Джоузеф Файндър
Параноя (66)

66.

Когато на следващата сутрин си проверих имейла, бях получил съобщение от „Артър“:

Шефът е много впечатлен от презентацията ти и държи да те види пак.

Гледах текста близо минута и реших да не отговарям.

 

 

Малко по-късно се появих без предупреждение в апартамента на баща ми с кутия от любимите му донътс. Паркирах отпред. Знаех, че когато не гледа телевизия, татко прекарва времето си зад прозореца. И беше доста добре информиран какво става навън.

На идване бях минал през автомивка и в резултат поршето блестеше като къс обсидиан — наистина беше изумително красиво. Баща ми още не го бе виждал. Е, сега щеше да види пристигането на сина си „загубеняка“, който вече не беше мизерен нещастник… в карета, впрегната с 450 коня.

Баща ми седеше на обичайното си място пред телевизора, загледан в някаква долнопробна поредица от разследвания за фирмени скандали. Антоан се бе разположил до него на доста по-неудобен стол и четеше един от многоцветните таблоиди, дето ги раздават безплатно в супермаркетите и не можех да ги отличиш един от друг — мисля, че беше „Стар“.

Баща ми вдигна поглед, видя кутията донътс, която му показах многозначително още от вратата, и поклати глава.

— Нее…

— Почти съм сигурен, че има с шоколадова глазура. Знам, че са ти любимите.

— Не мога да ям повече тези боклуци. Този черньо до мен е опрял пистолет в главата ми. Защо не предложиш на него?

Но и Антоан поклати глава.

— Благодаря, но се опитвам да сваля някой килограм. Ти си олицетворение на дявола.

— Какво е това… щабквартирата на Джени Крейг^[1]? — Оставих кутията на кафе масичката до Антоан. Баща ми още не бе обелил дума за колата, но може би бе прекалено вглъбен в тъпата си програма. А и зрението му вече не бе така остро, както преди.

— В мига, в който излезеш, този тип ще размаха бича и ще ме накара да препускам в обиколки из стаята — мрачно обясни баща ми.

— Неумолим е, нали? — казах му.

Но той не изглеждаше ядосан, даже ми се стори, че му се вижда забавно.

— Не зная какво поддържа духа му — каза той, — но нищо не го възбужда така силно както амбицията да ме откаже от цигарите.

Напрежението между двамата, изглежда, бе спаднало до формата на примирение с патовата ситуация.

— Хей… ама ти ми изглеждаш по-добре, знаеш ли? — Погледнах го изненадано.

— Глупости — измърмори той с поглед, прикован в журналистическото псевдоразследване. — Още ли работиш на новата си работа?

— Да — потвърдих аз. После се усмихнах смутено, готов да му разкажа голямата история. — Всъщност…

— Нека ти кажа нещо. — Той най-сетне изостави предаването и ме погледна със сълзящите си старчески очи. Посочи ми телевизора, без да го гледа: — Тези копелдаци… ще ти отнемат и последния грош, ако им позволиш.

— Кои, корпорациите ли?

— Корпорациите, изпълнителните директори със съблазнителните опции, тлъстите пенсии и всичките добавки, които ще ти обещаят. Всичко това е само за тях, не се заблуждавай.

Погледнах килима и казах тихо:

— Е, не чак всичко.

— Лъжеш се.

— Вслушай се в думите на баща ти — неочаквано се обади Антоан, без да откъсва поглед от „Стар“. Стори ми се, че долавям в гласа му искрена загриженост. — Той е извор на мъдростта.

— Всъщност, тате, по една случайност знам това-онова за изпълнителните директори. Неотдавна ме повишиха… направо ме изстреляха в небесата — станах оперативен помощник на главния изпълнителен директор на „Трайон“.

Тишина.

Готвех се да повторя, когато той попита:

— Това какво е… секретар?

— Не, не… на много по-високо ниво е. Решаване в оперативен порядък на стратегически проблеми и така нататък.

— С какво точно се занимаваш?

Може и да имаше емфизема, но знаеше как да ми извади въздуха.

— Няма значение, татко — въздъхнах аз, — съжалявам, че отворих дума. — Наистина съжалявах. Не ме беше грижа какво си мисли за мен.

— Не, не… наистина се интересувам. Интересно ми е да разбера какво толкова правиш, че си заслужил хубавата си нова кола.

Значи все пак я бе забелязал. Усмихнах се.

— Ама е готина, нали?

— Колко ти струва?

— Всъщност…

— Питам за месечния наем. — И той пое дълбока глътка кислород от наустника.

— Нищо.

— Нищо — повтори той, сякаш не разбираше.

— Нула. „Трайон“ плаща лизинговата вноска. Полага ми се към новата длъжност.

Той отново вдъхна:

— Полага ти се…

— Също като новия ми апартамент.

— Преместил си се?

— Мисля, че ти споменах. Сто и осемдесет квадратни метра в новата сграда на Харбър Суитс. Пак „Трайон“ плаща наема.

Вдишване.

— Гордееш ли се?

Бях изумен. Не го бях чувал да произнася тази дума. Бях почти сигурен, че я е изхвърлил от речника си.

— Да — признах и се изчервих.

— Гордееш се с това, че сега те притежават.

Естествено, как можах да си помисля, че ще се държи нормално.

— Никой не ме притежава, татко — отговорих рязко. — В подобна ситуация хората използват думата „издигане“. Потърси я — ще я намериш в синонимния речник заедно с изрази като „живот на върха“, „директорски офис“ и „хора с високи доходи“. — Не можех да повярвам, че тези думи излизат от моята уста.

Антоан тихо остави вестника, учтиво се извини и се престори, че има неотложна работа в кухнята.

Баща ми остро се изсмя и се обърна да ме изгледа.

— Я чакай, чакай, искам да съм сигурен, че съм го разбрал — каза той и за да събере сили, вдъхна нова струя кислород. — Ти не притежаваш нито апартамента, нито колата, така ли? Каза, че вървели със службата. „Полагало“ ти се. — Вдишване. — Ще ти кажа какво означава това: всичко, което са ти дали, могат да ти го отнемат и в крайна сметка ще го направят, помни ми думата. Караш кола на компанията, живееш в жилище на компанията, носиш униформа на компанията… но нищо не е твое. Целият ти скапан живот не е твой!

Прехапах устна. Нищо нямаше да спечеля, ако изпуснех нервите си. „Старецът умира — казах си за хиляден път. — На стероиди е. Просто един нещастен, вкиснат старец“. Но думите сами излязоха от устата ми:

— Знаеш ли, тате… някои бащи се гордеят с успеха на синовете си.

Той пое въздух. Малките му очи блестяха.

— Наричаш това „успех“ значи? Виж, Адам, ти все повече заприличваш на майка си.

— О, така ли било? — Повтарях си да съм сдържан и да обуздая гнева си, защото изпуснех ли си нервите, това ще е признание, че е спечелил.

— Точно така. Приличаш външно на нея. Имаш същия характер — всички я обичаха, можеше да се впише във всякаква среда и ако се бе омъжила за по-богат мъж, сигурно щеше да има по-добър живот. Недей да мислиш, че не ми го е повтаряла. На всички онези родителски срещи в „Бартоломю Браунинг“ тя с лекота се сприятеляваше с богатите мръсници, обличаше се предизвикателно и само дето не навираше гърдите си в носа им. Да не мислиш, че не съм го забелязвал?

— О, това е прекрасно, татко. Чудесно е. Колко лошо, че не приличам малко повече на теб, нали? — Той ме гледаше, без да проговаря. — Нали разбираш какво искам да кажа: огорчен, озлобен, сърдит на света. Как би искал повече да приличам на теб, нали? — Той мълчеше и пуфтеше, а лицето му ставаше все по-червено. — Когато в джоба ми не се завърташе долар и вечно купонясвах с приятели, ти ме считаше за пропаднал. Окей, сега съм успял по дефиницията на всеки, когото попиташ, но в сърцето ти има само презрение към мен. Но дали няма някаква причина, поради която ти никога няма да си горд с мен, каквото и да постигна, татко?

Той гневно ме изгледа и изпуфтя:

— Каква причина?

— Ами погледни се. Погледни живота си. — В мен сякаш имаше товарен влак беглец, който нямаше начин да спра и който все повече се отдалечаваше. — Винаги повтаряш, че светът е разделен на победители и губещи. Нека те попитам нещо, татко… Ти от кои си? Към кои се причисляваш?

Той пое дълбоко още кислород. Кървясалите му очи сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите. Измърмори нещо на себе си. Стори ми се, че различавам „проклето“, „шибано“ и „лайно“.

— Да, татко — казах и се обърнах. — Умирам да стана точно като теб. — Тръгнах към вратата извън себе си от яд. Давех се в собствения си гняв. Бях изрекъл думите и те не можеха да се върнат, от което се чувствах по-нещастен от всякога. Излязох от апартамента, преди да съм направил нещо още по-лошо. Последното, което видях, прощалния образ, запечатал се в главата ми, беше голямото му почервеняло лице, пуфтящо и продължаващо да мърмори под носа си, и погледът му, в който имаше изумление, ярост, болка и не знам още какво.