Джоузеф Файндър
Параноя (27)

27.

След мини срещата с Алана Дженингс отидох при баща ми. Бях толкова възбуден, че се чувствах сякаш съм с ризница. Вече нищо, което той кажеше или направеше, не можеше да ме засегне.

Докато изкачвах напуканите дървени стъпала към площадката пред входа, ги чух да спорят — леко пискливият носов глас на баща ми, който с напредването на възрастта бе започнал да звучи все повече като птичи, и ниският, боботещ и резониращ бас на Антоан. Намерих ги в банята на първия етаж, от която излизаха кълбета пара. Баща ми лежеше по корем на скамейката с издигнат торс, благодарение на възглавниците, пъхнати под главата и гръдния му кош. Бледосинята манта на Антоан бе подгизнала от влагата, а самият той барабанеше по голия гръб на баща ми с грамадните си ръце.

— Здрасти, Адам.

— Този кучи син се опитва да ме убие — изграчи баща ми.

— Това е начинът да се изхвърлят храчките от белите дробове — обясни Антоан. И продължи с работата си. Гърдите на баща ми глухо кънтяха. Гърбът му беше болезнено блед, по-скоро бял като лист хартия, плътта бе залиняла и отпусната. Нямаше и следа от мускулен тонус. Спомних си как бе изглеждал в детските ми години: мускулест и жилест, чак страх да те хване. А сега на мястото на мускулите имаше само старческа кожа и съжалих, че съм я видял.

— Този мръсник ме измами — оплака се баща ми с глас, приглушен от възглавниците. — Подлъга ме, че трябвало само да подишам малко пара. Изобщо не ме предупреди, че ще се мъчи да счупи скапаните ми ребра. Случай, проклета чернилко, аз съм на стероиди и костите ми са чупливи, разбра ли?

— Хей, татко — извиках, — по-внимателно с приказките!

— Да не съм ти курвата от затвора, негър проклет?

Но Антоан не реагира по никакъв начин. Продължаваше невъзмутимо и ритмично да мачка гърба на баща ми.

— Тате — пак се обадих, — той е много по-едър и силен от теб. Не мисля, че е умно да го настройваш срещу себе си.

Антоан ме погледна със сънлив и леко развеселен поглед.

— Ей, човече, всеки ден в панделата имах вземане-даване с арийци. Повярвай ми, един бъбрив дърт инвалид не може да ме засегне.

Примижах.

— Проклет кучи син! — вбесено изкрещя баща ми. Но забелязах, че се въздържа да го нарича „чернилка“.

Малко по-късно баща ми отново беше паркиран в креслото пред телевизора с тръбичка в носа.

— Тази работа не върви на добре — уведоми ме той, без да сваля поглед от екрана. — Знаеш ли, че ми дава заешка храна?

— Казва се „плодове и зеленчуци“ — информира го Антоан. Седеше на един стол до нас. — Отлично знам какво харесва той — нали виждам какво има в килера: задушено говеждо в големи консерви „Динти Муур“, виенски кренвирши и лебервурст. Е, докато аз съм тук, повече няма да ги помирише. Франк, ти имаш нужда от здравословна храна, за да укрепиш имунната си система. Иначе при първата настинка ще развиеш пневмония, после заминаваш за болницата и какво ще правя тогава аз? Нали като си в болницата, няма да ти трябвам?

— Господи!…

— Към горното ще добавя, че вече ти завъртях кранчето на колата, искам да ти е ясно. Край и на това! Да, имаш нужда от течности, защото трябва да разредиш слузта, но няма да получиш нищо с кофеин в него. Трябва ти калий и калций, заради стероидите.

— Можеш да готвиш заешките си боклуци, но те предупреждавам, че няма да ги сложа в устата си — опита се да го стресне баща ми.

— В такъв случай значи си решил да се самоубиеш. Понеже на теб ти трябва десет пъти повече енергия, за да дишаш, отколкото е необходима на нормалните хора, нужно е да ядеш, за да имаш сили, да изградиш малко мускулна маса и така нататък. Аз пък те предупреждавам, че ако предадеш богу дух, докато аз съм край теб, вината няма да е моя.

— Ха… сякаш изобщо ти пука! — възмути се баща ми.

— Ти да не мислиш, че съм тук, за да ти помогна да пукнеш?

— Ами точно така започва да ми изглежда.

— Ако исках да те убия, щях ли да го правя по бавния начин? — логично му изтъкна Антоан. — Освен ако не се заблуждаваш, че така се забавлявам. Сигурно си мислиш, че ми е много приятно да се занимавам с такъв като теб.

— Наистина не знам как се понасяте — казах.

— Ей, я му виж часовника! — изненада ме Антоан. Бях забравил да си сваля новия „Панерай“ или може би подсъзнателно бях решил, че нито Антоан, нито баща ми ще му обърнат внимание. — Я да го разгледам. — Той стана, приближи се до мен и заинтригувано го огледа. — Обзалагам се, че това чудо струва поне пет хиляди долара. — Оценката му не се разминаваше много с истината. Притесних се — сумата надвишаваше две негови месечни заплати. — Това да не е от онези италиански часовници за леководолази?

— Аха — побързах да се съглася, за да забравим тази тема възможно по-скоро.

— Хо, ти майтапиш ли се с мен!? — изскърца с ръждивия си глас баща ми. — Убий ме, но няма да повярвам. — Но и той гледаше часовника ми. — Дал си пет хиляди долара за един въшлив часовник? Ти наистина си голям нещастник! Имаш ли някаква представа какво ми струваше да спечеля пет хиляди долара, за да те изуча в училище? А ти хвърляш тези пари за… часовник!

— Парите са си мои, татко — напомних му и после неубедително добавих: — Освен това става дума за инвестиция.

— За бога, ти за идиот ли ме вземаш? Инвестиция!

— Тате, разбери, повишиха ме в работата. Сега работя в „Трайон Системс“ за два пъти по-висока заплата от онази, която ми даваха в „Уайът“.

Той ме погледна пресметливо.

— Какви пари трябва да ти плащат, за да хвърлиш пет хиляди долара за… господи, езикът ми не се превърта да го изговоря!

— Плащат ми много, тате. И ако ми се иска да си хвърлям парите, значи ще го направя. Аз съм си ги спечелил.

— Ти си си ги спечелил! — повтори той подчертано саркастично. — Нека ти напомня, че всеки път, когато решиш да ми се изплатиш за… — той пое дълбоко дъх — и аз не зная колко десетки хиляди долара, които съм хвърлил по теб, искам да те уверя, че си добре дошъл да го направиш.

За момент се изкуших от мисълта да му съобщя какви пари вече съм платил за неговата издръжка, но в последния момент се сдържах. Малката победа не си заслужаваше усложненията. Вместо това си повторих няколко пъти наум: „Това е баща ти. Това е баща ти“. Вярно, повече приличаше на зъл анимационен герой, наподобяващ някогашния ми баща, но губещ все повече приликата си заради вземания преднизон и всевъзможни други променящи психиката лекарства. Но естествено знаех, че това не е истина, че човекът пред мен си е все същият непоносим стар задник, просто доведен от възрастта до предела на търпимостта.

— Ти живееш в свой свят на фантазиите — продължи той и отново напълни шумно гърдите си с въздух. — Въобразяваш си, че като си купуваш костюми за по две хиляди долара, обувки за по петстотин и часовници за по пет хиляди, това ще те превърне в един от тях, така ли? — Ново поемане на дъх. — Е, нека ти кажа нещо. Ти просто си се маскирал за Вси светии, ясно ли ти е? Преоблякъл си се, нищо повече. И ти съобщавам това, понеже си мой син и никой друг няма да ти каже горчивата истина. Ти не си нищо повече от човекоподобна маймуна във фрак!

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — прошепнах, неспособен да повярвам на ушите си. Забелязах, че Антоан тактично се измъква от стаята. Лицето ми беше почервеняло.

„Той е болен — казах си. — Има емфизема в крайна фаза. Умира. Не знае какво приказва“.

— Мислиш си, че някога ще станеш като тях? Момченце, хубаво е да си фантазираш, нали? Представяш си как те ще те приемат, ще те пуснат в луксозните си клубове, ще те оставят да чукаш дъщерите им и да играеш шибано поло с тях? — Мъчителна глътка въздух. — Само че те знаят кой си ти, синко, и им е известно откъде си се примъкнал. Е, може да те оставят да си играеш в пясъка с кофичките, но в мига, в който забравиш кой си наистина, някой с удоволствие ще ти го припомни.

Не можех повече да се сдържам. Това надминаваше всякакви граници. Този човек ме влудяваше.

— В света на бизнеса нещата стоят по-иначе, татко — обясних му търпеливо. — Там не е като в клуб. Умението, което се цени, е да правиш пари. Ако им помагаш да правят пари, значи си им нужен. И аз съм там, където съм, защото те се нуждаят от мен.

— О, нуждаят се от теб значи? — повтори баща ми и закима. — Прав си, прав си. Нуждаят се от теб по начина, по който онзи, дето сере в кенефа, се нуждае от тоалетна хартия, ясно ли ти е? Само че като приключат с избърсването, пускат водата от казанчето, сещаш ли се? Нека аз сега ти напомня, че те се нуждаят от победители, а понеже виждат в теб неудачника, никога няма да ти позволят да го забравиш. — Извъртях безпомощно очи, но не казах нищо. Но усещах пулса в слепоочията си… Вдишване: — А ти си прекалено глупав, за да го разбереш. Живееш в проклетия си измислен свят, също както живееше майка ти. Тя винаги си мислеше, че е прекалено добра за мен, но нищо повече. Само мечтаеше. И ти не си нищо особено — вярно, беше в скъпо частно училище за цели две години, после получи диплома от скъп колеж, но това нищо не означава. — Той пак си пое въздух и чертите му се смекчиха: — Казвам ти всичко това, защото не искам, синко, да ти го начукат, както прецакаха мен. Нали се сещаш — там в онова скъпо подготвително училище, където богатите родители не ми позволиха да си въобразя, че съм като тях. Е, мисля, че се сещаш. Трябваше ми известно време да го осмисля, но те се оказаха прави: не бях като тях. И ти не си, и колкото по-бързо го схванеш, толкова по-добре ще се почувстваш.

— „По-добре“ като теб, а? — подметнах. Просто ми се изплъзна.

Това го накара да ме изгледа с втренчения си поглед.

— Аз поне знам кой съм — натърти той. — А ти още нямаш ни най-малка представа кой си.