Джоузеф Файндър
Параноя (91)

91.

Докато се качвах към президентския апартамент, асансьорът спря на етажа с кафето и се качи мъж с хавайска риза с надпис „Алоха“ и вързана на опашка коса.

— А, Касиди — каза Мордън. Държеше канелена кифла и кафе и хич не беше изненадан да ме види. — Господарят на микрочипа. Крилата на Икар обаче се разтопили, нали знаеш?

Кимнах.

Той също кимна.

— Прави са да казват: жизненият опит е нещо, което получаваш едва след като ти е бил жизненонеобходим.

— Да бе…

Той натисна бутона и асансьорът отново тръгна нагоре. Мълчахме. Бяхме сами в кабината.

— Виждам, че се качваш в апартамента. Президентският апартамент за приеми. Сигурно не го правиш, за да посрещнеш някоя знаменитост или японска делегация. — Гледах го, без да отговарям. — Предполагам, вече си разбрал истината за безстрашния ни лидер.

— Не бих казал. Всъщност не мога да разбере даже теб. По някаква причина ти си единственият, който изпитва абсолютно презрение към Годард, без да го крие, и всички го знаят. Богат си. Не ти се налага да работиш. Но въпреки това си тук.

Той сви рамене.

— Така искам. Нали ти казах: мен никой не може с пръст да ме пипне.

— Какво, по дяволите, означава тази фраза, която не спираш да ми повтаряш? Знаеш ли… едва ли ще ме видиш друг път. Можеш да ми кажеш сега. Аз изчезвам. Смятай ме за умрял.

— Да, прегазването с кола тук е доведено до изкуство. — Той примигна. — Знаеш ли, на мен ще ми липсваш. На милиони други — не. — Шегуваше се, но усещах, че иска да ми каже нещо откровено. По някаква причина май наистина му харесвах. Или може би това по-скоро бе съжаление. С човек като Мордън беше трудно да се каже.

— Стига загадки — настоях. — Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво искаш да ми кажеш?

Мордън се усмихна самодоволно в доста добра имитация на Ернст Ставро Блофелд — гадния противник на Джеймс Бонд.

— Понеже ви предстои да умрете, господин Бонд… — И престана да се преструва. — О, честно казано, бих искал да ти разкажа всичко. Но няма начин да наруша декларацията за неразгласяване на фирмени тайни, която подписах преди единайсет години.

— Имаш ли нещо против да ми говориш с изрази, които нищожният ми мозък на землянин може да разбере?

Асансьорът спря, вратата се отвори и Мордън излезе. Сложи ръка върху фотодатчика, за да й попречи да се затвори.

— Въпросната декларация ми донесе акции на стойност около десет милиона долара. Или по-скоро двойно, ако се съобразим с днешната им цена. И очевидно нямам никакъв интерес да рискувам това статукво чрез нарушаване на договореното и обещано от моя страна пълно мълчание.

— Какво споразумение за неразгласяване на информация?

— Както казах, определено не бих желал да поставям под заплаха финансово изгодното за мен споразумение с Огъстин Годард, като ти кажа, че знаменитият модем на Годард е изобретен не от Годард — един може би посредствен инженер, но гениален корпоративен играч, — а от моя милост. Защо да рискувам загубата на десет милиона долара чрез разкриването, че технологическият пробив, преобразил тази компания в стълб на революцията в телекомуникациите не е рожба на корпоративния играч, а на един от първите му служители, някакъв нищожен инженер? Разбира се, Годард можеше да получи модема напълно безплатно — заради стандартните клаузи в трудовия ми договор, — но той искаше всичките заслуги само за себе си. Което в крайна сметка му излезе доста скъпичко. Защо да разкривам подобна тайна и да петня легендата, безукорната репутация на — как го нарекоха веднъж в „Нюзуик“? — най-уважавания държавник на корпоративна Америка? Определено не би било политически далновидно от моя страна да изтъквам вакуума зад благопристойния имидж на този човек, нали? За бога, това би било все едно да ти кажа, че Дядо Коледа не съществува. Какъв е смисълът да те лишавам от илюзиите ти и да подкопавам финансовото си благосъстояние?

— Истината ли ми казваш? — попитах тъпо.

— Нищо не съм ти казал — отвърна ми Мордън. — Не би било в мой интерес. Адьо, Касиди.