Джоузеф Файндър
Параноя (23)

23.

Прибрах се у дома като психическа развалина. Явно не ставах за такава работа. Искаше ми се да изляза някъде и пак да се напия, но трябваше да си лягам, за да мога да се наспя.

Апартаментът ми изглеждаше по-малък и по-мизерен от всякога. Печелех стотици хиляди и би следвало да мога да си позволя един от онези луксозни апартаменти във високите блокове до кея. Нищо не ме задържаше в тази дупка, освен обстоятелството, че беше моята дупка, напомнянето, че съм жалко нищожество, а не добре облеченият, зализан позьор, в който се бях превърнал. Освен това нямах време да търся ново жилище.

Щракнах ключа на осветлението до входната врата, но стаята остана тъмна. По дяволите… Това означаваше, че крушката на голямата грозна лампа до дивана — основният източник на светлина — е изгоряла. Държах я по правило включена, за да мога да я паля и гася с ключа до вратата. Налагаше се опипом да се добера през тъмния апартамент до малкото килерче, в което държах резервните крушки и други подобни неща. За щастие познавах всеки квадратен сантиметър на малкия си апартамент, така че това не беше проблем. Порових слепешката в изкорубената картонена кутия, напипах нова крушка, помолих се наум да се окаже стоватова, върнах се слаломирайки при масичката до дивана, развих старата крушка и завих новата. Резултатът бе същият. Тъмнина. Мамка му… достоен завършек на един скапан ден. Напипах ключа в основата на лампата и го завъртях. Лампата светна.

Бях преполовил разстоянието до банята, когато изведнъж ме озари… Как, по дяволите, лампата се бе оказала изключена? Аз никога не го правех — никога! Нима губех разсъдъка си?

Или някой бе влизал в апартамента ми?

Обхвана ме тягостно чувство на параноя. Несъмнено някой бе идвал. Нямаше начин ключът на лампата да се е завъртял сам.

Нямах съквартиранти, нито дори приятелка, така че не бях давал ключа от апартамента на никого. Тъпата компания, която поддържаше сградата и даваше апартаментите под наем от името на тъпия анонимен собственик, никога не си позволяваше да влиза в жилищата. Господи, те нямаше да дойдат, дори да ги молиш на колене да изпратят някой да поправи радиаторите. Освен мен никой никога не бе влизал тук.

Погледът ми случайно попадна върху телефона директно под лампата — стар черен комбиниран апарат, съчетаващ телефон и секретар, старомодно записващо устройство, което така и не бях използвал, още повече че имах гласова поща, предоставена ми от телефонната компания — и забелязах, че още нещо не е наред. Черният кабел лежеше върху клавиатурата, вместо да бъде навит акуратно до апарата, както си бе лежал винаги. Вярно, това бяха тъпи дребни подробности, но когато живее сам, човек започва да свиква с определен ред на нещата. Опитах се да си припомня кога за последно се бях обаждал, къде бях стоял и какво точно бях правил. Възможно ли бе да съм бил толкова разсеян, че да сложа слушалката на обратно? Все пак бях почти сигурен, че тази сутрин на излизане не бях оставил телефона си така.

Някой определено бе идвал.

Погледнах пак комбинирания апарат и забелязах още нещо не наред, при това не ставаше дума за дребна подробност. Телефонният секретар, който никога не бях използвал, представляваше касетофон с две микрокасети — едната за изходящото съобщение, втората — за обажданията.

Само че касетата, която записваше постъпващите съобщения, я нямаше. Някой я бе взел.

Единственото разумно предположение бе, че я е взел човек, който иска да прослуша кой ми се е обаждал.

Или — изведнъж ми хрумна — може би някой, който искаше да е сигурен, че апаратът няма да може да записва евентуални съобщения. Това ми се струваше по-вероятно. Станах и се залових да търся единствения друг касетофон, който притежавах — миниатюрно устройство, също използващо микрокасети, което вече не помнех защо бях купил, докато учех в колежа. Смътно си спомнях, че преди няколко седмици, когато търсех запалка, го бях видял в долното чекмедже на бюрото. Дръпнах чекмеджето, прерових го, но касетофона го нямаше. Не го намерих и в другите чекмеджета. Колкото повече търсех, толкова по-сигурен ставах, че го бях виждал точно в долното чекмедже. Отново го дръпнах и този път открих там адаптера на захранването за него, което затвърди подозренията ми. Микрокасетофонът беше изчезнал.

Вече бях съвсем сигурен: някой бе влизал в апартамента ми и го бе претърсил с намерението да открие всички записи, които съм правил някога. Въпросът бе кой. Ако бяха Уайът и хората на Мийчъм, това вече преминаваше всякакви граници и бе възмутително.

Но ако не бяха те? Ако бе „Трайон“? Това бе толкова обезпокоително, че даже не ми се мислеше за тази възможност. Спомних си въпроса на Мордън: „В какво се опитваш да те хванат?“