Джоузеф Файндър
Параноя (42)

42.

Първия си официален ден на работа при Годард започнах след безсънна нощ, през която не бях мигнал и за секунда.

Прибрах се от болницата в новия си апартамент към четири сутринта и отхвърлих съблазнителната идея да дремна за час, защото знаех, че ще се успя, а това в никой случай не бе най-доброто начало с човек като Годард. Вместо това взех душ, избръснах се и прекарах няколко часа в интернет — четях за конкурентите на „Трайон“ и се пулех над последните технологични новини в News.com и Slashdot. После се облякох — избрах лек черен пуловер (най-близкото в гардероба ми до любимото на Годард черно поло), меки бежови панталони и кафяво сако рибена кост — една от няколкото неофициални дрехи, избрани за мен лично от екзотичната секретарка на Уайът. Погледнах се в огледалото — изглеждах като пълноправен член на личната свита на Годард. Позвъних на момчето от паркинга и му наредих да изкара поршето.

Портиерът на смяна рано сутрин и късно вечер — времето, когато излизах или се прибирах — беше около четиридесет и пет годишен латино, казваше се Карлос Авила. Имаше странен, трудно излизащ от гърлото му глас, сякаш току-що е глътнал нещо остро и още не може да го преглътне. Мисля, че ме харесваше, може би защото не го гледах отвисоко, както, предполагам, правеха всички останали обитатели на блока.

— Много работиш, Карлос — подметнах, докато минавах покрай него. Нормално това беше репликата, с която той се обръщаше към мен, когато се прибирах посред нощ абсолютно скапан.

— То мойто не е работа, господин Касиди — ухили ми се той и отново се загледа в сутрешните новини.

Изминах двете преки до кафето „Старбъкс“ — току-що бяха отворили, — купих си тройно кафе с мляко и докато чаках хлапето — жертва на множествен пиърсинг да загрее голямата чаша мляко с двупроцентова масленост, взех небрежно новия брой на „Уолстрийт Джърнал“ и стомахът ми се сви на топка.

На първа страница имаше материал за „Трайон“. Заглавието беше „Неволите на «Трайон»“. Там се мъдреше приличаща на гравюра снимка на Годард, на която той изглеждаше неуместно жизнерадостен, сякаш не съзнаваше какво става край него. Второ заглавие, с по-малки букви, казваше: „Преброени ли са дните на основателя Огъстин Годард?“. Прочетох го два пъти. Мозъкът ми още не функционираше на пълен ход и спешно се нуждаех от тройното си кафе с мляко, което сериозно затрудняваше хлапето, ценител на гръндж модата. Тонът бе остър и като цяло материалът представляваше интелигентно написан очерк, с автор — добре познато име — Уилям Бъркли, който несъмнено разполагаше с добре информирани източници, работещи в сградата на „Трайон“. Смисълът се свеждаше до това, че акциите на „Трайон“ падали, продуктите били демоде, компанията („смятана най-общо за лидер в потребителската електроника, използваща телекомуникации“) изпитвала затруднения, а Джок Годард, основал „Трайон“, май бил изпуснал контрола от ръцете си. Работел, без да влага душа. Имаше пространно разсъждение на тема старата традиция основателите на високотехнологични компании да бъдат сменяни на кормилото, когато рожбите им се разраснат до определени размери. Задаваше се и въпросът дали той е най-уместната фигура, която да управлява по време на периода на стабилност, последвал фазата на експлозивен растеж. Имаше Доста информация за филантропизма на Годард, за вниманието му към благотворителността, за хобито му да колекционира и поправя американски ретроавтомобили и как сам бил ремонтирал най-ценния екземпляр в колекцията си — прословутия „Буик Роудмастър“, модел 1949. Заключението на статията бе, че Годард е пред залеза си.

„Страхотно — помислих си. — Падне ли Годард, познайте кой ще го последва“.

И тогава си спомних: момент, моят истински работодател не е Годард. Той е моята цел, обектът на моите действия. А истинският ми работодател е Ник Уайът. Колко лесно бе при възбудата на първия ден да забравя на кого трябва да остана лоялен.

Кафето ми най-сетне бе готово. Подсладих го с две пакетчета захар, отпих голяма глътка, която изгори гърлото ми, и сложих отгоре пластмасовата капачка. След това седнах да дочета статията. Журналистът, изглежда, беше доста наясно за кого пише. Нямаше никакво съмнение, че е разговарял лично с хора от „Трайон“.

По пътя се опитах да изслушам CD-то на Ани ДиФранко, което бяха купил като част от изследователския ми проект „Алана“, но след няколко превъртания напред накрая го извадих от плейъра. Просто не можех да я понасям. Няколко от песните не бяха никакви песни, а монолози. Ако наистина държах да се мъча по този начин, щях поне да слушам Джей Зи или Еминем. Не, благодаря.

Отново се сетих за статията в „Уолстрийт Джърнал“ и се замислих какво бих казал, ако някой поиска мнението ми за нея. Да заявя, че това е боклук, подхвърлен от някой от конкуренцията, за да бъде подкопано доверието в нас? Да кажа, че репортерът е пропуснал да забележи онова, за което си е струвало да пише (каквото и да бе то)? Или да призная, че е повдигнал някои сериозни въпроси, които следва да анализираме? Реших да се спра на модифициран вариант на последното, а именно че каквато и да е истината в обвиненията, важното е какво ще си помислят нашите акционери, а понеже всички сред тях са редовни читатели на вестника, ние сме длъжни да се отнесем сериозно към изнесеното в него, независимо истина ли е, или не.

Но най-интересно от всичко ми бе кои ли бяха враговете на Годард, опитващи се да размътят водата и… дали Годард наистина бе обречен, а аз се бях качил на борда на потъващ кораб. Или, за да бъде съвсем точен, дали Ник Уайът ме бе качил на борда. Мина ми мисълта: „Господи, този човек наистина не е във форма, след като лично ме нае за свой помощник!“

Отпих от кафето и сигурно не бях притиснал капачката добре, защото си полях панталона. Страхотно началото на новата ми работа, няма що!