грешал във всичко? Също както дори спрял часовник два пъти в денонощието показва точното време.

— Що не се шибаш!

Вратата се отвори и на прага застана Шапиро.

— Седни — каза той.

По лицето му личеше, че разговорът не е протекъл обнадеждаващо.

— Е, какво каза приятелят? — попитах.

— Приятелят ми са го преместили в съда. А заместникът му е истински гъз.

— Толкова ли е зле?

— Думите му бяха следните: „Знаеш ли, защо не се признае за виновен и ще видим какво ще правим оттам нататък“.

— И какво означава това?

— Означава, че ще се признаеш за виновен на четири очи пред съдията и никой няма да разбере за това.

— Не разбирам.

— Ако му дадеш в ръцете голям случай, той ще напише едно много убедително писмо „5-К“. „5-К“ е особен вид писмо, което прокурорът пише до съдията, за да го помоли да се отклони от Указанията за определяне на федерални присъди.

— И длъжен ли е съдията да се вслуша в призива на прокурора?

— Естествено, че не. Да не говорим, че няма никаква гаранция, че този задник ще се потруди да напише убедително писмо „5-К“. Честно казано, този тип ме съмнява.

— Каква е дефиницията на „голям случай“? — обади се Сет.

— Иска Адам да помогне за внедряването на агент под прикритие.

— Агент под прикритие? — Не можех да повярвам на ушите си. — Това е лудост! Уайът никога няма да захапе. Той никога няма да се срещне с друг, освен с мен. Този човек съвсем не е идиот.

— А микрофон? — продължаваше да се интересува Сет. — На това би ли се съгласил?

— Аз няма да се съглася на това — казах. — Всеки път, когато отивам в дома на Уайът, ме сканират за електронни устройства. Няма начин да се промъкна.

— Точно така — съгласи се и Шапиро. — И „нашият“ човек в прокуратурата не би се съгласил. Единствената възможност за него да погледне благосклонно на твоя случай е, ако внедриш агент.

— Няма да го направя — заявих твърдо. — Защото той никога няма да се хване. А и каква гаранция ще получа, че няма да вляза в затвора, ако по някакъв неясен начин успея?

— Никаква — призна Шапиро. — Няма федерален прокурор, който да ти даде стопроцентова гаранция, че съдията ще се съгласи да те осъди условно. Съдията може да не се навие, той е самостоятелна институция. Каквото и да решиш, разполагащ със седемдесет и два часа.

— Или?…

— Или нещата ще се развият по стандартния начин. Той никога няма да направи отстъпки, ако не се съгласиш да играеш по неговите правила. Разбери, те не ти вярват. А в крайна сметка те диктуват правилата.

— Нямам нужда от седемдесет и два часа — отсякох и станах. — Вече реших. Не играя.

Шапиро ме изгледа странно.

— Ще продължиш да работиш за Уайът?

— Не — отговорих. — Ще се справя по мой си начин.

Шапиро прецени, че това заслужава усмивка.

— И как?

— Искам аз да определям правилата.

— Това добре, но как?

— Да предположим, че се добера до конкретни доказателства срещу Уайът. Сериозни и неопровержими. Не можем ли да отидем с тях направо във ФБР и да получим по-добро предложение?

— Теоретично, да.

— Добре — заключих аз, — защото ми се струва, че искам да опитам. В крайна сметка, изглежда, единственият, който може да ме измъкне от кашата, в която сам съм се накиснал, съм пак аз.

Сет се усмихна и сложи ръка върху рамото ми.

— Аз или ние?