Джоузеф Файндър
Параноя (51)

51.

Отворих чекмеджето със затаен дъх. Признавам, очаквах да е празно, точно както не бях намерил файлове за „Аврора“ в отдел „Личен състав“. Но не беше така. Точно обратното — бе натъпкано с папки с различен цвят — идеята на това кодиране не бе очевидна — и върху всяка бе сложен печат „Трайон — поверително“. Изглежда, ставаше дума за онова, което ми трябваше.

Доколкото можех да схвана, папките съдържаха информация за няколко малки нови компании — две в Силициевата долина, Калифорния и още две в Кеймбридж, Масачузетс — купени съвсем неотдавна от „Трайон“ в условия на абсолютна тайна.

Знаех, че съм напипал нещо голямо, нещо много важно, и пулсът ме се ускори. Всички страници без изключение носеха печат „Поверително“ или „Секретно“. Дори в тези свръхсекретни досиета, съхранявани в заключения кабинет на директора по финансовите въпроси, езикът бе неясен и завоалиран. Имаше фрази, които звучаха така: „Препоръчва се бързото изкупуване“ или „Да се действа с максимална дискретност“.

Значи тайната на „Аврора“ бе тук.

Но колкото и да се пулех в папките, тази тайна си оставаше все така скрита за мен. Една от компаниите, изглежда, бе работила по метод за комбиниране в една интегрална схема на електронни и оптични компоненти. Не знаех какво може да означава това. Бележка на друго място поясняваше, че компанията е решила проблема с „дефектите по пластините“.

Друга компания бе открила начин да произвежда в масови количества фотонни компоненти. Хубаво, но какво, по дяволите, означаваше това? Две от фирмите бяха софтуерни и така и не можах да разбера с какво точно се занимават.

Една от компаниите, наричана „Делфос Инк.“ — тя вече определено изглеждаше интересна, — бе разработила процес за пречистване и произвеждане на химическо съединение, наречено индиев фосфид^[1], представляващо „двоична смес от кристали на метали и неметали“, каквото и да означаваше това. Съединението притежавало „уникални оптични свойства при поглъщане и разпространение на светлината“, се казваше в описанието на основния продукт на компанията. Изглежда, се използваше при производството на някакъв лазер. От малкото, което разбрах, ми стана ясно, че „Делфос Инк.“ е пълен монополист в пазара на индиев фосфид. Бях сигурен, че по-умни глави от моята ще се досетят за какво могат да бъдат полезни големите количества индиев фосфид. Защото на мен не ми беше ясно защо някому може да са нужни много лазери.

И тук идваше ред на най-интересното: папката за „Делфос Инк.“ бе надписана „Изкупуването предстоящо“. Значи „Трайон“ още бе в преговори по условията. В папката бяха включени множество финансови документи, които не ми говореха нищо. Имаше отделен документ от дванайсет страници, описващ условията, при които ще стане изкупуването на „Делфос“ от „Трайон“. Доколкото можах да схвана, „Трайон“ предлагаше да купи фирмата за петстотин милиона долара. И като че ли управата на „Делфос“ — група инженери от Пало Алто, както и базираната в Лондон инвестиционна групировка, притежаваща по-голямата част от компанията — се бяха съгласили на тези условия. Да, половин милиард долара правят доста хора много сговорчиви. Вероятно сега се уточняваха дребните подробности, защото бе насрочена дата за след една седмица, когато да се обяви публично за сключената сделка.

Възникваше въпросът как да копирам тези файлове. Щеше да ми отнеме часове на копирната машина. Не можех да си го позволя, защото наближаваше шест сутринта и ако Джок Годард идваше точно в седем и половина, можех да се обзаложа, че Пол Камилети започва работа преди него. Така че трябваше час по-скоро да се изнеса оттук. Нямах никакво време да копирам всичко.

Не можех да измисля нищо друго, освен да… взема папките. И може би да запълня празнината с папки от друго място, а след някой ден, когато свърша…

Само че това нямаше ли да предизвика паника, ако Камилети или секретарката му поискаха да направят справка?

Не, идеята определено не струваше.

Вместо това извадих по една-две от най-важните според мен страници за всяка от осемте компании, включих ксерокса и ги копирах. След по-малко от пет минути върнах страниците по местата им и прибрах копията в чантата си.

Бях приключил и трябваше да се махам оттук веднага. Вдигнах предпазливо една от пластинките на щорите, надникнах през пролуката към предния офис отвън, уверих се, че още никой не е дошъл, и излязох.

В шест и четвърт си бях на работното място. Явно се налагаше да нося свръхсекретните досиета на проект „Аврора“ в чантата си през останалата част от деня, но това беше по-добре, отколкото да ги оставя в чекмеджето и да рискувам Джослин случайно да се натъкне на тях. Зная, че звучи параноично, но трябваше да се съобразявам с възможността тя да преглежда редовно бюрото ми. Защото макар да беше „моята“ секретарка, не аз, а „Трайон“ й плащаше заплатата.

Джослин се появи точно в седем. Мушна глава в кабинета ми, изгледа ме с високо повдигнати вежди и каза „Добро утро“ с подчертана изненада.

— Добро утро, Джослин.

— Рано сте дошли на работа.

— Да — неопределено изсумтях аз.

Тя ме погледна с присвити очи.

— И отдавна ли сте тук?

Шумно изпуснах от дробовете си сдържания в тях въздух.

— Ох, не питай.