Джоузеф Файндър
Параноя (64)

64.

Когато съвещанието свърши, Годард тръгна редом с мен и сложи ръка върху раменете ми.

— Хареса ми как постъпи — тихо каза той.

— Какво искаш да кажеш?

Вървяхме по коридора към офиса му.

— Говоря за въздържаността ти по отношение на Нора Съмърс. Зная какво мислиш за нея. И зная какви чувства изпитва тя към теб. Щеше да е възможно най-лесното нещо на света, ако бе опитал да се отървеш от нея. И мога да те уверя, че нямаше да я защитавам с всички сили.

Беше ми малко неудобно от демонстративната му проява на добри чувства към мен, но се усмихнах.

— Реших, че трябва да постъпя както направих.

— „Но който има власт да нарани, а не използва тази страшна власт — каза Годард, — тогова чака вечна благодат“. Шекспир^[1]. Или на съвременен език: когато имаш властта да прецакаш хората и не го правиш… е, тогава е моментът да покажеш кой всъщност си.

— Предполагам.

— И кой е онзи стар служител, чиято работа спаси?

— Колега в маркетинга.

— Твой приятел?

— Не. Дори мисля, че не ме харесва много. Просто го смятам за лоялен служител.

— Прекрасно. — Годард силно стисна рамото ми. Поведе ме към офиса си и когато влязохме, спря пред бюрото на Фло: — Скъпа — каза той, — искам да видя роклята за първото причастие. — Фло разцъфна, отвори чантата от „Сакс“, извади от нея малка бяла копринена рокличка, разгъна я и ни я демонстрира. — Чудесна е — каза той. — Нямам думи.

Влязохме в кабинета му и затворихме вратата.

— Още не съм казал нищо на Пол — започна без предисловие Годард — и дори не съм решил дали изобщо да отварям дума пред него. Надявам се и ти да не си споменавал пред никого. Говоря за онази история с „Уолстрийт Джърнал“.

— Да.

— Добре, искам да остане така. Виж… двамата с Пол имаме някои различия в мненията и може би случилото се е неговият начин да ми запали огън под задника. А може и да ги мисли, че така помага на компанията. Просто не зная. — Дълга въздишка. — Дори да реша да му поискам обяснение… хм… не бих желал за това да се разчува. Не искам вражди, усложнения и неприятности. Имаме да решаваме много, много по-важни неща.

— Окей.

Той ме погледна косо.

— Не съм ходил в „Оберж“, но са ми казвали, че е страхотно място. Твоето мнение?

Сякаш някой ме ритна в корема. Лицето ми пламна. Значи наистина е бил Камилети, дяволите да го вземат. Какъв късмет!

— Ами… просто се отбих да пия чаша вино.

— Никога няма да се сетиш кой друг е вечерял там по същото време — с безизразно лице ме информира Годард. — Николас Уайът.

Несъмнено Камилети беше поразпитал насам-натам. Щеше да е самоубийство да отрека, че съм го виждал.

— А-а… — казах и се помъчих да изглеждам, като че ли ми е писнало да говоря за това. — Откакто започнах работа в „Трайон“, Уайът не спира да ме преследва…

— Така ли? — прекъсна ме Годард. — Значи не е било възможно да отклониш поканата му да вечеряте, ммм…?

— Не, изобщо не е така. — Преглътнах тежко.

— Е, смяната на работата не означава, че трябва да зарязваме старите си приятели — подметна той.

Намръщих се и завъртях глава. Лицето ми сигурно пламтеше.

— Не става дума за никакво приятелство, по-скоро…

— Знам как се получава — отново ме прекъсна Годард. — Чувстваш се виновен, така че когато другият те покани, за да не бъдеш грубиян докрай, приемаш, а после той започва да ти обещава разни неща и…

— Можете да сте напълно сигурен, че нямам никакво намерение да…

— Разбира се, разбира се — промърмори Годард. — Ти не си такъв човек. Моля ти се. Аз съм познавач на хората. Винаги съм смятал това за една от най-силните си страни.

 

 

Когато най-сетне се прибрах в кабинета си, седнах зад бюрото отмалял.

Фактът, че Камилети бе докладвал на Годард за моето присъствие в „Оберж“ едновременно с Уайът, означаваше, че поне Камилети се отнася с подозрение към мотивите ми. Сигурно допускаше, че ако не друго, най-малко съм се оставил да бъда ухажван от стария ми бос. Но понеже си беше Камилети, най-вероятно съмненията му отиваха много по-далеч.

Това беше почти катастрофа. Питах се дали поне Годард допуска, че всичко е било и е останало невинно. „Познавач на хората“, така бе казал. Наивност ли бе това от негова страна? Не знаех какво да мисля. Но беше пределно ясно, че отсега нататък се налага да внимавам двойно.

Поех дълбоко дъх и притиснах пръсти до слепоочията си — те пулсираха. При всички положения трябваше да продължавам.

След няколко минути направих бързо търсене из сайта на „Трайон“ и открих името на човека, оглавяващ бюро „Интелектуална собственост“ към Правния отдел. Казваше се Боб Франкенхаймър, беше на петдесет и четири и работеше в „Трайон“ от осем години. Преди това бил юрисконсулт в „Оракъл“, а кариерата си бе започнал в „Уилсън, Сонсини“ — голяма юридическа кантора в Силициевата долина. От снимката му ставаше ясно, че има сериозен проблем с личното тегло, че е запазил тъмната си къдрава коса, че има двойна гуша и носи очила с дебели стъкла. Олицетворение на понятието „зубър“.

Обадих му се по стационарния телефон, защото държах да види на дисплея на своя телефон кой точно му се обажда и да схване, че му звъня от офиса на главния изпълнителен директор. Когато ми отговори, в слушалката се разнесе удивително мелодичен глас, сякаш слушах думите на водещ среднощна програма за лека музика.

— Господин Франкенхаймър, обажда се Адам Касиди от офиса на главния директор.

— С какво мога да ви помогна? — поинтересува се гласът, в който се долавяше нотка на готовност за всякакво сътрудничество.

— Бихме искали да направим преглед на заявките за издаване на патенти във връзка с отдел триста двайсет и две.

Определено поемах риск, защото той можеше да го спомене пред Годард. А тази проява на любопитство от моя страна вече щеше да е невъзможно да оправдая.

Дълга пауза.

— Проект „Аврора“?

— Да — потвърдих небрежно. — Зная, че при нас би трябвало да има всички копия, но не мога да ги намеря и Джок е много раздразнен. — Понижих доверително глас: — Нов съм тук… скоро започнах… и не искам да се проваля толкова левашки.

Нова пауза. Когато прозвуча отново, гласът на Франкенхаймър беше поохладнял, нотката на готовност за сътрудничество бе изчезнала, сякаш бях натиснал погрешен бутон.

— Защо се обаждате на мен?

Не знаех как да разбирам въпроса му, но ставаше ясно, че съм объркал нещо.

— Защото сметнах, че вие сте човекът, който може да ме спаси — обясних и се засмях мъченически.

— И допускате, че пазя копията при мен? — с напрегнат глас се осведоми той.

— Добре, може да бъркам, но къде тогава мога да ги открия?

— Господин Касиди, аз ръководя екип от шестима адвокати експерти по проблемите на интелектуалната собственост, които могат да се справят с всяка възложена им задача. Но регистрацията на патентите по „Аврора“? Не, няма такова нещо. Те се движат от външен консултант. Защо ли? Обяснено ми бе, че става дума за изключителни мерки за сигурност. — Гласът му набираше сила и възмущение. — „Корпоративна сигурност“, моля ви се! Следва да разбираме, че външната консултантска фирма се отнася към конфиденциалността по-сериозно от хората, наети от „Трайон“. Така че мога ли сега аз да ви запитам: как трябва да разбираме това? — От мекотата в гласа му нямаше и следа.

— Съгласен съм, не е правилно — опитах се да го успокоя. — Добре, кой тогава движи този въпрос?

Франкенхаймър шумно изпусна въздуха от гърдите си. Представях си един огорчен и гневен мъж, първи кандидат за инфаркт.

— Бих искал да знам. Но очевидно на нас не може да ни се довери дори тази информация. Какво пишеше на пропуските ни: „Отворена комуникация“? Ха-ха-ха — изсмя се той театрално, — харесва ми. Мисля да поръчам тениски за момчетата, когато наближи спортната седмица.

Когато прекъснах и минах покрай кабинета на Камилети на път за тоалетната, едва не подскочих.

Там, седнал на стола пред бюрото му, навъсен, бе не кой да е, а… старият ми приятел.

Чад Пиърсън.

 

 

Ускорих ход, защото не исках никой от двамата да ме забележи през стъклената стена. Не че имах някаква представа защо не искам да ме виждат. Действах, тласкан от инстинктите си.

Господи, нима Чад познаваше Камилети? Не ми се беше хвалил, но го познавах достатъчно добре и нямах никакво съмнение, че не би пропуснал да се опита да ме вкисне с някоя реплика за близостта си с Камилети, ако беше така. Не можех да измисля нито една убедителна причина — невинно звучаща убедителна причина, — обясняваща този разговор между двамата. А те определено не си бъбреха дружески — Камилети не би си губил времето с червей като Чад.

Единственото правдоподобно обяснение бе онова, от което ме избиваше студена пот: че Чад е отнесъл подозренията си към моята самоличност на възможно най-високо ниво, най-високото, до което можеше да се добере. Но защо точно Камилети?

Несъмнено Чад ми беше ядосан, а когато бе научил за другия бивш служител на „Уайът“ в „Трайон“, го бе издирил и го бе разпитал за мен с надеждата да изчовърка нещо компрометиращо. И бе улучил в десетката.

Но дали беше така?

Все пак какво наистина знаеше Кевин Грифин за мен? Чувал бе слухове, клюки. Можеше да се опита да се представи за човек, който знае моята история, но репутацията му бе поставена под съмнение. Каквото и да бяха казали от „Уайът“ на „Трайон“, ясно бе, че в „Трайон“ бяха повярвали, иначе нямаше да го уволнят толкова бързо.

Но дали и Камилети щеше да повярва на идващите от втора ръка обвинения, източник, на които бе „измамникът“ Кевин Грифин?

От друга страна… след като вече ме бе видял да вечерям — той така си мислеше — с Уайът, при това в усамотен ресторант, може би беше готов да повярва на всичко лошо за мен.

Стомахът ми се беше свил на топка и започваше да ме боли. Питах се дали не развивам язва.

Но дори да развивах, това бе най-малкият ми проблем.