Джоузеф Файндър
Параноя (85)

85.

Не беше лесно. И двамата бяхме излезли от форма, бяхме са накичили с тежки инструменти и трябваше да внимаваме с отскачанията.

Работата бе там, че по фасадата на сградата бяха монтирани наблюдателни камери. От чертежите знаех точно къде са. Имах и спецификациите на камерите, диаметъра на обективите, фокусните им разстояния и така нататък.

С други думи, знаех къде са слепите им петна.

Спускахме се през една от непокриваните зони. Не се безпокоях, че някой от охраната може да ни види, понеже всички знаеха, че са дошли миячи. По-скоро се притеснявах, че ако същият този любопитен охранител се загледа, веднага ще разбере, че не чистим никакви прозорци. Не можеше да не му направи впечатление, че плавно се спускаме направо до пети етаж. И нямаше как да не забележи, че изобщо не спираме пред прозорец.

Защото в момента ние се люлеехме точно пред защитената с решетка дупка на вентилационната система.

Люлеехме се, като внимавахме амплитудата да не ни вкара в полезрението на някоя от камерите. Това беше много важно.

Опрели крака на някакъв перваз, извадихме инструментите и започнахме да развиваме шестограмните болтове. Бяха затегнати здраво, минаваха през ламарината и влизаха в бетона. И най-лошото — бяха много. Работехме мълчаливо, по лицата ни течеше пот. Напълно възможно бе някой — охранител или друг — да мине отвътре, да забележи, че се опитваме да свалим придържащите решетката болтове, и да се запита какво става тук. Миячите на прозорци използват четки и кофи, а не електрически машинки.

За щастие по това време на денонощието по коридорите не се разхождаше никой. А ако някой отдолу случайно погледнеше нагоре, вероятно щеше да помисли, че сме от поддръжката.

Поне така се надявах.

Отне ни цели петнайсет минути да развием всички болтове. Няколко бяха толкова заяли, че трябваше да ги обработим с разтворител на ръжда.

Накрая, по мой сигнал, Сет свали последния болт и предпазливо отделихме решетката от стоманената кожа на сградата. Беше страхотно тежка и трябваха поне двама души, за да я поместят. Наложи се да я държим за острите ръбове и добре че бях взел два чифта дебели ръкавици. В крайна сметка успяхме да я извъртим и да я подпрем на ръба на прозореца. След това Сет ловко вкара крака през отвора, скочи на пода на машинното отделение и каза:

— Твой ред е. Внимавай.

Хванах се за ръба, вкарах и аз краката си вътре и също като него скочих в помещението. Първата ми работа беше да се огледам.

Машинното отделение бе претъпкано с най-различно ревящо оборудване. Беше тъмно — единствената светлина идваше отвън, от монтираните под покрива прожектори. Около нас имаше най-разнообразни помпи, вентилатори, компресори, охладители, въздушни филтри и климатици.

Стояхме препасани с обезопасителните жилетки, все още вързани за двете въжета, които минаваха през отвора на вентилацията. Развързахме се.

Жилетките увиснаха във въздуха. Ясно беше, че не можем да ги оставим така, но нали ги бяхме вързали към скрипеца на лебедката на покрива. Сет извади дистанционното и натисна един бутон. Чу се слабо бръмчене и жилетките и въжетата започнаха да пълзят през отвора и после нагоре.

— Дано можем да ги спуснем, като ни потрябват — каза Сет. Едва чух думите му в оглушителния грохот в помещението.

В този момент осъзнах, че за Сет всичко това е само малко по-различно от игра. Хванеха ли го — голяма работа. Какво толкова можеха да му направят? Заловяха ли мен, нещата щяха да стоят много по-различно.

Издърпахме с мъка решетката обратно и я изтеглихме максимално навътре, така че отвън да изглежда, сякаш не е била докосвана. После с далновидно взетото парче найлоново въже я пристегнахме през дръжките за една вертикална тръба.

Извадих от джоба си фенерче и светнах, после отидох до масивната желязна врата.

Отвори се. Знаех, че по стандарт вратите не машинните отделения трябва да могат да се отварят отвътре, за да не остане някой затворен, но все пак изпитах облекчение, че ще можем да излезем оттук.

Междувременно Сет извади две уоки-токита на „Моторола“, подаде ми едното, после измъкна черно компактно късовълново радио — тристаканален полицейски скенер.

— Помниш ли честотата, на която си говорят? Беше нещо от рода на четиристотин мегахерца.

Извадих бележничето от джоба си и му дадох точната честота. Той я набра, а аз разгънах картата с плана на етажа и започнах да преценявам откъде трябва да минем.

Бях много по-неспокоен, отколкото докато се спускахме с въжетата. Вярно, не действахме без план, но ни дебнеха много възможни изненади.

Например наблизо можеше да има хора, дори по това време на денонощието. „Аврора“ беше сред най-приоритетните проекти на „Трайон“, а крайният срок за сдаване на прототипа беше само след два дни. На всичко отгоре инженерите не обръщаха внимание на времето. В пет сутринта можеше и да няма никого, но не можехме да сме сигурни. По-добре беше да останем в униформите на миячи и да не се отделяме от четките и кофите — чистачите са по принцип невидими. Малко вероятно бе някой да ме спре и да попита какво правя тук.

Но съществуваше и крайно неприятната вероятност — за нея изобщо не исках да мисля — да се натъкна на някой, който ме познава. В „Трайон“ работеха хиляди хора, от които бях срещнал… не зная… петдесетина, да кажем, така че законът на вероятностите работеше в моя полза. Още повече в пет сутринта. И все пак… За всеки случай бях дошъл с жълта каска, макар миячите на прозорци да не използват точно такива, и в допълнение на тази маскировка си бях сложил защитни очила.

След като излезех от тази тъмна стая, трябваше да извървя около стотина метра по коридори под зоркото „око“ на насочени към мен камери за наблюдение. Знаех, че някъде в мазето има команден център, където в момента дежурят двама охранители, но те трябваше да контролират десетки монитори едновременно, а със сигурност гледаха и телевизия, пиеха кафе и си говореха глупости. Не вярвах някой да се заинтересува точно от мен.

Докато не стигнех до Секретна лаборатория C, където мерките за сигурност се затягаха.

— Хванах ги — обади се Сет, втренчил поглед в цифровата индикация на полицейския скенер. — Току-що чух „Трайон“ и не знам какво още.

— Окей — казах аз. — Продължавай да слушаш и ми кажи, ако решиш, че става нещо, което трябва да зная.

— Колко време ще ти отнеме?

Замислих се.

— Може да е десет минути, а може да е и половин час. Зависи как ще се развият нещата.

— Внимавай, Кас. — Кимнах. — Почакай… вземи това. — Хвана една голяма жълта кофа на колелца, оставена в ъгъла, и я примъкна до мен.

— Хитро. — Погледнах стария си приятел. Искаше ми се да кажа нещо от рода на „Пожелай ми късмет“, но реших, че това е прекалено драматично и ненужно. Вместо това вдигнах палец, за да му покажа, че всичко е наред. — Е, значи чакаш тук.

— Не забравяй да включиш станцията — напомни ми той.

Поклатих глава на собствената си разсеяност и се усмихнах.

Бавно отворих вратата, погледнах предпазливо навън, видях, че няма никого, и излязох в коридора.