Джоузеф Файндър
Параноя (4)

4.

Николас Уайът бе човек, който внушаваше страх. Не се бях срещал с него преди, не се бяхме запознавали, но го бях виждал по телевизията, по Си Ен Би Си, и на корпоративния уебсайт, откъдето можеха да се изтеглят видеообръщенията му към личния състав. Само няколко пъти за трите си години работа в основаната от него компания го бях зървал отдалече, на живо. Отблизо изглеждаше още по-стряскащ. Имаше плътен слънчев загар, лъскава катраненочерна коса, намазана с гел и вчесана право назад. Зъбите му бяха идеално равни и порцеланово бели.

Беше на петдесет и шест, които никой не би му дал — не че мога да дефинирам как трябва да изглежда един мъж на петдесет и шест. Във всеки случай определено не приличаше на баща ми, когато бе на петдесет и шест — шкембест оплешивяващ старец в така наречения „връх на силите си“. Тук, изглежда, ставаше дума за други петдесет и шест.

Нямах идея защо е тук. С какво можеше главният изпълнителен директор на компанията да ме заплаши повече от Мийчъм? Смърт чрез набождане с хиляда кламера? Да бъда изяден от глиган?

Не мога да отрека, че за един кратък миг си представих как си пляскаме ръцете и той ме поздравява за доброто изпълнение, и признава, че изобретателността ми му е допаднала. Но този мъничък, кратковременен блян се изпари в мига, в който се материализира в нещастния ми мозък. Николас Уайът не беше баскетболна звезда. Беше си отмъстителен кучи син.

Бях чувал най-различни истории за него и бях стигнал до извода, че всеки с всичкия си трябва да положи максимални усилия, за да го избягва. Държиш си главата наведена, не го гледаш в очите, правиш каквото е по силите ти да не привличаш вниманието му. Беше известен с пристъпите си на ярост, с гневните си избухвания и способността да крещи продължително с пълен глас. Знаеха се случаи, когато бе уволнявал хора на мига, бе извиквал охраната да опразни бюрата им и да ги изведе от сградата. На мениджърските оперативки имаше навика да си избира жертва, с която да се гаври. В общуването с него имаше две неписани правила: не отиваш при него с лоши новини и не губиш нито секунда от скъпоценното му време. Ако те сполетеше нещастието да направиш пред него презентация с Power Point^[1], репетираш и репетираш, докато не отработиш и най-малката подробност, защото ако се запънеш в нещо по време на изложението си, той ще те прекъсне с гневен рев: „Не мога да повярвам на това!“.

Хората казваха, че бил омекнал значително спрямо онова, което бил на младини, но аз недоумявах от какво. Не знаеше смисъла на думата „загуба“, занимаваше се с вдигане на тежести и триатлон. Момчета, които тренираха в салона на компанията, твърдяха, че не пропускал възможността да предизвика всеки сериозно гледащ на себе си атлет в състезание по набиране на висилка. Никой не го бил виждал да губи, а когато другият се отказвал, той подигравателно питал: „Да продължавам ли още?“. Казваха, че имал тялото на Арнолд Шварценегер и приличал на кафяв кондом, напълнен с орехи.

Не само бе луд на тема побеждаване, но победата за него не бе сладка, ако не унижеше по някакъв начин загубилия. Веднъж на коледно парти на компанията написал името на основния си конкурент „Трайон Системс“ на винена бутилка и я разбил в стената сред окуражителни пиянски възгласи и освирквания.

В компанията цареше атмосфера на високо съдържание на тестостерон. Подбраните от него мениджъри му подражаваха и също се обличаха в костюми за по седем хиляди долара на Армани, Прада, Бриони, Китън и други моделиери, имената, на които даже не бях чувал. И понасяха всичките му изстъпления, понеже възнагражденията им бяха отвратително високи. За него се разказваше една шега, която всички чуваха от първия си ден на работа: „Каква е разликата между Бог и Николас Уайът? Бог не мисли, че е Николас Уайът“.

Ник Уайът спеше три часа на денонощие, на закуска и обяд не хапваше нищо, освен „Пауър Барс“, представляваше ядрен реактор на нервна енергия и се потеше обилно. Наричаха го Унищожителя. Управляваше чрез терор и никога не забравяше пренебрежението. Когато някаква голяма хайтек компания уволнила негов бивш приятел от поста му на управител, той му изпратил венец от черни рози — секретарките му винаги знаеха къде да намерят такива. Девизът, с който бе станал известен, фразата, която споменаваше толкова често, че трябваше да бъде изгравирана в гранита над входа на компанията или увековечена в скрийнсейвър, бе: „Разбира се, че съм параноик. Искам всички работещи за мен да са параноици. Успехът предполага параноя“.

 

 

Последвах Уайът по коридора от отдел „Корпоративна сигурност“ към кабинета му и трябваше да положа усилия да не изостана, понеже той бе привърженик на енергичното ходене. Трябваше едва ли не да подтичвам. Следваше ме Мийчъм — размахваше една черна кожена папка като полицейска палка. Когато наближихме крилото на управителите, стените от измазани станаха покрити с махагонова ламперия, а мокетът стана мек и дебел. Най-сетне влязохме в кабинета му — неговото леговище.

Двете му секретарки вдигнаха глави като по сигнал и ни озариха с усмивките си. Едната беше блондинка, другата — брюнетка. „Линда, Ивет“, каза той, сякаш слагаше табелки под портретите им. Изобщо не бях изненадан да установя, че и двете са красиви като манекенки — всичко тук бе максимално изискано, в това число стените, мокетът и мебелировката. Питах се дали в длъжностните им характеристики се включени и не секретарски задължения, от рода на „духане“ например. Защото имаше и такъв слух.

Офисът на Уайът бе просто необятен. Тук можеше да се помести цяло босненско село. Две от стените бяха изцяло стъклени — от пода до тавана — и гледката към града бе невероятна. Другите стени бяха скрити под ламперия от скъпо дърво, върху която бяха окачени най-различни неща в рамки, предимно корици от списания с неговия образ: „Форчън“, „Форбс“, „Бизнес Уийк“. Гледах ококорен, докато профучавах на бегом покрай тях. Негова снимка с някакви други хора в компанията на покойната принцеса Даяна. Снимка с Джордж Буш.

Той ме поведе към „къта за разговори“ — група артистично подредени кожени кресла и диван, оставящи впечатлението, че са били собственост на Музея на съвременното изкуство, и седна в края на дългия диван.

Главата ми се въртеше. Бях объркан, намирах се в друг свят. Не можех да си представя защо се намирам тук, в офиса на Николас Уайът. Той да не би да беше от онези лоши момчета, които обичат да късат едно по едно с пинсета крачетата на насекоми и после да ги изгарят с лупа?

— Измислицата, която пусна, бе доста сложна — каза той. — Много впечатляващо. — Усмихнах се и скромно наведох глава. Отричането бе напълно безпредметно. „Благодаря ти, Боже“, помислих си. Нещата май отиваха към плесване на ръце в баскетболен стил. — Само че никой не може да ме рита в топките и да се отървава, без нищо да му се случи — предполагам вече си научил това. И като казвам никой, имам предвид абсолютно никой шибаняк. — Беше извадил пинсетите и лупата. — Да видим как стоят нещата при теб: от три години си началник в производството и за цялото това време не си получил нито повишение на заплатата, нито издигане в длъжност, защото се преструваш, че работиш, и минаваш по допирателната. Май не си много амбициозен, а? — Говореше бързо, което ме изнервяше допълнително.

Отново се усмихнах.

— Май не съм. Може да се каже, че имам други проблеми.

— Например? — Поколебах се. Нямаше изплъзване. Свих рамене. — Всеки, ако не е пълен боклук, има своята страст. Работата ти явно не е твоята страст, така че коя е тогава?

Рядко ми се случва да изгубя дар слово, но този път не ми хрумваше нищо умно. Мийчъм също ме наблюдаваше с гадна, садистична усмивчица. Сетих се, че познавам момчета сред колегите в моята бизнес група, които вечно мечтаят за трийсетсекунден разговор с Уайът в асансьора, при представянето на нов продукт или където и да било. Дори си бяха подготвили „асансьорната реплика“. А аз си седях в офиса на шефа и мълчах като манекен на витрина.

— Да не си актьор или нещо подобно в свободното си време? — Поклатих глава. — Няма значение, добър си, да знаеш. Истински Марлон Брандо. Може и да не струваш да предлагаш рутери на клиенти, но си на олимпийско ниво в дрънкането на врели-некипели.

— Ако това е комплимент, благодаря.

— Чух, че си можел много добре да ме имитираш. Истина ли е? Я да видим. — Почервенях и поклатих отрицателно глава. — Както и да е, важното е, че си се опитал да ме обереш, и доколкото виждам, си въобразяваш, че има шанс да ти се размине.

Погледнах го ужасен.

— Не, сър, изобщо не си мисля, че може да ми се размине.

— Спести ми приказките. Нямам нужда от още една демонстрация. Веднъж ми стига. — Той щракна с пръсти, вдигна ръка като статуя на римски император и Мийчъм му подаде папката. Уайът я прегледа набързо. — Оценките ти на теста за установяване на способностите са сред най-високите. Завършил си инженерство в колежа… какво по-точно?

— Електро.

— Като малък си мечтал да станеш инженер?

— Баща ми искаше да завърша нещо, с което да си намеря истинска работа. Всъщност аз самият винаги съм мечтал да бъда соло китарист на „Пърл Джем“.

— Добър ли си?

— Не — признах си.

Той се поусмихна.

— Изкарал си колежа за пет години. Какво се е случило?

— Изключиха ме за една година.

— Оценявам откровеността ти. Поне не опитваш да ми пробуташ онзи номер с „първата година в чужбина“. Какво стана?

— Опитах една тъпа лудория. Оценките през семестъра ми бяха ниски, така че проникнах в компютърната система на колежа и ги промених. Моите и на съквартиранта ми.

— Значи все пак стигнахме до стар номер. — Той погледна часовника си, хвърли поглед на Мийчъм, после на мен. — Имам идея какво да правя с теб, Адам. — Никак не ми хареса начинът, по който изрече малкото ми име, побиха ме тръпки. — Много добра идея. Всъщност става дума за изключително щедро предложение.

— Благодаря ви, сър. — Нямах представа за какво говори, но знаех, че предложението няма да е добро, да не говорим за щедро.

— Сега ще ти кажа нещо, което ще отричам, че някога съм изрекъл. Всъщност няма просто да го отричам, а ако някога го повториш, ще те съдя за клевета, ясно ли е? И просто ще те смажа. — Каквото и да имаше предвид, знаех, че разполага с ресурсите да го направи. Беше милиардер, може би третият или четвърти по богатство в Америка, но преди цената на акциите да се срине бе на второ място. Несъмнено искаше да е най-богатият — държеше Бил Гейтс на прицел, — но това едва ли щеше да се случи.

Сърцето ми заби.

— Ясно.

— Наясно ли си със ситуацията, в която се намираш? Зад врата номер едно те чакат със сигурност поне двайсет шибани — в буквалния смисъл на думата! — години в затвора. Значи или отваряш вратата, или избираш онова, което е зад завесата. Искаш ли сега да си поиграем на „да сключим сделка“?

— Ами… добре. — Преглътнах.

— Тогава нека ти кажа какво има зад завесата, Адам. Става дума за много хубаво бъдеще за умен инженер като теб, като единственото условие е да играеш по правилата. Моите правила. — Лицето ми гореше. — Ще работиш по един мой специален проект. — Кимнах. — Искам да отидеш на работа в „Трайон“.

— В… „Трайон Системс“? — Не разбирах.

— В маркетинга на новите продукти. Имат една-две незаети позиции в стратегически места на компанията.

— Те никога няма да ме вземат.

— Прав си, теб никога не биха те наели. Не и мързелив пройдоха като теб. Но когато става дума за суперзвезда на „Уайът“, млад гений, комуто предстои да избухне като свръхнова — такъв ще наемат за наносекунда!

— Не разбирам.

— Умник като теб да не разбира? Значи току-що си загубил няколко точки от коефициента си на интелигентност. Хайде, глупи! „Лусид“… не беше ли това твое творение?

Той говореше за водещия продукт на „Уайът Телеком“ — обединяващият всичко PDA^[2], нещо от рода на Палм Пайлот^[3] на стероиди. Невероятна играчка. Нямах нищо общо с нея. Дори не притежавах такъв.

— Те никога няма да повярват — предупредих го.

— Чуй ме, Адам. Аз вземам най-важните бизнес решения по интуиция и моята интуиция ми казва, че ти имаш куража, смелостта и таланта да го направиш. Въпросът е играеш ли, или не?

— И ще искате да ви докладвам, разбира се?

Стоманеният му поглед се впи в мен.

— Повече от това. Ще искам от теб да търсиш и намираш информация.

— Значи да бъда нещо като шпионин. Къртица или как беше там?

Той разпери ръце; питаше ме без думи: „Ти слабоумен ли си?“.

— Наречи го както искаш. В „Трайон“ има ценна информация, представляваща интелектуална собственост, до която искам да се добера, само че мерките им за сигурност са непробиваеми. Единствено човек вътре в „Трайон“ може да сложи ръка на онова, от което имам нужда, но не какъв да е човек. Трябва ми истински играч. Такъв или се наема, или се купува, или сам почуква на вратата ти. В нашия случай разполагаме с умен, представителен млад мъж, който идва със сериозни препоръки… е, аз смятам, че имаме сериозен шанс за успех.

— И какво ще се случи, ако ме заловят?

— Това няма да се случи? — заяви Уайът.

— И все пак, ако ме заловят?

— Ако вършиш работата си както трябва — обади се Мийчъм, — никога няма да те разкрият. А ако все пак намериш начин да се издъниш и действително те заловят… в такъв случай ние сме тук, за да те защитим.

Нещо ме караше да се съмнявам в това.

— Но те ще се отнесат с разбираемо подозрение.

— Подозрение в какво? — попита ме Уайът. — В нашия бизнес хората непрекъснато скачат от една компания в друга. Големите таланти просто биват отмъквани. Все едно че са плод на нисък клон. Спечелил си току-що много пари в „Уайът“ или може би не ти дават онова, което смяташ, че ти се полага, или търсиш работа с повече отговорност, по-добри възможности, по-голямо предизвикателство, повече пари… кое да е от познатите клишета.

— Но те веднага ще разберат що за тип съм.

— Не и ако вършиш работата си както трябва — повтори Уайът думите на Мийчъм. — Ще трябва да се научиш как се прави маркетинг на продукт, ще се наложи да бъдеш шибан гений, ще трябва да работиш много повече, както никога не си опитвал през целия си жалък живот. Ще трябва сериозно да си размърдаш задника. Защото само голям играч ще получи онова, което ми трябва на мен. Опитай в „Трайон“ телефонните си превъплъщения, които си пробвал тук, и или ще те застрелят, или ще те избутат в трета глуха, което ще сложи край на нашия малък експеримент. След което ти остава врата номер едно.

— Но нали всички, които се занимават с новите продукти, трябва да имат диплома по бизнес администрация.

— Няма такова нещо. Годард вярва, че бизнес администрацията е глупост, и това е едно от нещата, по които сме на едно мнение. Самият той няма такава диплома. Смята, че ограничава мисленето. Като говорим за ограничения… — Той отново щракна с пръсти и Мийчъм му подаде нещо, някаква метална кутийка, която ми изглеждаше познато. Кутийка от „Алтоидс“^[4]. Той я отвори. Вътре имаше няколко бели хапчета, които приличаха на аспирин, но не бяха. Наистина ми бяха познати. — Ще трябва да престанеш с този боклук, не знам екстази ли е, или как му казвате иначе. — Държах кутийката на масичката за кафе у дома и не можех да си представя нито как, нито кога бяха успели да се доберат до нея, но бях прекалено замаян, за да се ядосам истински. Той я пусна в малкото черно кожено кошче за боклук до бюрото си. Чу се „туп“. — Същото се отнася и до марихуаната, алкохола и всичко подобно. Ще се наложи да разпериш крила и да полетиш нависоко, приятелю.

Това изглеждаше като най-малкия ми проблем.

— И какво ще стане, ако не ме назначат?

— Врата номер едно. — Той ми се усмихна гадно. — И не вземай на тръгване оттук обувките си за голф.

— Дори ако наистина се постарая?

— Твоята задача е да не допуснеш провал. С квалификацията, с която ще излезеш оттук, и с учител като мен няма да имаш никакво извинение.

— За какви пари говорим все пак?

— Какви пари? Откъде да знам, по дяволите? Повярвай ми, че ще са много повече от парите, които вземаш тук. При всички положения говорим за шест цифри. — Опитах се да не преглътна звучно.

— Плюс заплатата ми тук?

Той обърна твърдото си лице към мен и ме изгледа с мъртъв поглед. В очите му нямаше никакво изражение. Дали не беше на ботокс^[5]?

— Ти май ме вземаш на подбив.

— Не, но поемам огромен риск.

— Какво?! Аз съм онзи, който поема риск. Ти си само една шибана черна кутия, голяма дебела въпросителна.

— Ако наистина мислехте така, нямаше да ме карате да го направя.

Той се обърна към Мийчъм:

— Не мога да повярвам, че този лайнар ми говори така.

Мийчъм на свой ред изглеждаше като глътнал нещо много неприятно.

— Малък нещастнико — започна той, — трябва само да вдигна слушалката и…

Уайът пак вдигна ръка като император.

— Няма нищо, това е добре. Има кураж. Обичам такива. Ако те наемат и ако започнеш работата си окей, ще бозаеш от две вимета. Но издъниш ли се…

— Знам, знам — спрях го, — врата номер едно. Дайте ми време да го обмисля и утре ще ви съобщя решението си.

Долната челюст на Уайът провисна, а погледът му отново се изпразни от съдържание. Той направи пауза и с леден глас ме уведоми:

— До девет сутринта. Това е часът, в който главният прокурор на Съединените щати влиза в кабинета си.

— Бих те посъветвал да не споменаваш нито дума за това пред приятелите си, пред баща ти и пред никого — вметна Мийчъм. — Или сам няма да разбереш какво те е сполетяло.

— Ясно — успокоих ги. — Няма нужда да ме заплашвате.

— О, това не е заплаха — отвърна Уайът. — Това е обещание.