Джоузеф Файндър
Параноя (65)

65.

Следващият ден, събота, бе денят на барбекюто при Годард. Отне ми час и половина да се добера до прословутата къща при езерото, като повечето време карах по тесни черни пътища. По пътя се обадих от мобилния си телефон на баща ми, което беше груба грешка. Поговорих малко с Антоан, после слушалката взе баща ми и като пуфкаше и пъшкаше, пожела — както винаги мило и деликатно — веднага да се явя при него.

— Не мога, татко — опитах се да му обясня, — имам делова среща. — Не исках да му обяснявам, че пътувам за барбекю парти към вилата на шефа. Само като си представех възможните му реакции на това извинение и мозъкът ми прегряваше. Чувах го да подхваща любимия си монолог за корумпираните бизнесмени, вечното „не се заблуждавай, че не си нищожество“ и „богатите ще ти навират богатството си в муцуната ти“, и „значи не искаш да отделиш една минутка, за да видиш умиращия си баща“ и така нататък до безкрай.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах. Отлично знаех, че той никога няма да признае, че нещо му трябва.

— Нямам нужда от нищо! — сопна ми се той. — Не и след като си толкова зает.

— Ще мина да се видим утре, окей?

Баща ми замълча, за да ми даде да разбера, че ми е много ядосан, след което върна слушалката на Антоан. Успокоих се — старецът явно се бе върнал към обичайното си състояние да лази по нервите на всички.

Приключих разговора, когато пред мен изникна къщата. Единственият знак, че съм, където трябва, бе обикновен дървен стълб с табела, на която пишеше „Годард“, последвано от номер. От стълба тръгваше дълъг черен път с изровени коловози, който изведнъж преминаваше в широка алея, застлана с натрошени мидени черупки. Хлапе със зелена риза играеше ролята на момче, което паркира колите. Малко неохотно му подадох ключовете за поршето.

Къщата представляваше разстлала се във всички посоки постройка с неправилна форма, покрита със сиви керемиди. Изглеждаше уютна. Имах впечатлението, че построена в края на 19-и век. Беше разположена в края на надвиснал над езерото скален откос и изглеждаше доста екзотично с четирите си масивни комина и плъзналия по керемидите бръшлян. Пред нея имаше необятна прясно окосена морава, сред която тук-там се издигаха стари дъбове и чворести борове.

На моравата стояха двайсетина-трийсет души по къси панталони и тениски, здраво хванали чаши с питиета. Групичка деца се носеха с викове насам-натам, крещяха, хвърляха топки и играеха на техните си неразбираеми за възрастните игри. Симпатично младо момиче седеше зад масичка ни „рецепцията“ в предната част на верандата. Усмихна ми се мило, откри табелката с името ми и ми я подаде.

Основните действия, изглежда, се развиваха от другата страна на къщата, където задната морава плавно се спускаше до дървения кей на брега на езерото. Тълпата тук беше по-голяма. Потърсих с поглед познати лица, но не видях. Възпълна жена към шейсетте в тъмночервен кафтан, много набръчкано лице и чисто бяла коса ме забеляза и се приближи до мен.

— Виждам, че се чудите къде да отидете. — Гласът й бе нисък и леко дрезгав, а лицето й обветрено и интересно като самата къща. Веднага се досетих, че това е съпругата на Годард. Изглеждаше също толкова непретенциозна, като на фотографията. Мордън беше прав: наистина приличаше на шар пей. — Аз съм Маргарет Годард. А вие трябва да сте Адам.

Подадох ръка, поласкан, че ме е познала, но се сетих, че сигурно е прочела името ми от табелката на ревера ми.

— Приятно ми е да е запозная с вас, госпожо Годард — казах вежливо.

Тя не ме поправи и не ми предложи да й казвам Маргарет.

— Джок много ми е говорил за вас — увери ме тя, задържа малко по-дълго ръката ми в своята и кимна, при което кафявите й очи леко се разшириха. Изглеждаше впечатлена, освен ако не си въобразявах. Приближи се малко по-близко до мен. — Съпругът ми е цинично ексцентрично старче, но не се впечатлява много лесно. Следователно вие трябва да сте много, много добър.

Скритият зад мрежа против комари чардак завиваше покрай къщата и стигаше до задната й част. Минах покрай няколко почернели от използване креолски скари, над които се извиваше дим от дървени въглища. Момичета в бели униформи въртяха цвъртящи бургери, пържоли и пилета. Наблизо бе устроен дълъг бар, покрит с бяла ленена покривка, зад който няколко момчета на възраст за колеж наливаха в пластмасови чаши коктейли, безалкохолни напитки и бири. На съседна маса друг гимназист услужливо отваряше миди и ги подреждаше върху легло от натрошен лед.

С приближаването си към верандата започвах да различавам хората и заедно с това да разпознавам някои лица, повечето от които на високопоставени служители на „Трайон“ в компанията на съпруги и деца. Нанси Шварц, старши вицепрезидент на отдел „Бизнес продукти“, дребничка, тъмнокоса, загрижено изглеждаща жена по тениска на „Трайон“, надписана със светлоотразяващи букви, останала й от последната спортна седмица на компанията, играеше крокет с Дик Дюрант, шефа на маркетинга — висок и строен, със скъп слънчев загар и оформена със сешоар черна коса. И двамата изглеждаха мрачно съсредоточени. Секретарката на Годард, Фло, беше в хавайско муму — много драматично и на цветя — и величествено се разхождаше сред гостите, сякаш тя бе домакинята.

В следващия миг забелязах Алана или по-скоро погледът ми първо бе привлечен от дългите й загорели крака, излизащи изпод къси бели панталонки. Тя също ме видя и погледът й светна. Изглеждаше силно изненадана. Махна ми крадешком с ръка, усмихна се и се извърна. Нямах представа как да тълкувам поведението й, ако то изобщо означаваше нещо. Може би искаше да запазим дискретност и да не даваме повод за сплетни.

Минах покрай предишния си бос, Том Лундгрен, който бе избрал да се облече в ужасно изглеждаща голф блуза на сиви и яркорозови райета. Държеше бутилка вода и машинално късаше етикета й на дълга извита спирала, заслушан със застинала усмивка в привлекателната си чернокожа събеседничка, която вероятно бе Одри Бетюн, вицепрезидент и ръководител на екипа, разработващ „Гуру“. Малко зад него стоеше облечена в подобен голф екип жена, която взех за негова съпруга — лицето й бе почти толкова червено и ожулено като неговото. Длъгнесто хлапе я стискаше за лакътя и умолително искаше нещо от нея с писклив мутиращ глас.

На петнайсетина метра от тях Годард се смееше, заобиколен от група хора, които ми изглеждаха смътно познати. Пиеше бира направо от бутилката. Носеше синя, закопчана отгоре до долу риза с навити до лакътя ръкави и внимателно намачкани панталони каки, пристегнати с платнен колан в морскосиньо. Краката му бяха в износени кафяви мокасини. Олицетворение на провинциален барон. При него изтича малко момиченце, той се наведе и като ловък фокусник извади от ухото му монета. Детето изненадано изпищя. Той му подаде монетата и то побягна, като пищеше възбудено.

Годард каза нещо, което не можех да чуя, и публиката около него се засмя клакьорски, сякаш той бе Джей Лено, Еди Мърфи и Родни Дейнджърфийлд, събрани в едно. От едната му страна стоеше Пол Камилети с грижливо изгладени избелели дънки и бяла риза, също с навити ръкави. Той, изглежда, бе получил информация какво е препоръчителното облекло, докато аз не бях и в резултат се бях домъкнал по къси панталони в цвят каки и трикотажна риза.

Срещу тях стоеше Колвин, директорът по оперативните въпроси — изглеждащите му като изшкурени чисто бели крака стърчаха от обикновени сиви бермуди. Очертаваше се истинско модно шоу. Годард погледна в моята посока, забеляза ме и ми направи знак да се приближа.

Тръгнах към него и в същия миг някой изникна от небитието и ме хвана за ръката. Нора Съмърс в розов пуловер с висока поло яка, спуснат върху свободни панталонки, изглеждаше безкрайно щастлива, че ме вижда.

— Адам! — възкликна тя. — Прекрасно е, че си тук! Нали е чудесно?

Кимнах и вежливо й се усмихнах.

— Тук ли е дъщеричката ти?

Въпросът ми, изглежда, я притесни.

— Меган, милата, изживява труден период. Не иска никъде да ходи с мен. — „Колко забавно — мина ми през ума, — и аз изживявам точно същия период“. — Предпочита да язди кон в компанията на баща си, вместо да прахоса един следобед с майка си и приятелите й от скучната й работа.

Кимнах и казах:

— Аха…

— Успя ли да видиш колекцията от коли на Джок? В онзи гараж е. — И тя посочи една подобна на обор сграда на стотина метра от нас. — Трябва да видиш колите му… страхотни са!

— Непременно ще го направя, благодаря — казах и направих крачка към групичката около Годард.

Но хватката на Нора около ръката ми се стегна.

— Адам, наистина от известно време искам да ти кажа, че съм безкрайно щастлива от издигането ти. И какъв великолепен познавач на характерите е Джок, за да те съзре и оцени, нали? И да ти се довери изцяло! Много съм щастлива за теб! — Благодарих й топло и решително измъкнах ръката си от нейната.

Стигнах при Годард и деликатно останах встрани, докато накрая той не ме забеляза и не ме повика. Представи ме на Стюарт Лури, шеф на отдел „Продукти за дребния бизнес“, който ме попита: „Как е, младежо?“ и топло стисна ръката ми. Беше много добре изглеждащ мъж към четиридесетте, преждевременно олисяващ и заради това обръснал черепа си, което страшно му отиваше.

— Адам е бъдещето на „Трайон“ — каза Годард.

— Ами, отлично, радвам се тогава да се запозная с бъдещето! — сърдечно каза Лури с едва доловима нотка на сарказъм. — Джок, само моля те недей да вадиш и от неговото ухо монета!

— Няма нужда — отговори без замисляне Джок. — Адам вече вади зайци от разни шапки, нали, Адам? — Годард отново ме прегърна свойски през рамо, което изглеждаше странно и сигурно му причиняваше известно неудобство, понеже бях много по-висок от него. — Ела с мен — прошепна той.

Тръгнахме към мрежестата врата на верандата.

— След малко ще се заловя с традиционната малка церемония — обясни ми той, докато изкачвахме стъпалата. Задържах му вратата да мине. — Раздавам дребни подаръци, наистина нищо особено — по-скоро на майтап, отколкото нещо истинско… — Усмихнах се; защо ми казваше всичко това?

Минахме през скрития зад мрежата чардак, покрай старите плетени мебели, влязохме в антрето и през него в основната част на къщата. Подът беше покрит със старо чамово дюшеме и дъските скърцаха под краката ни. Стените бяха боядисани в кремавобяло и всичко изглеждаше светло, чисто, жизнерадостно и уютно. И над всичко се носеше неунищожимата миризма на стара къща. Всичко изглеждаше използвано, истинско и удобно. „Домът на богат човек, без никакви преструвки“, помислих си. Тръгнахме по широк коридор, минаващ покрай дневна с голяма каменна камина, и завихме, за да се озовем в тесен хол с теракотен под. По всички стени имаше окачени ловни трофеи. От другата страна на хола имаше относително малка стая със стени, скрити под стелажи с книги; в центъра стоеше дълга маса за четене, върху която видях компютър, принтер и няколко огромни кашона. Това, изглежда, бе кабинетът на Годард.

— От едно време имам вода в рамото, но напоследък е съвсем зле — извини ми се той и ми показа големите кашони на масата, натъпкани с опаковани подаръци. — Ти си здрав млад мъж, би ли ми помогнал да ги изнесем до подиума до бара?

— Няма проблем — съгласих се, макар и малко разочарован, но не го показах по никакъв начин. Вдигнах един от необятните кашони, който не само бе тежък, но и неудобен за носене. На всичко отгоре не виждах нищо пред себе си.

— Чакай, аз ще те водя — каза Годард. Последвах го в коридора. Кашонът драскаше по стелажите от двете ми страни, така че трябваше непрекъснато да го въртя и промушвам напред. В един момент усетих, че опирам в нещо. Разнесе се силен удар на счупено стъкло.

— О, боже… — прошепнах.

Извих кашона, за да видя какво съм направил — сигурно бях съборил някой от трофеите по лавиците. Каквото и да бе, по теракотения под се бяха пръснали десетина златни парчета. Беше някакъв трофей, който бе изглеждал като изработен от чисто злато, но в действителност бе позлатена керамика, гипс или нещо подобно.

— Господи, наистина страшно съжалявам — прошепнах аз, внимателно оставих кашона на пода и коленичих да събера парчетата. Бях се опитал да внимавам с кашона, но въпреки това бях съборил нещо ценно.

Годард пребледня и каза през стиснати зъби:

— Няма нищо.

Събрах от парчетата каквото можах. Бяха остатъците от някаква статуетка на тичащ футболист. Различих следи от каската, от юмрука и дори парченцата на малката издължена топка. В основата бе вградена месингова плочка, на която пишеше: ШАМПИОНИ 1995 — УЧИЛИЩЕ ЛЕЙКУД — ИЛАЙДЖА ГОДАРД — ЗАЩИТНИК.

Според Джудит Болтън Илайджа Годард бе покойният син на Годард.

— Джок… — казах с глас, който едва излизаше през гърлото ми, — безкрайно съжалявам. — Едно от парчетата болезнено поряза дланта ми.

— Казах, няма нищо — повтори Годард със стоманен глас. — Хайде да вървим.

Не знаех какво да правя. Чувствах се отвратително, че съм унищожил несъмнено скъп спомен от покойния му син. Исках да почистя, но и не исках да го ядосвам допълнително. Но съзнавах, че това е краят на добрите ни отношения, които се бяха създали някак незабелязано. От раната в дланта ми се стичаше струйка кръв.

— Госпожа Уолш ще почисти — каза той спокойно, но гласът му едва не му изневери. — Хайде дай да ги изнесем навън. — Той тръгна напред по коридора и изчезна някъде. Междувременно аз вдигнах кашона и безкрайно внимателно го изнесох до подиума. Забелязах, че съм оставил на картона кървава следа.

Когато се върнах за втория кашон, видях Годард да седи на стола в ъгъла на кабинета си. Беше се сгърбил, главата му беше в сянка, и държеше основата на статуетката. Поколебах се; чудех се какво да направя — дали да се махна оттук и да го оставя сам с мъката му, или да продължа с кашоните, като се престоря, че не съм го забелязал.

— Беше страхотно хлапе — неочаквано се обади Годард, толкова тихо, че в първия момент помислих, че ми се причува. Гласът му беше тих, дрезгав и едва излизаше — той по-скоро шепнеше. — Атлет, висок, широкоплещест… като теб. И имаше дарбата да носи щастие. Създаваше настроение във всяка стая, в която влезете. Беше красив, беше мил, а в очите му… в очите му винаги имаше искрици. — Той бавно вдигна глава и се загледа в нищото с невиждащ поглед. — Даже като беше бебе не си спомням да е плакал и да сме се занимавали с него…

Гласът му заглъхна. Стоях застинал и слушах. Бях стиснал в ръката си свита на топка хартиена салфетка, за да спра кръвотечението, и вече я усещах да се навлажнява. — Сигурен съм, че щяхте да се харесате — каза Годард. Гледаше ме, но не ме виждаше… или може би виждаше в мен сина си. — Наистина. Щяхте да станете приятели.

— Съжалявам, че не сме се познавали.

— Всички го обичаха. Беше хлапе, дошло на тази земя, за да прави всички щастливи… имаше искрицата, имаше най-красивата усми… — Гласът му се пречупи. — Най-красивата усмивка… — довърши той. Наведе глава и раменете му се отпуснаха. Помълча и след малко продължи: — Един ден Маргарет ми се обади на работа. Пищеше… Намерила го в спалнята… Веднага се прибрах, не помня как съм карал. Бяха изключили Илайджа от Хейвърфод още първата година… просто го изритаха, оценките му бяха възможно най-слабите, а и той бе престанал да ходи на лекции. Не можах да го накарам да поговорим. Имах съмнения, че е започнал да взема наркотици, и се опитах да го предразположа, но сякаш говорех на стена. Върна се да живее при нас, но прекарваше повечето време в стаята си или излизаше с момчета, които не познавахме. По-късно един от съучениците му ми призна, че е започнал да взема хероин още първата година. Само че синът ми не беше малолетен престъпник, а беше надарено, мило, добро и умно момче… Неясно как в един момент започнал да… как се казва… да се друса. И това изцяло го промени. Светлината в очите му изчезна. Започна да ни лъже за всичко. Сякаш се опитваше да заличи всичко, което е бил. Не знам разбираш ли какво искам да ти кажа? — Годард най-после ме погледна. По бузите му се стичаха сълзи.

Кимнах.

Изминаха няколко секунди, преди да може да продължи:

— Струва ми се, че търсеше нещо… имаше нужда от нещо, което светът не можеше да му даде. Или може би страдаше силно и бе решил да убие тази част в себе си. — Гласът му стана по-уверен. — А после и остатъка.

— Джок… — опитах се да кажа нещо аз.

— Съдебният патолог определи причината за смъртта като свръхдоза. Нямало никакво съмнение, че било напълно съзнателно и че Илайджа знаел какво прави. — Той сложи ръка върху очите си. — В такива случаи човек не може да не се запита какво е трябвало да направи по-иначе. Как съм го докарал дотам? Веднъж дори го заплаших, че ще уредя да го арестуват. Опитахме се да го вкараме в клиника. Мислех да го изтегля оттам, но… но така и не можах. Не съм спирал да си задавам въпроса дали не съм бил прекалено твърд с него. Или недостатъчно твърд. Дали не съм бил прекалено ангажиран в работата си… защото знам, че бях. Бях… тогава бях просто неудържим. Бях прекалено зает да изградя „Трайон“, за да имам време да се занимавам с него. — Гледаше ме право в очите и ми позволяваше да видя мъката му. Усещах я като кинжал в стомаха си. Бях се просълзил. — Отиваш на работа, създаваш малкото си кралство… и оставяш всичко останало да се сгромоляса в пропастта. — Той примигна тежко. — Не искам да губя контрол над нещата, Адам. Никога вече. — Годард изгледаше смален и състарен, сякаш беше… на сто години. — Лежеше в леглото си, целият в лиги и урина като… като бебе, и аз го вдигнах на ръце, сякаш беше бебе. Знаеш ли какво е да видиш детето си в ковчег? — прошепна той. Кожата ми настръхна и трябваше да отместя поглед от него. — Мислех, че никога няма да мога да отида на работа. Не вярвах, че ще намеря сили да го преодолея. Според Маргарет така и не съм успял. Почти два месеца не излязох от къщи. Не можех да разбера защо аз самият още съм жив. Когато ти се случи нещо такова… започваш да подлагаш на съмнение всичко около себе си. — Изглежда, едва сега си спомни, че има носна кърпичка в джоба, извади я и попи лицето си. — Погледни ме — с дълбока въздишка каза той и неочаквано се засмя. — Погледни стария глупак. Когато бях на твоите години, си въобразявах, че като стана на тази възраст, на която съм сега, ще съм открил смисъла на живота. — Той тъжно се усмихна. — Не съм по-близо до това, отколкото бях тогава. О… разбрах в какво не е. Чрез елиминация. Трябваше да загубя син, за да го науча. Живееш в голяма къща, купуваш си скъпа кола, може би поместват снимката ти на корицата на „Форбс“ и си мислиш, че всичко си разбрал, така ли? И един ден Господ ти праща малка телеграма, в която пише: „О, забравих да спомена, че всичко това не означава нищо. И всички, които обичаш на тази земя… те са ти отпуснати само назаем, разбираш ли? Така че най-добре ги обичай, докато можеш“. И до ден-днешен се питам познавал ли съм някога Илайджа. Може би не. Но мислех, че го познавам. Зная, че го обичах, обичах го повече, отколкото някога съм обичал, когото и да било. Но познавах ли наистина сина си? Не мога да ти кажа… — Той бавно поклати глава и видях, че вече идва на себе си. — Баща ти, който и да е той, е адски щастлив човек, но никога няма да го разбере. Има син като теб, син, който още го обича. И аз зная, че той трябва да се гордее с теб.

— Не съм толкова сигурен — прошепнах.

— О… аз съм — каза Годард. — Защото зная, че аз бих се гордял.