Джоузеф Файндър
Параноя (53)

53.

Колата на Годард бе идеално реставриран „Буик Роудмастър“, модел 1949-а, слонова кост, с великолепно преливащи се форми и хромирана решетка на радиатора — приличаше на крокодилска паст. Гумите бяха бели, тапицерията от скъпа червена кожа. Колата блестеше по начина, по който подобни коли блестят във филмите. Преди да излезем от гаража под слънцето, Годард натисна бутона на мотора за сваляне на гюрука.

— Това чудо е доста чевръсто — изненадано отбелязах аз, когато ускорихме по магистралата.

— Двигателят е над петлитров — информира ме Годард.

— Страхотна е.

— Наричам я „Тезеев кораб“.

— Аха — казах и се засмях, сякаш имах представа за какво намеква.

— Трябваше да я видиш, когато я купих — абсолютен боклук, боже мой. Жена ми реши, че съм си изгубил ума. Прекарах може би всички уикенди в продължение на пет години и не знам колко вечери, възстановявайки я част по част. Не знам дали ме разбираш — без никакво изключение. Използвах абсолютно автентични части, разбира се, но не мисля, че има нещо останало от първоначалната кола.

Усмихнах се и се облегнах с наслаждение. Кожата на седалките беше мека, гладка като масло и миришеше приятно. Слънцето печеше в лицето ми, вятърът разрошваше косата ми. Седях в този великолепен ретро кабриолет редом с шефа на компанията, която шпионирах… и не можех да реша за себе си дали трябва да се чувствам прекрасно, сякаш най-сетне съм се изкачил на върха на планината, или да се чувствам жалък, гаден и нечестен. А може би и двете.

Годард не беше колекционер като Уайът с неговите самолети, яхти и бентлита. Нито като Нора с нейния мустанг, още по-малко като останалите му подражатели в „Трайон“, които купуваха по аукциони коли за колекционери. Той беше истински старомоден любител на колите, който не се гнусеше да изцапа пръстите си с грес.

— Чел ли си някога животописите на Плутарх?

— Не мисля, че успях да довърша „Да убиеш присмехулник“ — признах си.

— Значи не си разбрал какво исках да ти кажа, когато нарекох тази кола моя „Тезеев кораб“?

— Не, сър, нямам ни най-малка представа.

— Добре тогава… Има една известна загадка за идентичността, над която древните гърци обичали да спорят. Споменава се за първи път от Плутарх. Сигурно ти е познато името на Тезей — героя, който убил Минотавъра в Лабиринта.

— Да. — Наистина помнех нещо за някакъв лабиринт.

— Та, атиняните решили да съхранят кораба на Тезей като паметник. С годините той, разбира се, започнал да гние и да се разпада и малко по малко се наложило да подменят тук греда, там подпора и така нататък. Накрая се оказало, че всички части на кораба били подменени. Въпросът, който гърците обичали да задават — под формата на философска главоблъсканица, — бил: можело ли този кораб да се смята все още за кораба на Тезей? — Годард явно беше настроен на сериозна вълна. — Предполагам, Адам, познаваш хора, които са точно като онзи кораб, нали? — Той ме погледна за миг, после върна погледа си на пътя. — Хора, които се издигат в живота и започват да се променят толкова основно, че след време всички престават да виждат в тях първообраза. — Нещо в мен се сви. Господи, вече не говорехме за буици. — Нали разбираш, преставаш да носиш джинси и гуменки и започваш да обличаш костюми и скъпи обувки. Ставаш по-рафиниран, по-лесно се вписваш в обществото, маниерите ти стават по-изтънчени. Променяш начина си на говорене. Намираш си нови приятели. Ако някога си пил Будвайзер, сега преминаваш на скъпо бордо. Превключваш от „Биг Мак“ на… костур на фурна върху сол. Променя се не само погледът ти върху нещата, а и начинът ти на мислене. — Той говореше разпалено и когато от време на време се обръщаше да ме погледне, погледът му блестеше. — Идва един момент, Адам, в който се запитваш: аз все същият ли съм? Костюмът ти се е променил, аксесоарите ти са други, караш скъпа кола, живееш в разкошна къща, ходиш на изискани приеми, имаш нови приятели. Но продължаваш да си честен и дълбоко в себе си знаеш, че си все същият кораб, който си бил някога.

Стомахът ми се бе свил на възел. Той говореше за мен и аз усещах срам и притеснение, сякаш ме бяха заловили да върша нещо непристойно. Бях абсолютно прозрачен за този човек. Или не бях? Колко дълбоко можеше да надникне в мен? Колко знаеше?

— Човек трябва да уважава онова, което е бил някога. Миналото ти… не можеш да останеш негов пленник, но и не можеш да го зачеркнеш, разбира се. То е част от теб. — Опитвах се да измисля как да реагирам на монолога му, когато той изведнъж обяви: — Стигнахме.

Беше стар вагон-ресторант от неръждаема стомана, някога в състава на пътнически влак. Син неонов надпис съобщаваше, че заведението се нарича „Синята лъжица“. Под него червен неонов надпис обещаваше „Климатик“. Следващ червен неонов надпис информираше „Отворено“ и „Закуски целодневно“.

Той спря колата и слязохме.

— Сигурно никога не си идвал тук, нали?

— Никога.

— О, ще ти хареса. Тук всичко е истинско. Не е от онези фалшиви ретро заведения. — Вратата се затвори с убедителен плътен звук. — Нищо тук не се е променило от петдесет и втора година.

Седнахме в сепаре, тапицирано с изкуствена кожа. Масата беше сива, ламинирана в наподобяващ мрамор мотив, имаше обковани ръбове, а в единия й край имаше музикална кутия. В салона се виждаше дълъг бар със завинтени за пода високи столове. В големи стъклени съдове имаше кексчета и увити в хартийки бонбони. За щастие не се предлагаха сантиментални антики от 50-те, а от музикалните кутии не се разнасяше „Ша-на-на“. В ъгъла имаше автомат за цигари, от онези, дето като вкараш монетите, трябва да дръпнеш надолу една ръчка, за да падне избраният пакет. Сервираха закуска целодневно („Провинциална закуска“ — две яйца, пържени картофки, наденица, бекон или шунка по избор, поничка — всичко за $4.85), но Годард поръча „слопи джо“^[1] на сервитьорката, която явно го познаваше, защото се обърна към него с „Джок“. Аз се спрях на чийзбургер с чипс и диетична кола.

Храната беше малко мазна, но вкусна. Бях ял и по-добри неща, макар че издадох очакваните от мен звуци на възхищение. До мен на седалката от изкуствена кожа лежеше чантата ми с откраднатите от офиса на Пол Камилети фирмени досиета. Дори само присъствието им ме караше да бъда неспокоен, сякаш през кожата на чантата излизаха гама-лъчи.

— Така, сега да чуя мислите ти — каза Годард с пълна уста. — Само не ми казвай, че не можеш да мислиш без компютър и проектор.

Усмихнах се и отпих от колата.

— Добре, ще започна с това, че предлагаме много малко телевизори с плосък екран — казах аз.

— Прекалено малко? При тази икономика?

— Един мой приятел работи в „Сони“ и според него имали сериозни неприятности. Първопричината била в „Нек“, които произвеждат плазмените панели за дисплеите, използвани от „Сони“ — имали някакъв технологичен проблем. Това ни дава значително предимство пред тях. Става дума за шест до осем месеца.

Той ме изгледа с цялото си внимание.

— И ти вярваш на твоя приятел?

— Абсолютно.

— Не мога да взема важно решение за промяна в производствената ни политика, основавайки се на клюка.

— Не бих те обвинил — признах аз. — Макар че според мен това ще бъде официално обявено след няколко седмици. Но ние бихме могли да се подсигурим с договор с друг доставчик на оригинално оборудване преди цената на тези плазмени панели да скочи до небето. Което със сигурност ще стане. — Веждите му се повдигнаха. — Освен това „Гуру“ ми се струва много перспективен.

Той поклати глава и отново почна да яде.

— Е, не сме единствените, които излизат с нов комуникатор. Нека не забравяме, че „Нокия“ се готви да помете пода с нас.

— Забрави „Нокия“ — казах аз, — всичко това е дим и огледала. Тяхното устройство е толкова затънало в битки за правата върху него, че няма да видим нищо ново от тях през следващите поне осемнайсет месеца, и то само ако имат голям късмет.

— И ти знаеш това от… същия твой приятел? Или този вече е друг? — Той дори не се опитваше да скрие скептицизма си.

— Нека го наречем разузнаване на конкуренцията — излъгах. Как иначе да нарека Ник Уайът? — Мога да ти покажа анализа, ако държиш.

— Не сега. Трябва да знаеш, че „Гуру“ е изправен пред технологични проблеми, които са толкова сериозни, че надали някога ще стигне до пазара.

— Какви проблеми?

Той въздъхна:

— Прекалено сложно е, за да навлизаме сега в подробностите. Макар че като се замисля, може би не е лоша идеята да започнеш да посещаваш някои от техните оперативки с идеята да помогнеш с нещо.

— Разбира се. — Помислих си да се кандидатирам отново за „Аврора“, но не ми се искаше да се натискам, защото щеше да изглежда много подозрително.

— О… и още нещо. В неделя организирам годишното барбекю парти в къщата си на езерото. Не каня цялата компания, разбира се, но се събираме седемдесет и пет, максимум сто души. Някога се събирахме всички на езерото, но това вече е невъзможно. Така че сега мои гости са хора, с които се познавам отдавна, директорите и техните съпруги. Мислиш ли, че би могъл да се откъснеш от разузнаването на конкуренцията?

— С удоволствие. — Опитах се да говоря безгрижно, но съзнавах, че става дума за нещо голямо. „Барбекюто на Годард“ бе синоним на „кръга на посветените“. Като се имаше предвид колко малко хора биваха удостоени с покана, присъствието там беше основателен повод за перчене по коридорите на компанията. Дори аз бях чувал фрази от рода на: „Господи, Фред, страшно съжалявам, но не можах да дойда в събота. Бях поканен на… на барбекю същия ден. Нали разбираш“.

— Уви, няма да има нито морски костур върху сол, нито бордо — извини ми се Годард. — Става дума по-скоро за бургери, хотдог, паста… никакви глезотии. Донеси си обаче плувките. Така… сега да се върнем на по-важните неща. Тук предлагат най-добрия пай със стафиди, който някога си опитвал. Впрочем и ябълковият им е страхотен. Всичко е домашно, разбира се. Но моят любим десерт е шоколадов пай с целувки. Той улови погледа на сервитьорката, която кръжеше наблизо. — Деби, донеси на младежа резен от ябълковия, а аз ще взема обичайното. — После се обърна към мен. — И ако не възразяваш, не споменавай пред приятелите си за това място. Нека бъде нашата малка тайна. — И той дяволито изви вежди. — Можеш да пазиш тайна, нали?