Джоузеф Файндър
Параноя (14)

14.

И Когато влязох в зала „Корвет“, Чад Пиърсън стоеше пред бялата дъска и прилежно изписваше с червен и син маркер дневния ред. Заседателната зала беше като всяка друга заседателна зала, която бях виждал — голяма маса (с модно черно покритие вместо орехов фурнир), поставената в средата й комуникационна конзола „Полином“, кошничка с плодове и ведро с лед, пълно с безалкохолни напитки и сокове.

Седнах на едната от дългите страни и Чад Пиърсън ми намигна заговорнически. Други двама вече бяха дошли. Нора Съмърс седеше начело на масата, сложила тъмни очила за четене на верижка през шията си, прелистваше съдържанието на някаква папка и от време на време промърморваше нещо на Чад, своя секретар. Като че ли изобщо не ме забеляза.

До мен седеше побелял мъж на средна възраст в синя блуза на „Трайон“ и чукаше върху някакъв „Маестро“ — вероятно въвеждаше текста на имейл. Беше слаб, но с шкембенце, с кльощави ръце, блуза с къси ръкави, от които стърчаха възлести лакти, неочаквано дълги бакенбарди и големи червени уши. Носеше бифокални очила. Изглеждаше като инженер от старата школа, работещ за „Хюлет Пакард“ от времето на джобните им калкулатори. Зъбите му бяха ситни и кафяви, сякаш обичаше да дъвче тютюн.

Това трябваше да е Фил Боджалян, „старата кримка“, макар че от начина, по който ми го бе описал Мордън, донякъде очаквах да видя човек с паче перо и навит на свитък пергамент, или защо не папирус. Човекът крадливо ми хвърляше плахи погледи.

В залата тихо влезе Ноа Мордън и без да поглежда никого, в това число и мен, седна в другия край на дългата маса и отвори там своя ноутбук — компютър. Веднага след него, като се смееха и говореха, влязоха още хора. Сега в залата вече бяхме десетина. Чад свърши с писането на дъската, дойде при мен и седна, като остави нещата си на стола от другата ми страна. После сложи ръка на рамото ми и каза:

— Радвам се, че си с нас.

Нора Съмърс прочисти гърло, изправи се и застана до дъската.

— Добре, мисля, че можем да започваме. Най-напред искам да представя новия член на нашия екип на онези, които още не са имали честта да се запознаят с него. Адам Касиди, добре дошъл. — Тя обърна длан във въздуха, блесна с яркочервения лак на ноктите си и всички обърнаха глави към мен. Усмихнах се скромно и кимнах. — Имахме големия късмет да откраднем Адам от „Уайът“, където той е бил един от ключовите играчи с „Лусид“. Надяваме се да приложи част от магьосническите си способности и по отношение на „Маестро“. — И тя блажено се усмихна.

Чад реши, че моментът е удобен да се намеси, и го направи, като въртеше глава, сякаш споделяше с нас голяма тайна.

— Това лошо момче е гений — вече говорих с него и всичко, което чухте, е истина. — Той се обърна към мен, отворил широко детските си сини очи, и раздруса ръката ми.

Нора продължи:

— Както всички знаете прекалено добре, върху нас се оказва сериозен натиск във връзка с „Маестро“. Може да се каже, че ножовете в „Трайон“ са извадени и не е необходимо да ви казвам имена. — Няколко души се изсмяха, може би малко насила. — Поставен ни е краен срок, който неумолимо приближава, за презентация пред самия господин Годард, където от нас се очаква да защитим незакриването на производствената линия. Както сами разбирате, това е много повече от актуализиране на статуса и няма нищо общо с проверка на текущото състояние на разработката. Въпросът е на живот или смърт. Враговете ни искат да ни тикнат на електрически стол, ние пледираме за отмяна на екзекуцията. Надявам се, че се изразявам съвсем ясно. — Тя се огледа заплашително, но всички кимаха смирено. После се обърна кръгом и демонстративно енергично драсна тлъста черта през точка първа от дневния ред. После пак се обърна към присъстващите, подаде на Чад топче листа и той ги пусна по редицата отляво и отдясно на себе си. Изглеждаха като някаква техническа спецификация, дефиниция на продукт, на протокол или на нещо друго, но името на продукта — можеше да се очаква да бъде на първия лист — го нямаше. — Сега — продължи тя, — една малка демонстрация. Някои от вас може би ще разпознаят този протокол и ако е така, моля ви да го запазите за себе си. Макар да работим по обновяването на „Маестро“, искам всички да запазим способността си да мислим извън рамката и в тази връзка искам да помоля нашата нова звезда да прегледа това и да сподели с нас мислите си.

И ме погледна в очите.

Докоснах с пръст гърдите си и тъпо попитах:

— Аз?

— Ти — мило ми се усмихна тя.

— Моите… мисли?

— Именно. Става — не става. Дай зелена светлина на този проект или го спри. Ти, Адам, си на бариерата пред този новопредложен продукт. Кажи ни какво мислиш. Да работим ли по него, или да го хвърлим в кошчето?

Стомахът ми се сви. Сърцето ми заби лудо. Опитах се да овладея дишането си, но усещах лицето ми да гори, докато прелиствах спецификацията. Беше абсолютно неразбираема. Изобщо нямах представа за какво може да се отнася. В тишината около мен се долавяха тихи дразнещи шумове — Нора щракаше с капачката на маркера си, някой си играеше със сламката към кутията ябълков сок — вкарваше я и я изкарваше и тя скърцаше.

Кимнах бавно и замислено, докато преглеждах съдържанието; мъчех се да не приличам на заек, хванат в светлината на фаровете, както се чувствах. В текста имаше мъгляви фрази от рода на „анализ на пазарната ниша“ и „груба оценка на обема на търсенето“. Боже Господи! В главата ми се въртеше някаква натрапчива влудяваща музика.

Щрак-щрак, скръц-скръц.

— Е, Адам, става ли, или не?

Кимнах отново; опитвах се да изобразя заинтригуваност и едновременно с това развеселеност.

— Харесва ми — казах накрая. — Умна работа.

— Хмм… — неопределено проточи тя. Няколко от колегите ми тихо се засмяха. Ставаше нещо, за което нямах представа. Нещо не беше наред. Реших, че съм дал грешен отговор, но вече бе невъзможно да се поправя.

— Виж какво — опитах се да замажа нещата, — единствено на база дефиниция е трудно да се каже много повече от…

— Само че в момента разполагаме само с това — отряза ме тя. — Така че… ще действаме ли, или да се отказваме?

Въздъхнах.

— Винаги съм вярвал, че трябва да си смел. Заинтригуван съм. Допадат ми изискванията към формата, спецификацията на разпознаването на ръкописен текст изглежда съвсем прилично… С този модел и при добро стечение на пазарните изисквания мисля, че бих искал да поработя по този проект по-нататък, поне до следващата проектна фаза.

— Аха… — каза тя. Едно от ъгълчетата на устата й се изкриви в лоша усмивка. — И като си помисли човек, че нашите приятели от Купертино не са имали нужда от мъдростта на Адам, за да дадат зелена светлина на тази смрадлива бомба. Адам… това е спецификацията за джобния компютър „Нютон“ на „Епъл“. Една от най-големите бомби, пускани някога от тях. Струвал им е над петстотин милиона долара, за да го проектират, а после, когато слязъл от поточната линия, губили по шейсет милиона долара годишно от него. — Нови засмивания. — Но поне дал на Джей Лено предостатъчно материал за майтап през деветдесет и трета.

Колегите бяха извърнали лица от мен. Чад гризеше вътрешната страна на бузата си и изглеждаше мрачен. Мордън изглеждаше като попаднал в чужд свят. Исках да разкъсам Нора Съмърс на парчета, но вместо това се постарах да бъда губещ с чест.

Нора се огледа, спря поглед върху всяко лице поотделно, лукаво извила вежди.

— По-важна е поуката. Винаги трябва да стигате до същността на нещата, да виждате отвъд маркетинговите клишета и да надникнете под капака. Повярвайте ми, когато след две седмици се изправим пред Джок Годард, той ще надникне под капака. Да не забравяме това. — Вежливи усмивки, защото всички знаеха, че Годард разбира от механика и е маниак на тема коли. — Добре — завърши тя, — мисля, че ме разбрахте. Да продължаваме.

„Да — помислих си, — да продължаваме. Добре дошъл в «Трайон»!“

В какво се бях забъркал, по дяволите?