Джоузеф Файндър
Параноя (55)

55.

Беше пет без няколко минути и само по тази причина залата още не бе претъпкана. Избрах си „велосипед“ и си сложих слушалките. Докато загрявах, прегледах набързо каналите и улових затварянето на борсовия пазар. И NASDAQ и DOW бяха паднали, което означаваше едно: поредният лош ден. Точно в пет превключих на вътрешния канал на „Трайон“, по който нормално се излъчваха скучни неща от рода на презентации, реклами на собствената продукция и така нататък.

Появи се фирменото лого, последвано от стопкадър на Годард в студиото на „Трайон“. Беше с тъмносиня риза с отворена яка, обикновено разчорлената му бяла коса този път беше вчесана. Фонът бе черен на сини точки и напомняше донякъде за студиото на Лари Кинг в Си Ен Ен, с тази разлика, че логото на „Трайон“ бе монтирано точно над дясното му рамо. Улових се, че ми става неспокойно, макар да нямаше причина за това. Предаването не беше на живо, той го беше записал вчера и аз знаех съвсем точно какво щеше да каже. Може би в себе си исках да се представи добре. Държах да може да обоснове нуждата от съкращения и да го направи по властен и убедителен начин, понеже знаех, че съобщението ще раздразни и обезпокои много хора във фирмата.

Не трябваше да се безпокоя. Той не просто беше добър, беше направо удивителен. В цялата му петминутна реч не прозвуча нито една фалшива нотка. Започна простичко със: „Здравейте, аз съм Огъстин Годард, президент и главен изпълнителен директор на «Трайон Системс». Днес имам неприятната задача да ви съобщя лоша новина“. След това говори за проблемите, налегнали „Трайон“ в последно време. Каза: „Няма да ви говоря празни приказки. И няма да нарека тези съкращения предизвикани от «износване на материала», нито «доброволно преустановяване»“. После продължи: „В нашия бизнес никой не признава охотно, че нещата не вървят добре, когато става дума за слаб мениджмънт и тъпи грешки. Добре, аз съм пред вас, за да ви кажа, че се провалихме. Направихме грешки. Аз, главният изпълнителен директор на тази компания, направих грешки“. Каза: „Съкращенията са като ужасна рана в тялото — те нараняват цялото тяло“. Каза го по такъв начин, че ти се искаше да му кажеш: няма нищо, всичко е наред, вината не е твоя, прощаваме ти. По-нататък: „За мен загубата на ценни служители, членове на нашето семейство, е знак за тежък провал. Искам да ви уверя, че поемам пълната отговорност за това отстъпление и че ще направя всичко по силите ми да възстановя стабилността на компанията“. После продължи с това, че понякога възприема компанията като един дълъг кучешки впряг и че гледа на себе си като на кучето водач, а не возещия се на шейната, който размахва камшика. Спомена, че от години се е противопоставял на всеки намек за съкращения, но понякога се налагало да се вземат тежки решения. Заяви, че управителното тяло ще се погрижи за всеки отделен служител, засегнат от съкращенията, и каза, че според него предвидените компенсации са сред най-добрите, давани някога в бранша, и че са най-малкото, което може да се направи, за да се помогне на изпадналите в беда служители. Свърши, споменавайки как е била основана компанията, как ветерани на индустрията са прогнозирали многократно, че краят й наближава, и как тя е излизала от всяка криза все по-силна. Когато приключи, в очите ми имаше сълзи и бях забравил да въртя педалите. Просто стоях на седалката, втренчен в малкия екран като зомби. Чух край себе си високи гласове, огледах се и видях събралите се хора да говорят възбудено, видимо смаяни. Свалих слушалките и се залових с „велосипеда“, докато залата бавно се пълнеше.

Няколко минути по-късно някой седна на машината до моята — жена в екип от ликра и с великолепно дупе. Тя включи слушалките си към монитора, поигра си с тях за момент, после ме потупа по рамото и ме попита:

— Имаш ли звук от твоя? — Познах гласа й, преди да съм видял лицето й. Беше Алана. Тя се ококори. — Какво правиш ти тук? — В тона й, освен изненада имаше и осъдителност.

— Боже мой! — възкликнах аз. Наистина бяха изненадан, не се налагаше да се преструвам. — Ами аз работя тук.

— Тук ли? И аз. Но това е удивително!

— Абсолютно…

— Ти не ми каза… момент, аз май не те попитах, нали?

— Това е невероятно! — прошепнах аз. Сега вече играех и може би недостатъчно ентусиазирано. Но тя ме беше уловила неподготвен и най-ироничното бе, че аз бях толкова потресен, че не изглеждах искрено изненадан.

— Какво съвпадение — каза тя. — Не мога да повярвам.