Джоузеф Файндър
Параноя (7)

7.

След десет изтощителни дни на обучение и индоктриниране от инженери и специалисти по маркетинг, имащи отношение към „Лусид“, главата ми бе натъпкана с всякаква безполезна информация. Бяха ми дали малък „офис“ в директорското крило, преди това използван като склад, но не ми се наложи да се задържа в него. Появявах се на работа редовно и не създавах никому никакви проблеми. Не знаех колко дълго ще мога да се преструвам в условията на този режим, преди да превъртя окончателно, но образът със затворническата кушетка в „Марион“ ме държеше мотивиран.

Една сутрин ме извикаха в офис само на две врати от този на Николас Уайът. На месинговата табела на вратата пишеше „Джудит Болтън“. Самият офис бе изцяло в бяло — бял килим, гарнитура в бяла кожа, бяла мраморна плоча вместо писалище, дори бели цветя.

Николас Уайът седеше на белия кожен диван до привлекателна четиридесетгодишна жена, която свойски бъбреше с него, докосваше ръката му и се смееше сърдечно. Медночервена коса, дълги, кръстосани крака, стройно тяло, явно подлагано на сериозни физически изтезания в залата, тъмносин костюм. Сини очи, блестящи устни във формата на сърце, провокиращо извити вежди. Личеше й, че някога е спирала дъха на мъжете, но годините й бяха донесли малко твърдост.

Бях я виждал, най-вече през последната седмица, по правило в компанията на Уайът, когато той идваше набързо да контролира сесиите ми с инженери и специалисти по маркетинг. Тя винаги шепнеше нещо в ухото му и внимателно ме наблюдаваше, но понеже така и не ни запознаха, се чудех коя ли може да е. Без да става от дивана, тя протегна ръка, докато се приближавах — дълги пръсти, червен лак — и ме стисна делово.

— Джудит Болтън.

— Адам Касиди.

— Закъсняхте — отбеляза тя.

— Загубих се — отговорих, за да поразведря атмосферата.

Но тя поклати глава, усмихна се и присви устни.

— Имате проблем с точността. Никога повече не закъснявайте, разбрахме ли се?

Усмихнах се в отговор със същата усмивка, с която дарявах полицаите, когато ме питаха дали имам представа с каква скорост съм се движил. Тази дама беше корава.

— Абсолютно — обещах и седнах на стола срещу нея.

Уайът развеселено наблюдаваше размяната на реплики.

— Джудит е един от моите най-ценни играчи — информира ме той. — Моят „инструктор по мениджмънт“, моят консилиере^[1] и твоят Свенгали^[2]. Бих те посъветвал да слушаш всяка шибана дума, която се отрони от устата й. Аз го правя. — Той стана и се извини. Тя му махна, докато излизаше.

Нека уточня, че едва ли бихте ме познали. Бях се превърнал в нов човек. Край на метрото — вече карах „Ауди А6“, наето от компанията. Смених и гардероба си. Една от секретарките на Уайът — чернокосата, която се оказа бивш фотомодел от Британските Западни Индии — един следобед ме заведе да напазаруваме дрехи в изключително скъп бутик, който смътно помнех, че съм виждал само отвън, откъдето каза, че купувала дрехи за Уайът. Избра няколко костюма, ризи, вратовръзки и обувки и плати за всичко със служебна „АмЕкс“ карта. Дори ми купи три четвърти чорапи. Да уточнявам ли, че не ставаше дума за скапаната конфекция, с която бях свикнал, а неща от колекциите на Армани и Ерменеджилдо Зеня? Нямаше защо да гледам етикетите — качеството си личеше, защото всеки щеше да познае, че са шити на ръка от италиански вдовици, заслушани във Верди.

Наложи се да се простя и с бакенбардите си — „ръкохватките на педераста“, както ги нарече тя. Естествено и с чорлавата си прическа, с която сякаш току-що бях станал от леглото. Бях заведен за ръка в моден салон и излязох оттам като модел на Ралф Лоран, дано не и толкова „обратен“. Чаках с ужас следващата ни среща със Сет, уверен, че ще ме скъса от майтап.

Междувременно ми измислиха „легенда“. Колегите и мениджърите в Производствен отдел/Рутери бяха информирани, че имам ново назначение. Пусна се слухът, че ще ме пращат в Сибир, защото на шефа на моя отдел му било писнало, да се лигавя. Друг слух твърдеше, че един от старшите вицета на Уайът се възхитил на моя паметна бележка, „харесал сериозността ми“ и се погрижил да ми бъдат възложени нови задачи. Всъщност идеята беше никой да не знае истината. Единственото сигурно нещо за мен бе, че един ден просто бях престанал да ходя на старото си работно място.

Ако някой си направеше труда да прегледа редовно обновяваната организационна схема, поддържана на корпоративния уебсайт, може би щеше да забележи, че новата ми длъжност е „Директор на специалните проекти към кабинета на Управителя“.

Беше създадена необходимата електронна и хартиена документация.

Джудит се обърна към мен и продължи, сякаш Уайът изобщо не го бе имало:

— Ако те наемат в „Трайон“, трябва да отиваш на работното си място четиридесет и пет минути по-рано. При абсолютно никакви обстоятелства не можеш да пиеш на обяд или веднага след работа. Никакви отбивания в кръчми, никакви коктейли, никакви запивания с колеги. Никакви партита или купони. Ако се наложи да посетиш фирмено мероприятие, ще пиеш само сода.

— Караш ме да се чувствам, сякаш съм хроничен алкохолик.

— Да се напиеш, е признак на слабост.

— В такъв случай предполагам, че и пушенето се изключва?

— Неправилно — изненада ме тя. — Това е гаден, отвратителен навик, който е доказателство за липса на самоконтрол, но има и други съображения. Да се навърташ в местата за пушачи е отличен начин на „опрашване“, възможност за контакти с хора от другите отдели и метод за набавяне на полезна разузнавателна информация. Сега да поговорим за твоето ръкостискане. — Тя поклати глава. — Тук направо се провали. За твое сведение решенията за наемане на работа се правят в първите пет секунди — при ръкостискането. Всеки, който ти каже нещо друго, просто най-безочливо те лъже. Получаваш работата с ръкостискането, а през останалата част от интервюто се бориш да си я запазиш. Понеже съм жена, ти се опита да бъдеш нежен с мен. Не го прави. Бъди твърд, стискай силно и задържай…

Усмихнах се палаво и вметнах:

— Последната жена, която ми каза това… — В този момент забелязах, че е замръзнала по средата на недовършеното си изречение. — Извинявам се.

Тя наведе глава настрани като котенце и се усмихна.

— Благодаря. — Пауза. — И задържай ръкостискането една-две секунди по-дълго от обичайното. Гледай ме в очите и се усмихвай. Излей ми сърцето си. Да опитаме пак. — Станах и отново стиснах ръката на Джудит Болтън. — По-добре — окуражи ме тя. — Ти си много естествен. Хората, с които се срещаш, си мислят: „Има нещо в този младеж, което ми харесва, но не мога да определя какво е“. Имаш добра челюст. — Тя се вгледа в мен. — Чупил ли си си носа? — Кимнах. — Нека се досетя… играл си футбол.

— Всъщност хокей.

— Хубаво. Атлет ли си, Адам?

— Бях. — Седнах отново.

Тя се наклони към мен, подпряла брадичка с ръка, и внимателно ме огледа.

— Забелязах го. Личи ти в походката, излъчва го позата ти. Харесва ми. Но не синхронизираш.

— Моля?

— Трябва да синхронизираш. Огледално. Аз се накланям към теб, накланяш се и ти. Отдръпвам се, правиш същото. Кръстосвам крака, кръстосваш твоите. Наблюдавай наклона на главата ми и ме имитирай. Дори синхронизирай дишането си с моето. Но го прави деликатно, никаква показност. Това е начинът за контакт с човек на подсъзнателно ниво, това е пътят да ги накараш да им е приятно в твоята компания. Хората харесват хора, които са като тях самите. Ясно ли е? — Усмихнах се обезоръжаващо или поне по начин, който ми се струваше, че би трябвало да обезоръжава. — И още нещо… — Тя се наведе по-близко до мен, толкова близко, че лицето й бе само на няколко сантиметра от моето. — Слагаш си прекалено много афтършейв. — Лицето ми пламна от притеснение. — Нека се досетя: „Дракар Ноар“. — Тя не изчака да потвърдя, защото знаеше, че е познала. — Любимият избор на всеки жребец гимназист. Ароматът, от който коленете на момичетата омекват.

По-късно научих коя е Джудит Болтън. Беше старши вицепрезидент, дошъл преди няколко години като консултант на Николас Уайът от много реномираната консултантска къща „Маккинси & Къмпани“, за да го съветва по деликатни кадрови въпроси, разрешаване на конфликти сред най-висшия ешелон на управителния състав, анализ на психологическите аспекти на важните сделки, преговори и изкупуване на компании на борсата. Имаше докторска степен по поведенческа психология, така че я наричаха доктор Болтън. Но независимо дали я наричаха „инструктор по мениджмънт“, или „експерт стратег по лидерство“, тя беше нещо от рода на частен треньор на Уайът. Съветваше го кой от служителите му показва качества за мениджър и в кого те отсъстват, кой трябва да бъде уволнен, кой заговорничи зад гърба му. Имаше рентгеново око за нелоялност. Не се съмнявах, че я бе „откупил“ от „Маккинси“ срещу баснословна заплата. Имаше достатъчно власт и се чувстваше достатъчно сигурна, за да изказва несъгласието си в лицето му и да му казва неща, които не би приел от никой друг.

— Сега, първата ни задача е да се научим да се държим на интервю при кандидатстване за работа — съобщи ми тя.

— Вече съм назначен тук — измънках.

— Целта, която преследваме, е много по-висока, Адам — усмихнато ми напомни тя. — След като си гений, трябва да се държиш на интервюто като такъв, за да накараш някой в „Трайон“ да направи всичко възможно, за да те „открадне“ от нас. Харесва ли ти да работиш в „Уайът“?

Погледнах я; чувствах се глупаво.

— Ами… нали се опитвам да се махна оттук?

Тя извъртя очи към тавана и въздъхна дълбоко.

— Не, трябва да се държиш позитивно. — Наведе глава настрани и заговори, подражавайки на гласа ми по удивителен начин: — Обожавам работата си! Тя е абсолютно вдъхновяваща! Колегите ми са страхотни! — Имитацията бе толкова съвършена, че се почувствах не на себе си — сякаш чувах гласа си на телефонния секретар.

— Защо тогава съм отишъл на интервю в „Трайон“?

— Търсене на по-добри възможности, Адам. Няма нищо лошо с работата ти за „Уайът“. Ти не си недоволен. Ти просто се опитваш да предприемеш следващата логична стъпка в кариерата си и в „Трайон“ има повече и по-добри възможности да направиш по-големи и по-хубави неща. Коя е най-голямата ти слабост, Адам?

Помислих за секунда.

— Всъщност нищо. Никога не си признавам слабостите.

Тя направи недоволна гримаса.

— О, за бога! Те ще си помислят, че или се самозаблуждаваш, или си глупак.

— Това е въпрос уловка.

— Разбира се, че е въпрос уловка. Интервюто за работа е като минно поле, приятелю. Трябва да си признаеш някаква слабост, но никога не бива да казваш нещо унизяващо достойнството ти. Така че признаваш си, че си прекалено верен съпруг или прекалено обичащ баща. — Отново номерът с моя глас: — Понякога допускам да свикна толкова много с дадена приложна програма, че пропускам да изследвам други възможности. Или: понякога, когато дреболиите ми пречат, невинаги споделям това, защото вярвам, че повечето неща имат тенденция да се оправят сами. С други думи, не се оплакваш достатъчно! Или да речем това: имам склонност да се заравям в проектите и понякога оставам след работа прекалено дълго, защото обожавам да правя това, обожавам да изпипвам нещата. Може би влагам повече труд в нещата, отколкото се налага. Схващаш ли? Те буквално ще се разтопят, Адам.

Кимнах усмихнато. Господи, в какво се бях забъркал?

— Коя е най-голямата грешка, която си допускал на работа?

— Очевидно трябва да призная нещо? — неспокойно казах аз.

— Бързо се учиш — сухо отбеляза тя.

— Може би съм поел прекалено голямо натоварване веднъж и съм…

— … си се издънил? Значи не знаеш дълбочините на собствената си некомпетентност? Не мисля така. Ще кажеш: „О, нищо съществено. Веднъж работих върху голям отчет за моя шеф, забравих да архивирам документа и компютърът ми заби. Загубих цялата информация. Наложи се да остана до три сутринта и да пренапиша всичко отначало. Божичко, какъв суров урок за мен — винаги архивирай!“. Нали разбираш? Най-голямата грешка, която си направил, не е била по твоя вина, а освен това си успял да възстановиш всичко.

— Разбрах. — Яката на ризата ми бе започнала да ме стяга и исках най-сетне да се махна оттук.

— Ти имаш природни дарби, Адам — каза ми тя. — Ще се справиш прекрасно.