Джоузеф Файндър
Параноя (47)

47.

Пристигнах в дома на Уайът едновременно с Мийчъм, който подметна нещо за поршето ми. Въведоха ни в ултрасъвременния гимнастически салон на Уайът, който беше в сутерена, но поради наклонения терен не се намираше под земята. Уайът вдигаше тежести на поставена под наклон скамейка и на щангата му имаше седемдесет килограма. Беше само по гащета, без тениска, и изглеждаше по-масивен от обикновено.

Той завърши серията си, без да обели дума, стана и се подсуши с една кърпа. После ме попита направо:

— Още ли не са те уволнили?

— Държа се.

— Да де… сега Годард си има други грижи. Като например разпадащата му се компания. — Той погледна Мийчъм и двамата гърлено се изсмяха. — Какво казва дядо Джок по този въпрос?

Въпросът не бе неочакван, но ми бе зададен така внезапно, че за момент се обърках и смотолевих:

— Нищо особено.

— Глупости — сряза ме Уайът и се приближи плътно до мен: искаше да ме притесни с физическото си присъствие. От тялото му се излъчваха горещи вълни влажен въздух, наситен с неприятната миризма на амоняк — миризмата на тежкоатлет на протеинова диета.

— Искам да кажа, нищо особено, на което да съм станал пряк свидетел — поправих се. — Е… статията явно ги е изплашила и за известно време се разгърна трескава активност. По-безумна от обикновено.

— Какво означава „обикновено“? — осведоми се Мийчъм. — Та днес на теб ти беше първи ден на седми етаж.

— Просто впечатление — опитах да се измъкна.

— Доколко статията казва истината? — попита Уайът.

— Искате да кажете, че не е ваше дело? — попитах невинно.

Уайът ме изгледа тежко.

— Ще изпълзят ли това тримесечие, или не?

— Нямам представа — излъгах. — Разберете, аз не стоя по цял ден в неговия офис. — Сам не знаех защо така упорито отказвам да им разкрия катастрофалните показатели от това тримесечие, както и новината за предстоящите съкращения. Може би дълбоко в себе си смятах, че Годард ми е доверил голяма тайна и ще е дълбоко погрешно, ако не оправдая доверието му. Но аз бях къртица, бях внедрен агент, шпионин… защо бях избрал тази високо морална поза? Защо изведнъж поставях граници: това мога да ви кажа, онова — не мога. Когато след някой ден се разбереше за съкращенията, Уайът щеше да побеснее, че не го е чул най-напред от мен. Нямаше да повярва, че не съм чул нищо. Така че реших донякъде да се застраховам: — Нещо обаче се пече — казах. Нещо голямо. Подготвя се някакво съобщение до целия личен състав.

Подадох на Уайът папката със стратегическия план, който Годард ми бе дал с искане да изляза с мнение.

— Какво е това? — подозрително попита Уайът, седна на скамейката за вдигане на тежести, навлече фланелка и започна да прелиства документа.

— Това е стратегическият план на „Трайон“ за следващите осемнайсет месеца. В който се съдържат подробни описания на всички нови проекти на фаза развой.

— Включително „Аврора“?

Поклатих глава.

— Не, но Годард ми спомена за този проект.

— По какъв начин?

— Имало голям проект с кодово име „Аврора“, който щял да изведе компанията по пътя нагоре. Каза също, че бил под ръководството на Камилети.

— Хм… Камилети отговаря за всички изкупувания, а от моите източници зная, че „Аврора“ е „сглобен“ от няколко компании, тайно изкупени от „Трайон“ през последните няколко години. Каза ли Годард за какво става дума?

— Не.

— А ти не го ли попита?

— Разбира се, че го попитах. Казах му, че бих искал да взема лично участие в нещо толкова монументално.

Уайът мълчаливо продължи да прелиства стратегическия план. Погледът му сканираше страниците с нарастваща възбуда.

Междувременно аз подадох на Мийчъм листче хартия.

— Номерът на мобилния телефон на Джок.

— Джок?

— Всички му казват така. В никакъв случай не означава, че сме бозали от една майка. Както и да е, това би следвало да ти помогне да трасираш значителна част от най-важните му телефонни обаждания. — Мийчъм го взе без благодарности. — Още нещо… — казах му, докато Уайът четеше задълбочено. — Има проблем.

Мийчъм ме изгледа навъсено.

— Не се ебавай с нас.

— В „Трайон“ има нов служител, Кевин Грифин, в продажбите. Взели са го на работа от вас… от „Уайът“ искам да кажа.

— Е?

— Бяхме нещо като приятели.

— Приятели?

— В известен смисъл. Играехме баскетбол.

— Познава те от „Уайът“?

— Аха.

— Мамка му — прошепна Мийчъм. — Да, това наистина е проблем.

Уайът вдигна глава от документа и късо нареди:

— Разкарайте го.

Мийчъм кимна.

— Какво означава това? — разтревожих се аз.

— Означава, че ще се погрижим за него — обясни ми Мийчъм.

— Това е ценна информация — каза накрая Уайът. — Много, много ценна информация. И какво се иска от теб да направиш с нея?

— Иска да му дам общото си впечатление от портфолиото продукти. Какво е обещаващо, кое не е, най-сетне кое може да им донесе неприятности. В този дух.

— Не е много конкретно.

— Каза, че искал да гледам на нещата сякаш летя с хеликоптер над терена.

— Пилотиран от Адам Касиди, гения на маркетинга — усмихнато каза Уайът. — Добре, вади бележник и започвай да си водиш бележки. Предстои да те направя звезда.