Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Paranoia, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоузеф Файндър
Заглавие: Параноя
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 14.06.2004
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-541-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786
История
- — Добавяне
41.
Едва бяхме преполовили порциите си. Откарах я до дома й, като не спрях да й се извинявам. Тя обаче бе олицетворение на съчувствието. Дори предложи да дойде с мен в болницата, но аз не можех да я запозная с баща ми. Не и толкова рано — резултатът можеше да е плачевен.
Веднага след като я оставих, подкарах поршето със сто и трийсет и стигнах до болницата за петнайсет минути. Сам не зная как се отървах да не ме спрат за превишена скорост. Влязох на бегом в спешното отделение. Не бях на себе си — бях изплашен и не можех да мисля за нищо друго. Исках просто да видя баща ми, да го видя, преди да е умрял. Бях убеден, че всяка проклета секунда, докато чакам да ми обърнат внимание, може да е последната и да не получа възможност за последно сбогом. Буквално изкрещях името му на сестрата на регистратурата и когато тя ми каза къде е, се втурнах натам. Мина ми през ума, че ако вече е починал, тя щеше да се държи иначе, от което подсъзнателно заключих, че още е жив.
Първо зърнах Антоан — чакаше прав пред зелените завеси. Лицето му, не знам защо, бе одраскано и окървавено. Изглеждаше изплашен.
— Какво става? — извиках. — Къде е?
Антоан посочи зелените завеси, зад които се разнасяха гласове.
— Изведнъж дишането му рязко се затрудни. После лицето му започна да потъмнява, някак посиня. Ноктите му побеляха. И аз извиках бърза помощ. — Говореше, сякаш се оправдаваше.
— Той…
— Жив е. Господи, за старец има солиден запас от съпротивителни сили.
— Той ли те одра така? — попитах и посочих лицето му.
Антоан кимна и се усмихна смутено.
— Отказа да се качи в линейката. Каза, че му нямало нищо. Половин час го увещавах и накрая трябваше да го вдигна и да го хвърля в колата. Само се надявам да не съм изгубил прекалено много време, докато реша да ги извикам.
Появи се дребничък тъмнокож млад мъж в зелена манта и попита:
— Вие ли сте синът?
— Да…? — отговорих и едновременно попитах и аз.
— Аз съм доктор Пател. — Беше на моята възраст — може би беше стажант.
— Ммм… ще оживее ли? — попитах.
— Да. Баща ви се е простудил, това е. Но дихателната му система няма никакви резерви. Така че дори незначителна простуда може да е много опасна.
— Може ли да го видя?
— Разбира се — каза той, отстъпи до завесата и я дръпна. Някаква сестра тъкмо слагаше система на баща ми. На лицето му имаше маска. Изглеждаше все същият, може би малко смален и по-блед от обикновено. Беше свързан към цял куп монитори.
Той вдигна ръка, смъкна маската от лицето си и каза отпаднало:
— А бе… престарават се.
— Как сте, господин Касиди? — попита го доктор Пател.
— О, страхотно — не сдържа сарказма си баща ми. — Не си ли личи?
— Е, все пак сте в по-добро състояние от болногледача ви.
Антоан се бе промъкнал да види какво става. На лицето на баща ми се изписа непознато за него изражение на вина.
— О… Извинявай, Антоан.
Антоан, който схвана, че по-убедително извинение от това няма да получи, изпита видимо облекчение.
— Научих си урока. Следващия път ще се боря безкомпромисно.
Баща ми се усмихна като шампион от свръхтежка категория.
— Този господин ви е спасил живота — опита се да му обясни ситуацията доктор Пател.
— Така ли? — попита баща ми недоверчиво.
— Без никакво съмнение.
Баща ми леко наклони глава, за да погледне Антоан в очите.
— И защо го направи?
— Не исках толкова скоро пак да си търся работа — сопна му се Антоан.
Доктор Пател тихо ми обясни:
— Рентгеновата снимка на гърдите му е нормална… за неговото състояние, разбира се. Левкоцитите са осем и пет, което също е в нормата. Анализът на кръвта му показва, че е на прага на респираторна недостатъчност, но засега сме го стабилизирали. Поставили сме го интравенозно на антибиотици и стероиди и ще му наситим кръвта с повече кислород.
— А маската… за какво е? Кислород?
— Казва се небюлайзър. Албутерал и атровент, бронходилататори. — Той се наведе и нагласи маската върху устата и носа на баща ми. — Вие сте истински борец, господин Касиди.
Баща ми само примигва.
— Слабо казано — дрезгаво се изсмя Антоан.
— Извинете ни. — Доктор Пател дръпна завесата и тръгна по коридора. Последвах го, а Антоан остана при баща ми. — Пуши ли още? — остро попита доктор Пател. — Свих безпомощно рамене. — Пръстите му са жълти от никотин. Това е абсолютно безотговорно, разбирате ли?
— Зная.
— Той се убива сам.
— Ако не умре от това, ще умре от нещо друго.
— Но така ускорява процеса.
— А може би точно такава е целта му — казах.