Джоузеф Файндър
Параноя (83)

83.

Отидох на работа в понеделник рано сутринта. Питах се дали това ще е последният ми работен ден за „Трайон“.

Разбира се, ако всичко минеше нормално, денят щеше да си остане като всички други — поредното постижение в една успешна кариера.

Само че шансът всичко в тази невероятно сложна схема да мине добре беше минимален и аз прекрасно го съзнавах.

В неделя бях направил няколко копия на пропуска на Алана, като използвах малкото устройство, дадено ми от Мийчъм — наричаше се ProxProgrammer, за да копира върху тях изчетените и записани данни от нейния пропуск.

Освен това внимателно се бях запознал с чертежа на пети стаж. Поне половината от площта му бе защрихована и наименувана „Секретна лаборатория C“.

Секретна лаборатория C беше мястото, където се разработваше и тестваше прототипът.

За нещастие нямах никаква представа какво има в тази зона и къде точно в нея се съхранява самият прототип. Така че след като проникнех там, предстоеше да го намеря.

Отидох в апартамента на баща ми, за да взема плътните ръкавици, които някога бях използвал за миене на прозорци — кратък епизод от трудовата ми кариера, минал в компанията на Сет. Надявах се да заваря там Антоан, но той, изглежда, бе излязъл за малко. Докато бях вътре, имах странното впечатление, че ме наблюдава, но го отдадох на напълно естественото предстартово вълнение.

Останалата част от неделния ден прекарах в ровене из сайта на „Трайон“. Беше удивително колко много информация можеха да изровят там служителите на компанията — от разпределението по етажи и крила, през детайлни описания на процедурите за допуск, до списък на оборудването, инсталирано на контролните пунктове… в това число и на мистериозния пети етаж, крило „D“. От Мийчъм бях получил радиочестотата, на която комуникираха охранителите на „Трайон“.

Не знаех всичко, което ме интересуваше за процедурите за пропуск — нищо подобно, — но установих няколко доста интригуващи неща. Те потвърдиха онова, което ми бе казала Алана.

На пети етаж се влизаше и излизаше през две места — и двете охранявани. Стандартната процедура бе следната: доближаваш пропуска си до картовия четец, за да минеш през първата врата, но след това трябва да покажеш лицето си на охранителя, намиращ се в кабина зад бронирано стъкло, та да сравни името и снимката ти с тези, излезли на неговия екран в резултат на използването на пропуска, и на свой ред да натисне бутон, за да те пусне през втората врата в охраняваната зона.

Но дори след като влезеш, все още си далеч от Секретна лаборатория C. За да се добереш до нея, се налага да извървиш определено разстояние по коридор, съоръжен с камери за наблюдение, да влезеш в друга зона, екипирана не само с камери, но и с датчици на движение, и да стигнеш по този начин до пропуска за влизане в нея. Тук нямаше пазачи, но за да отключиш вратата, трябваше да активираш биометричен сензор.

Казано накратко, достъпът до прототипа на „Аврора“ се оформяше гротескно труден, ако не и направо невъзможен. Едва ли щях да мина през първия охраняван пропуск. Очевидно бе, че не можех да използвам пропуска на Алана — абсурдно бе някой да сбърка моята физиономия с нейната. Но нейната карта можеше да ми свърши работа по друг начин, ако успеех някак да се добера до вътрешността на пети етаж.

Преодоляването на биометричния сензор беше още по-трудна задача. „Трайон“ използваше и разработваше устройства и оборудване, базиращи се на най-съвременните технологии, а биометричното разпознаване — скенери на пръстови отпечатъци, четци на линиите на дланта, автоматично идентифициране на чертите на лицето, гласова идентификация, ирисово сканиране, сканиране на ретината — бе следващият писък в сферата на охранителната техника. Всеки отделен метод си имаше предимства и недостатъци, силни и слаби страни, но сканирането на пръстовите отпечатъци се смяташе за най-добрия: достатъчно надежден, не особено сложен за реализиране и с относително ниско ниво на фалшиво отхвърляне или приемане.

На стената пред входа за Секретна лаборатория C имаше скенер за пръстови отпечатъци модел Identix.

В късния следобед се обадих по мобилния си телефон на заместник-директора към охранителния център на крило „D“ и казах:

— Здрасти, Джордж. Обажда се Кен Ромеро от Мрежово проектиране, групата за прокарване на връзки. — Кен Ромеро бе реално име на старши мениджър. Подсигуровка, в случай че Джордж реши да провери.

— Какво има? — попита той, сякаш току-що е открил изсъхнало лайно в кутията си с чипс.

— Боб ми каза да ви напомня, че по план предстои да сменим фиброкабела на D-5 утре рано сутринта.

— Аха… — Разбирай: „Какво ми пука?“.

— Нямам представа защо са решили, че имат нужда точно от петдесетмикронен лазерно оптимизиран фиброкабел и „Ултра Денс Блейд“ сървър, но… на мен нито ми влиза, нито ми излиза, нали ме разбираш? Сигурно са инсталирали програми, които изискват голям капацитет за бърз интернет, и…

— Какво точно искате, господин…

— Ромеро. Не аз. Мисля, че вие, момчета, не бихте искали да ви се мотаме из краката през работно време, затова заявката е да свършим работата призори. Така искат, така ще го направим, просто решихме да ви информираме, понеже работата вероятно ще задейства проксимити сензорите, както и датчиците на движение, между четири и шест сутринта.

Помощникът явно изпита облекчение, че не се налага да прави нищо специално.

— Говориш за шибания пети етаж, така ли? Няма начин да изключа цялата охранителна система, без да…

— Не, не, не… — успокоих го. — Мисля, че ще се справим, ако момчетата могат да прокарат кабелите през две, максимум три кутии в стаите за отдих. Чакай, чакай… става дума за зони двайсет и две A и B. Това е вътре. Както и да е, предполагам, пултът пред вас ще светне като коледна елха и вероятно ще стресне дежурните, така че исках само да ви предупредя…

Джордж въздъхна тежко:

— Ако става дума само за двайсет и две A и B, мога да ги блокирам…

— Ако ви е по-удобно. Нали ме разбираш, идеята ми е да не вдигаме излишна аларма.

— Пускам ви три часа за всеки случай.

— Е, няма да се бавим чак три часа, но така май наистина ще е по-сигурно. Няма значение, благодаря…