Джоузеф Файндър
Параноя (1)

1.

Преди да се случи всичко това, изобщо не вярвах на старата поговорка, че трябва да внимаваш какво мечтаеш, защото може да ти се случи.

Сега вече вярвам.

Вече вярвам на всички тези мъдри предупреждения — поговорките. Вярвам, че възгордяването влече след себе си падение. Вярвам, че крушата не пада далеко от дървото, че нещастията рядко ни спохождат сами, че не всичко, което блести, е злато и че на лъжата краката са къси. Господи, кажете ми каквото щете. И аз ще му повярвам…

Бих могъл да опитам да ви кажа, че всичко започна с акт на великодушие, но това не би било съвсем точно. Ако изобщо бе някакъв акт, той по-скоро бе на глупост. Наречете го зов за помощ. Или може би среден пръст. Но каквото и да бе, вината си беше моя. Наполовина вярвах, че ще ми се размине, наполовина — че ще ме изхвърлят. Но трябва да призная, че сега, като се замисля как започна всичко, се удивлявам какво нагло копеле съм бил. И изобщо няма да отрека, че получих точно онова, което заслужавах. Просто… не е онова, което очаквах, но кой би се досетил за другото, което последва?

Всъщност всичко, което направих, бяха две телефонни обаждания. Представих се пред фирмата за кетъринг, която поемаше мероприятията на „Уайът Телеком“, за вицепрезидента по корпоративните мероприятия. Казах им, че искам да се получи точно щурият купон, който бяха организирали предната седмица по повод връчване наградата „Продавач на годината“ (естествено изобщо нямах представа колко скъпо ни бе излязло всичко). Дадох им номера на разплащателната ни сметка и оторизирах авансовия превод на средствата. Получи се изненадващо лесно. Собственикът на „Ястия в разкош“ ми довери, че досега не бил сервирал на разтоварна рампа и че така формулирана, задачата поставяла някои „предизвикателства по отношение на интериора“, но аз бях сигурен, че няма да откаже тлъстия чек на „Уайът Телеком“.

Нещо ми казваше, че „Ястия в разкош“ едва ли някога са организирали парти по повод пенсионирането на помощник-бригадир.

Точно последното според мен вкисна „Уайът“. Да плащат за пенсионирането на Джонеси — хамалин, за бога! — сигурно им се бе видяло профанизиране на естествения ред на нещата. Ако вместо това бях използвал парите като предплата за „Ферари 360 Модена кабриолет“, Николас Уайът може би почти би разбрал. Сигурно щеше да погледне на лакомията ми като на проява на споделена „човещина“ от рода на слабост към алкохола или към „женоря“, както той наричаше жените.

Щях ли да го направя пак, ако знаех как ще свърши всичко? По дяволите, никога!

И все пак не мога да не кажа, че се получи страхотно. Знаех прекрасно, че партито на Джонеси се плаща от специалния фонд, създаден — покрай другите неща — за ползване от шефа и старшите му вицепрезиденти в курорта Гуанахани на остров Сейнт Бартелеми.

Но ми хареса да видя хамалите най-сетне да вкусят от живота на висшите мениджъри. Повечето от момчетата и техните съпруги, чиято идея за пръскане на пари не отиваше по-далеч от „Скариден пир“ в „Ред Лобстър“ или „Барбекю ребра“ в „Аутбек Стек хаус“, не знаеха какво да правят със странната храна от рода на „хайвер от есетра“ или „телешко по провансалски“, но приеха с наслаждение говеждото филе, запечено в тестена кора, агнешкото бутче и омара на фурна с равиоли. А сладоледените скулптури направо ги докараха до възторг. Дом периньонът се лееше, макар и не толкова обилно, колкото будвайзера (тук бях улучил в десетката, защото имах навика петък следобед да вися на товарната рампа и да пуша, когато някой — обикновено Джонеси или Джими Конъли, бригадирът — донасяше цяло иглу със сладоледени фунийки, за да отпразнуваме края на поредната седмица).

Джонеси, възрастен човек с едно от онези обветрени виновни лица, които караха хората веднага да го харесат, сияеше цялата вечер. Жена му — с която бяха заедно от четиридесет и пет години — отначало бе сдържана и резервирана, но впоследствие се оказа изключителна танцьорка. Бях наел и една прекрасна ямайска реге група, която вдигна всички на крака, включително хора, които човек не би могъл да си представи да танцуват.

Всичко това се случи по време на голямото приземяване на хайтека, разбира се, и компании из цялата страна уволняваха хора и въвеждаха програми за пестеливост, което на прост език означаваше, че човек трябва да плаща за гадното кафе, че в хладилника в стаята за отдих не може да се намери безплатна кока-кола и така нататък. Беше предвидено Джонеси да прекъсне работа следващия петък, да се отбие за няколко часа в отдел „Личен състав“, за да подпише необходимите формуляри, и да прекара у дома остатъка от живота си, без никакво прощално парти, разбира се. Междувременно шефовете на „Уайът Телеком“ се готвеха да отпрашат към Сейнт Барт със своите лиърджетове, за да изчукат жени и приятелки в частните си вили, да намажат паласките на хълбоците си с кокосово масло и да обсъдят въведените в цялата компания мерки за икономии край шведски маси, непристойно отрупани с папая и езичета на колибри. Джонеси и приятелите му не се поинтересуваха кой всъщност плаща за техния купон. Което не ми попречи да изпитам тайно удоволствие.

Някъде около един и половина след полунощ електрическите китари и виковете на неколцина от по-младите товарачи, изпаднали в екстаз, изглежда, събудиха любопитството на нощния охранител, нов служител (ниска заплата, много работа), който не познаваше никой от нас и не изпитваше никакво желание да прави компромиси.

Беше дебел тип под трийсетте с червендалесто лице, напомнящо за прасето Порки. Хванал радиостанцията, както се държи „Глок“, той попита:

— Какво става тук, по дяволите?

И това сложи край на живота ми, какъвто бе дотогава.