Джоузеф Файндър
Параноя (81)

81.

И двамата бяхме преяли, а и пийнали. Всъщност Алана пи доста повече от мен. Тя просто се срина на скърцащото легло и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне цялата стая, хана, нощта, всичко. Това беше моментът, когато от мен се очакваше да легна при нея. Само че не можех… не още.

— Ей, не трябваше ли да прибереш лаптопа си от колата?

— Уф… — простена тя. — Как можа да се сетиш? Не мога да разбера защо толкова много ти се говори за работа…

— А ти защо просто не си признаеш, че си работохоличка, и да сме наясно? — И шеговито имитирах как я виждам да се представя на заседания и оперативки: — „Здравейте, казвам се Алана и съм заклета работохоличка“. — Тя поклати глава отрицателно и сънливо затвори очи. — Вярната първа стъпка е да признаеш, че не можеш да се пребориш с работохолизма си. Както и да е, аз забравих нещо в колата ти и слизам да си го взема. — И протегнах ръка. — Ще ми дадеш ли ключовете?

Тя се изтегли назад и се облегна на таблата. Личеше си, че не й се мърда от това положение.

— Ммм… Разбира се — неохотно каза тя. — Благодаря. — После се превъртя до края на леглото, изрови ключовете си от чантичката и ми подаде ключодържателя с щедър жест: — Но не се бави, ей!

Над паркинга се бе спуснала удобна тъмнина, не се виждаше жива душа. Погледнах към хана, който бе на трийсетина метра, за да се уверя, че стаята ни не гледа насам. Не, нямаше начин да ме види от прозореца.

Отворих багажника и намерих компютърната й чанта — тъмносива, от модерните синтетични материи с грапава текстура, които така добре имитират тъкан. В багажника нямаше нищо друго интересно. Метнах чантата през рамо и седнах в колата.

Отново погледнах хана. Никой не идваше насам.

Въпреки това не запалих осветлението в купето и постоях така, та зрението ми да се адаптира към тъмнината. Така беше по-безопасно и знаех, че няма да привлека ничие внимание.

Чувствах се като жалък престъпник, но от друга страна, трябваше да бъда реалист. Вече наистина нямах избор. Това беше не най-добрата, а единствената ми възможност да проникна в „Аврора“ и сега вече бе наложително да го направя. Защото това бе единственият начин да се спася.

Бързо разкопчах чантата, извадих лаптопа и го включих. Вътрешността на колата се освети от синия екран. Докато чаках да се зареди операционната система, отворих моята чанта и извадих от нея синия калъф с аптечка за първа помощ.

Само че вътре вместо бинт и лейкопласт имаше няколко пластмасови кутийки. И всяка бе напълнена до ръба с пластичен восък.

Погледнах на синята светлина ключовете на ключодържателя. Няколко изглеждаха особено обещаващи. Може би един от тях щеше да отвори шкафовете с папки на етажа на проект „Аврора“.

Един по един свалих отпечатъци от избраните ключове. Бях обучен как да го правя по време на занятията с момчетата на Мийчъм и сега бях доволен, че съм се старал — не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, и ми трябваше известно време, докато свикна. Междувременно на екрана на лаптопа се бе появил прозорецът за въвеждане на парола.

По дяволите… Не всички защитават преносимите си компютри с пароли. Слава богу, че времето ми нямаше да се окаже тотално загубено. Извадих от моята чанта миниатюрен pcProx — четец на карти, даден ми от Мийчъм — и го свързах към джобния си компютър. Натиснах бутона „Старт“ и плъзнах пропуска на Алана пред сензора.

Устройството прехвана изпратените от транспондера данни и ги записа в паметта на моя компютър.

Донякъде бях доволен, че лаптопът й е защитен с парола. Не можех да се бавя на паркинга прекалено дълго, без да събудя подозренията й. Точно преди да затворя капака, ей така, заради спорта, реших да пробвам няколко от най-често използваните пароли — рождената й дата, която помнех, първите шест цифри на служебния й номер. Без успех… Като последен опит въведох едва ли не на шега alana и диалоговият прозорец за въвеждане на паролата изчезна. На негово място се появи стандартният празен екран.

Господи… колко лесно било. Бях успял да вляза в компютъра й.

Ами сега? С колко ли време разполагах? Можех ли да рискувам да се забавя? И от друга страна, възможно ли бе да подмина подобна възможност? Възможност, която най-вероятно повече нямаше да ми се открие.

Алана бе изключително подредена личност. Данните в компютъра й бяха организирани в прозрачна, чиста, лесноразбираема йерархия. Една от директориите носеше името AURORA.

И в нея се съдържаше всичко. Е, може би не всичко, но това бе златна мина на информация с техническите спецификации на оптичния чип, чернови на маркетингови материали, получени и изпратени паметни бележки, копия на разменени имейли, дневния ред на оперативни и съвещания, списъци на служители с кодовете им за достъп, дори чертежи на разпределението на етажа…

Имаше толкова много информация, че нямах време да я прегледам дори бегло. За щастие лаптопът й имаше записващо CD-устройство, а аз предвидливо носех цял шпиндел празни CD-та в чантата си. Извадих един и го сложих в компютъра й.

Дори на супербързия компютър на Алана му бяха необходими цели пет минути, за да запише на CD-то всичката информация в директория AURORA.

— Защо се забави? — нацупено попита тя, когато се върнах.

Беше се вмъкнала под чаршафите, но голите й гърди не бяха покрити. Изглеждаше сънена. От малкия CD плейър, който явно бе донесла нарочно, се разнасяше гласът на Стиви Уондър — „Любовта се нуждае от любов днес…“ пееше той, подходящо за случая.

— В тая голяма връзка едва успях да намеря ключа за багажника ти.

— Това не говори много добре за любител на колите като теб. За малко да реша, че си се качил в колата и си избягал.

— Толкова ли глупав ти изглеждам?

— Е, външният вид понякога лъже — каза тя. — Хайде, скачай в леглото.

— Не предполагах, че си фен на Стиви Уондър — казах аз. И наистина никога не бих се досетил при явните й предпочитания към гневно звучащи фолкпевици.

— Та ти още не ме познаваш — изкусително прошепна тя.

— Ако ми дадеш малко време, ще те опозная — обещах й. „Зная всичко за теб — мина ми през ума — от друга страна, не зная почти нищо“. Усещах, че не само аз имам тайни за криене. Оставих лаптопа й на дъбовото писалище до банята. — Ето — казах аз, върнах се в спалнята и се съблякох, — в случай че те осени гениална идея посред нощ.

Чисто гол се приближих до леглото. Там, в него, лежеше прекрасна жена, която играеше ролята на прелъстителка, само че прелъстителят бях аз. Тя нямаше представа от играта, която играех, и това добавяше към сексуалната ми възбуда малко неудобство.

— Ела — драматично прошепна тя; гледаше ме на едно определено място. — Току-що ме осени една гениална идея.

И двамата станахме след осем — необичайно късно за неизлечими работохолици като нас, — поиграхме си в леглото вместо утрешна гимнастика, преди да вземем по един душ и да слезем за яка селска закуска. Съмнявам се, че хората в провинцията ядат по този начин, защото ако е така, всички без изключение щяха да тежат по двеста килограма: резени бекон (само при селските закуски беконът се описва в менюто с думата „резен“), купчинки сварена в мляко смляна царевица, прясно изпечени кексчета с още горещо сладко от боровинки, яйца, пържени филийки, кафе с истинска сметана… За моя изненада — все пак тя имаше крехко телосложение — се оказа, че Алана е способна да изяде огромни количества храна. С удоволствие я наблюдавах как омита всичко. Имаше апетит, което особено ми харесваше.

Качихме се пак в стаята, позабавлявахме се още малко, после си починахме и побъбрихме. Специално се постарах да не отварям дума за процедурата по влизане и използването на пропуските. Тя искаше да поговорим за баща ми и за погребението и макар тази тема да ме потискаше, се съгласих. Някъде към единайсет си тръгнахме с неудоволствие и това беше краят на романтичното ни пътешествие.

Останах с впечатлението, че и двамата искаме нещата да се развиват, но в момента имахме нужда да се приберем в гнездата си за малко, да свършим някаква работа и така да платим цената на тази прелестна нощ без грижи и мисъл за работа. Поне за някои от нас.

През цялото време, докато пътувахме, седях загледан в обляния в слънце селски пейзаж и мислите ми се въртяха около факта, че току-що съм прекарал цяла нощ с най-страхотната, прелестна, забавна и секси жена, която съм виждал.

Господи, защо правех всичко това?